Дейвид Хатчър Чайлдрес
Тайната на Христофор Колумб (35) (Тамплиерският флот и откриването на Америка)

„Повествованието на Дзено“ и изчезналият тамплиерски флот

Николо и Антонио Дзено изпращат редовно писма на брат си Карло във Венеция. Именно тази кореспонденция между братята остава в историята като „Повествованието на Дзено“. Според данните там, още през 1371 г. четири риболовни кораба, собственост на жителите на владенията на Синклер, са отнесени от буря в открито море, като успяват да акостират на земя, далеч на запад (може би Нюфаундленд). След като прекарват цели двайсет години там, един от тях е прибран от европейски рибари и се завръща в Шотландия. Вероятно това става през 1391 — същата година, през която Синклер се среща с Николо Дзено, за да организира атлантическата експедиция. Макар че по онова време съществуването на земи отвъд океана да е било само предположение, завръщането на риболовците вдъхва увереност у бъдещите откриватели. Синклер решава да проучи тези земи и отплава с дванайсет кораба, за които се смята, че са част от изчезналия тамплиерски флот.

В „Повествованието на Дзено“ Антонио описва експедицията така:

Благородникът (Синклер) бе твърдо решен да изпрати флот към онези земи и желаещите да участват в тази предизвикателна и необичайна експедиция бяха толкова много, че според мен щяхме да попълним екипажа без почти никакви разноски.

Отплавах с доста кораби, но те не бяха под мое командване, както се надявах, защото самият Синклер тръгна с нас.

По време на подготовката на плаването към Естотиланд ни сполетя нещастие: точно три дни преди отплаването умря рибарят, които трябваше да ни е водач. Независимо от това, Зихмни (Синклер) не се отказа от начинанието, а на мястото на починалия рибар нае няколко моряци, които бяха дошли с него от острова.

След като отплавахме на запад, видяхме няколко острова, собственост на Фрисланд, и след като преодоляхме няколко плитчини, стигнахме до Ледово, където останахме седем дни да си починем и да се снабдим с провизии, вода и всичко необходимо. Отплавахме оттам и на 1 април стигнахме до остров Илофе, и тъй като имахме попътен вятър, продължихме напред. Скоро след това обаче в открито море ни застигна толкова силна буря, че цели осем дни се борихме с вълните, но корабите ни се разпръснаха и повечето се загубиха. След като най-сетне бурята утихна, успяхме да съберем разпръсналите се кораби и плавайки с попътен вятър в платната, съзряхме земя на запад.

Насочихме се към нея и достигнахме до тихо и спокойно пристанище, където ни посрещнаха голям брой въоръжени хора, които се втурнаха към нас, готови да защитават острова.

Синклер нареди на хората си да обяснят с жестове на островитяните, че идваме с мир и те изпратиха делегация от десет души, които говореха десет непознати за нас езика, с изключение на един от тях, който беше от Исландия.

Когато го представиха на принца ни, той го попита как се казва островът, какви хора го населяват и кой е владетелят му. Пратеникът отговори, че островът се нарича Икария и всички негови господари носят името Икар, в чест на първия владетел, който бил син на Дедал, крал на Шотландия.

Дедал завзел острова и оставил там сина си да го управлява, като завещал на поданиците му законите, които те почитат и до днес. След това продължил пътя си, но при една голяма буря корабът му потънат. В негова чест нарекли морето Икарско море, а владетелите на острова носят името Икар. Населението е доволно от земята, с която Бог ги е дарил, и нямат никакво намерение да променят законите си, ни го ще допуснат чужденци в земите си.

Ето защо те молят нашия принц да не се опитва да променя законите, наследени от онзи достоен и почитан до ден-днешен владетел. А ако се опита да го направи, с това ще подпише собствената си смъртна присъда, тъй като всички те са готови умрат, но не и да се отклонят от спазването на законите си. Но за да не помислим, че изобщо отказват контакт с други хора, те предложиха да приемат един от нашите хора и да му отредят почетно положение, дори и само за да научат езика ни и да се запознаят с обичаите и нравите ни, както са постъпили с десетима други моряци от различни страни, които са попаднали на острова им.

Принцът ни само ги попита къде има добро пристанище и им обясни със знаци, че възнамерява да отплава.

След като заобиколихме острова, всички кораби с вдигнати платна навлязоха в едно пристанище в източната част. Моряците слязоха на брега да налеят вода и да насекат дърва, като бързаха много, защото се страхуваха да не бъдат нападнати от островитяните. И с основание, защото островитяните вече сигнализираха с огньове на съседите си, които, грабвайки оръжия, се втурнаха по крайбрежието и обсипаха моряците ни със стрели. Няколко от тях бяха ранени, а мнозина загубиха живота си. Независимо че правехме знаци за мирните си намерения, никой не ни обръщаше внимание, а яростта им нарастваше, сякаш се биеха на живот и смърт.

Бяхме принудени да отплаваме набързо и направихме голям кръг около острова, като през цялото време от бреговете и хълмовете ни преследваха големи групи въоръжени хора. След като заобиколихме северния край на острова, навлязохме в многобройни плитчини, където цели десет дни всеки момент можехме да загубим корабите си, но за щастие времето беше спокойно. През цялото плаване до най-източния край на острова бяхме преследвани от островитяните, които крещяха и стреляха отдалеч, за да ни покажат враждебността си. Ето защо решихме да потърсим някое безопасно пристанище и да видим дали ще можем отново да говорим с исландеца. Не можахме обаче да осъществим намеренията си, защото тези полудиви хора бяха винаги нащрек и готови да ни нападнат, ако се опитаме да слезем на брега. В един момент Синклер разбра, че нищо не може да се направи — ако продължавахме с търсенето на подходящ пристан, флотилията ни ще остане без провизии, така че вдигнахме котва и с попътен вятър плавахме шест дни на запад. Но после вятърът смени посоката си на югозапад и морето се развълнува. Плавахме четири дни с насрещен вятър и накрая забелязахме суша.

