Дейвид Хатчър Чайлдрес
Тайната на Христофор Колумб (19) (Тамплиерският флот и откриването на Америка)

Тамплиери и хашишини

Когато тамплиерите, водени от Юг дьо Пайен, се присъединяват към кръстоносците през 1129 г., малко от тях предполагат, че някой ден ще се съюзят с хашишините в опита си да превземат Дамаск от селджукските турци. Съдейки по този съюз, някои историци правят извода, че тамплиерите и хашишините са съставна част от едно и също тайно общество. Те твърдят, че мрежата от тайни езотерични общества отначало е можела да обхване толкова различни групи, като суфисти, розенкройцери, тамплиери, масони, таоисти, татристки будисти, хималайски йоги, друиди и келтски монаси.

Около 1090 г. Хасан ибн Сабах разпраща посланици от крепостта си Аламут до Сирия и Ирак. Там те трябвало да основат ново братство на низаритските хашишини, известно като сирийски хашишини. По това време Сирия е театър на военните действия на две мюсюлмански империи — на Фатидимите (чиято столица е Кайро) и на селджукските турци, със столица Константинопол (Истанбул). Междувременно кръстоносците основават християнското царство в Палестина със столица Йерусалим. Тамплиерите и другите кръстоносци осъществяват контакт именно със сирийските хашишини, които получават заповедите си от Аламут. (За водача им, известен като Стареца от планината, ще говорим в следващата глава.) Из цялото Средиземноморие трубадурите възпяват този Старец от планината, от когото се страхуват владетели и управници в Северна Африка и Близкия изток.

Според книгата на Джеймс Васерман „Тамплиери и хашишини“^[1], първите контакти между тамплиерите и низаритските хашишини е при едно нападение на хашишинска крепост през септември 1106 г. Танкред, християнският княз на Антиохия, напада хашишините в Северна Сирия при замъка Апас, който се намира близо до Алепо. Християните побеждават хашишините и им налагат данък. Четири години по-късно — през 1110 г., Танкред завладява други територии на земите на низаритските хашишини. В крайна сметка обаче хашишините помагат на селджукските турци да прогонят кръстоносците от няколко крепости в Северна Сирия и Турция^[2].

Когато новият селджукски султан Мохамед Тапар се възкачва на трона през 1113 г., той започва офанзива срещу исмаилитите и низаритските хашишини в Северна Сирия. Заповядва да бъде унищожена низаритската общност в Алепо, а стотици от тях са затворени или екзекутирани, като имуществото им е иззето. С декрет от 1124 г. всички низарити и исмаилити са прогонени от областта.

Кръстоносците продължават с експанзията си в тази част на света и укрепват християнското си кралство, чиято столица е Йерусалим. Низаритските хашишини начело с водача си (или даи), сириеца Бахрейн, се преместват в района на Дамаск. Армията на Бахрейн е жизненонеобходима в борбата срещу франките и везирът Тугитигин му отстъпва крепостта Баняс на сирийската граница.

Бахрейн укрепва това ново владение, разпраща мисионери и провежда военни операции из цяла Сирия срещу войските на египетските Фатидими и кръстоносците. В една от битките той е убит, а главата и ръцете му са отсечени и изпратени в Кайро, където халифът богато награждава пратеника.

През 1128 г. Тугитигин умира в Египет и в Дамаск се надига антиисмаилитска офанзива, която твърде напомня гоненията в Алепо. Синът на Тугитигин, Бури, започва атаката, като убива везира Ал Маздакани и излага на показ отсечената му глава. Впоследствие в Дамаск са изклани шест хиляди исмаилити. Разпространява се слух, че хашишините тайно са се съюзили с франките, за да предадат Дамаск и да получат в замяна Тир. Това не е истина, но наследникът на Бахрейн — Ал Аджами, действително пише на Бодуен II в Йерусалим, като предлага да му предаде крепостта Баняс, а в замяна да получи за последователите си сигурно убежище от сунитските преследвания. Ал Аджами умира в плен при франките през 1130 г. През 1131 г. двама низарити, изпратени от Аламут, убиват Бури. Именно тогава Бузургумид успява да ликвидира фатимидския халиф Ал Амир и слага край на мусталийското исмаилитство в Сирия.

Низаритските хашишини напразно се опитват да се установят в Алепо и Дамаск. През 1132 г. закупуват важната крепост Кадамус в планинската верига Джабал Бахра, където се установяват под предводителството на Абул Фатх. През следващите седем години завладяват още осем или десет крепост в региона.

През 1140 г. превземат ключовата крепост Масияф, а през 1142 хоспиталиерите завладяват близкия замък Крак дьо Шевалие и стават съседи с вражески настроените низаритски хашишини.

През 1149 г. хашишините се съюзяват с Реймон от Антиохия в неуспешна битка срещу турските Зангиди, в която загиват Реймон и водачът на хашишините Алф ибн Уафа.

Този съюз се основава на представата на хашишините за военната мощ на Реймон срещу Зангидите, които скоро са превзели Алепо.

Зангидите воюват с кръстоносците, но освен това са смъртни врагове на хашишините. Те защитават сунитската кауза до такава степен, че обявяват всички шиити, включително и исмаилитите, за еретици, които трябва да бъдат унищожени. Зангидите се съюзяват често и със селджукските турци.

След поредица от временни съюзи, примирия и налагане на контрибуции, низаритските хашишини започват да изплащат годишен налог на тамплиерите. През 1151 г. хашишините се бият с кръстоносците за град Маника и през 1152 г. пада първата им жертва сред тамплиерите — граф Реймон III от Триполи. Убийството на толкова високопоставен тамплиерски владетел кара Ордена да нападне хашишините в един от сирийските им замъци и да им наложи годишен данък от две хиляди златни монети.

Една от най-високопоставените жертви на хашишините е латинският крал на Йерусалим Конрад дьо Монферат, убит през 1192 г. Наследява го Анри, граф дьо Шампан, племенник на Ричард Лъвското сърце. След коронясването на Ричард за крал на Йерусалим, хашишините се обръщат към него в опит да сключат примирие.

Аркон Дараул описва посещението през 1194 г. на Анри в седалището на водача на сирийските хашишини, известен като Стареца от планината:

Водачът изпрати няколко сановници да го приветстват и да го поканят на връщане да се отбие и да се възползва от гостоприемството на замъка. Графът прие поканата. На връщане го посрещна самият Дай ел-Кебир (Великият водач), оказа му най-високи почести и го покани да разгледа замъка и укрепленията му. След като минаха през няколко от тях, стигнаха до една от кулите, която се издигаше над останалите. На всяка кула имаше по двама часовой, облечени в бяло. „Тези хора — посочи водачът — ми се подчиняват много повече, отколкото вашите християни на господарите си“. Той даде знак на двама от часовоите, които без колебание се хвърлиха от кулата и се пребиха на земята. „Ако искате — обърна се водачът към изумения граф, — всички мои хора в бяло ще сторят същото“. Милосърдният граф отказа предложението и отговори, че никой християнски принц не би очаквал подобно подчинение от поданиците си. На тръгване, отрупвайки графа с ценни подаръци, водачът многозначително му рече: „С тези доверени хора се отървавам от враговете си в общността ни“.^[3]