Дейвид Хатчър Чайлдрес
Тайната на Христофор Колумб (21) (Тамплиерският флот и откриването на Америка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pirates and Lost Templar Fleet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хатчър Чайлдрес

Заглавие: Тайната на Христофор Колумб

Преводач: Петко Вълков

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Националност: американска

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Люба Камарашева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Художник: Дамян Дамянов

ISBN: 978-954-28-0890-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2201

История

  1. — Добавяне

Тайният съюз между тамплиери и хашишини

Според някой историци тамплиерите и низаритските хашишини многократно са влизали в съюз помежду си чрез договори, уреждащи например плащането на налози в полза на тамплиерите, както и убийствата, поръчвани от тях.

Ричард Лъвското сърце е обвиняван, че се е обърнал към Стареца от планината с молба да организира убийството на Конрад дьо Монферат. Според исторически свидетелства то е извършено по следния начин: „Двама хашишини, покръстили се в християнската вяра, успели да се смесят с най-близкото му обкръжение, като се престрували, че се молят горещо. Когато настъпил подходящ момент, те го проболи и единият от тях се укрил в църквата. Разбирайки обаче, че изнасят краля от църквата все още жив, той си пробил път до Монферат и го пробол повторно, но този път смъртоносно. Хашишинът бил хванат и подложен на ужасни мъчения, но издъхнал, без да издаде дори вопъл“.[1]

Жак дьо Моле пред съда на Инквизицията.

Трите хиляди златни монети, изплатени от сирийския клон на хашишините на тамплиерите, е другият неизяснен въпрос. Според някои парите са дадени като откуп на християните, а според други — това е тайна издръжка от по-голямата за по-малката организация. Но тези, които смятат, че хашишините са мюсюлмани фанатици и следователно не биха могли да сключват какъвто и да било съюз с неверници, трябва да си припомнят, че за последователите на Стареца от планината единствено той е безгрешният, а сарацините, които водят свещена война в името на Аллах срещу кръстоносците, са също толкова лоши и грешни, колкото всички, които не приемат и не изповядват учението на самите хашишини.

По време на кръстоносните походи към тамплиерите са отправяни тежки обвинения, включително и това, че се бият за собствената си облага, което се потвърждава от многобройни исторически факти. През 1153 г. например християните обсадили град Аскалон и подпалили стените му. След като цяла нощ се вихрели пожари, част от стената се срутила. Когато християнската армия се готвела да нахлуе в града, магистърът на Ордена (Бернар дьо Тремелай) изразил претенцията, че има право да превземе града сам. Причината за това била утвърдената традиция първите нашественици в победения град да отнасят цялата плячка. Но в края на краищата защитниците се прегрупирали, избили тамплиерите и затворили пробива.

В „История на тайните общества“ Аркон Дараул пише: „Има основание да се вярва, че завоюваната огромна власт кара тамплиерите да делят усилията си поравно за благоденствието на Ордена си и за каузата на Кръста, независимо от безбройните жертви в името на тази кауза. Те не се кълнат във вярност на никой феодален владетел и се подчиняват само на своя магистър, така че не може да им се оказва никакъв политически натиск. Всичко това ги оприличава на своеобразна висша свръхсила — и всъщност ги сродява с невидимата империя на хашишините. Макар никой да не се съмнява в тяхната смелост, надмощие и уникалност през всичките почти 150 години на кръстоносни походи, те си спечелват репутацията на хора, които се подчиняват единствено на собствените си закони“.[2]

Бележки

[1] Templarios y hashashins, James Wasserman, Ediciones Martínez Roca. Madrid, 2002.

[2] Sociedades secretas, Arkon Daraul, Ediciones Géminis, Barcelona, 1969.