Морето беше бурно и в началото се страхувахме да се доближим до брега, но за щастие вятърът утихна и настъпи пълно затишие. Няколко моряци слязоха на брега и скоро се върнаха радостни с новината, че са намерили прекрасна природа и още по-добро пристанище. Докато с барджи и лодки навлизахме в пристанището, забелязахме в далечината висок хълм, от който се издигаше дим. Това ни вдъхна надеждата, че островът е обитаем. Макар че разстоянието беше голямо, Синклер не се успокои, докато не изпрати стотина въоръжени мъже да изследват сушата и да ни докладват какви са обитателите й.

Междувременно се запасихме с дърва и вода и уловихме много риба и морски птици. Открихме такова изобилие от птичи яйца, че нашите примрели от глад хора направо преядоха.

Докато стояхме закотвени в пристанището, настъпи месец юни, който ни изненада с умерените си температури. Но тъй като не срещнахме никого, започнахме да си мислим, че това място е необитаемо. Кръстихме пристанището „Трин“, а ивицата земя, която се вдаваше в морето, нарекохме „Кейп Трин“.

След осем дни въоръжените мъже се върнаха и съобщиха, че са пребродили острова и са стигнали до хълма и че пушекът е природно явление и излиза от огромен огън в подножието на хълма, откъдето извира нещо като катран и се излива в морето. Казаха също така, че в околните пещери живеят голям брой полудиви, дребни и много плашливи хора. Съобщиха и за голяма река и добро пристанище.

Когато Синклер ги изслуша и си даде сметка за чистия въздух, плодородната почва, превъзходните реки и всички други удобства, той стигна до идеята да основе колония. Хората обаче бяха изтощени и започнаха да роптаят — искаха да се завърнат вкъщи, защото зимата наближаваше и ако останеха по-дълго, нямаше да могат да се завърнат у дома до следващото лято. Ето защо той отдели няколко гребни лодки с весла и желаещите да останат, а на другите нареди да се качат по корабите, като ме назначи за техен капитан, макар аз да не исках това.

Нямах друг избор и вдигнахме котва, като плавахме двайсет дни на изток, без да се натъкнем на никаква земя. После обърнахме курса на югоизток и след пет дни забелязахме суша, която се оказа остров Неоме. Тъй като познавах района, реших, че сме близо до Исландия. Жителите на острова бяха поданици на Синклер и ние попълнихме запасите си и плавахме три дни до Фрисланд, където хората, които си мислели, че са загубили господаря си след това толкова дълго отсъствие, ни посрещнаха възторжено… Що се отнася до онова, което те интересува за хората и обичаите им, за животните и природата, всичко съм събрал в друга книга, която, ако е рекъл господ, ще донеса, като се върна. В нея съм описал земята, огромните риби, нравите и законите на Фрисланд, Исландия, Шетландските острови, кралство Норвегия, Естотиланд и Дрогио. И накрая, описал съм… живота и подвизите на Синклер, принц, достоен за вечна слава заради изключителната му смелост и огромна доброта.^[1]

В „Повествованието на Дзено“ не се споменават дати, но е известно, че пътуването е било към края на XIV век. Писателят и историк Фредерик Пол, който е и автор на книга за принц Хенри Синклер, е открил начин да определи възможно най-точно датата на експедицията. Той отбелязва, че участниците в пътешествието са имали навика да наименуват откритията си по религиозния календар и обръща внимание на фразите: „Месец юни ни завари закотвени на това място… Кръстихме пристанището Трин“. Дали „Трин“ се отнася до неделята на празника Тринидад (Света Троица), който е осмата неделя след Великден? Тъй като е известно, че Хенри Синклер умира през август 1400 г., пътешествието му е било преди тази дата. Пол прави справка на какви дати се падат след великденските празници и се спира на 2 юни 1398 г. от няколкото възможни недели за празника Света Троица: 6 юни 1395, 28 юни 1396, 17 юни 1397, 2 юни 1398, 25 юни 1399 и 13 юни 1400.^[2]

Според Пол, 2 юни 1398 г. е най-вероятната дата, защото е най-близо до фразата „Месец юни ни завари…“.

Канадският историк Уилям С. Крукър обяснява в книгата си „Златото на остров Оук“, че пътешествието може да е било няколко години по-рано: „Аз обаче не съм сигурен. Пол може да е решил, че две години са достатъчно дълъг период за отсъствие от дома, но на мен ми се струват по-важни думите на Антонио при завръщането му във Фрисланд: «… хората, които си мислели, че са загубили господаря си след това толкова дълго отсъствие…» Наистина ли две години са им се сторили толкова «дълго отсъствие»? Може би датата е 6 юни 1395 г.? Може би са сметнали, че щом месец юни е започнал през първата седмица на акостирането им, първата неделя на Светата Троица е подходящ празник, в чиято чест да се нарече нещо. Все пак дедуктивният метод на Пол е ясен и повечето историци възприемат далата 2 юни 1398 г. Въпреки това според мен версията му не би трябвало да се пренебрегва от онези, които смятат, че на Синклер са му били необходими повече от две години, за да свърши всичко, което му се приписва“.^[3]