Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Седем

Клер казва:

— Аз съм в кутията.

— Кой те сложи в кутията?

— Баща ми.

— Какво още има в кутията? — младият мъж, който задава въпроси, седи срещу Клер, плътно до нея, краката му са преплетени в нейните.

— Плъх — отговаря тя.

— Какво носи плъхът?

Тя се замисли само за секунда:

— Диамантен пръстен.

— Откъде е този пръстен?

— От една прекрасна жена.

— Какво още има плъхът?

— Нож.

— Къде забива този нож?

— В корема ми.

— Какво излиза от дупката?

— Сняг.

— Какво става със снега?

— Баща ми го пие.

Прекосявайки стаята за репетиции, Пол плесна с ръце и ги прекъсна:

— Не е лошо. Но, Клер, ти пак мислиш прекалено дълго. Колко пъти да ти казвам? Не мисли, просто кажи първото, което ти дойде на ума.

— А не може ли да направят повече с идеята за кръга? — предложи друг студент. — Иначе упражнението изглежда донякъде провалено в този момент.

— Аз съм съгласен — каза Пол. — Разменете си местата, Клер. Ти ще задаваш въпроси на Кейт.

Актьорският клас се провежда в голяма отделна репетиционна стая близо до университета. Присъстват около дузина студенти и Пол.

Тя си спомня прослушването при него преди четири месеца. Тези курсовете бяха най-доброто от всичко и със страшно много желаещи. Даже и да можеше да плати непосилната такса, знаеше, че влизането в този клас щеше да бъде много трудно.

Беше подготвила монолог — Брехт или Тенеси Уилямс, от известни литературни произведения — и седеше нервна навън пред стаята на прослушването, встрани от Лафайет, очаквайки реда си заедно е всички очарователни нюйоркски красавици, самоуверени, стройни същества, отблъскващи я с поглед. Когато най-сетне редът й дойде, тя влезе в стаята за репетиции, намирайки я абсолютно празна, само с едно човече, подобно на джудже, в черна тениска. Той седеше на единствената мебел в стаята — бяла маса, като си играеше с пластмасова лъжичка за кафе.

Тя назова името си и той се направи, че го пише с лъжичката върху масата. После погледна лъжичката, сякаш се учудваше, че тя не пише. Потапяйки я във въображаема мастилница, той я изтръска в Клер.

Тя веднага вдигна ръце към очите си и избърса с пръсти въображаемото мастило. Той кимна.

— Окей — каза й. — Приета сте. — Извади истинска писалка и записа нещо.

— Само това ли е?

Изглежда това му се стори забавно.

— Защо? Искате да продължим и да видим дали мога да намеря причина да не ви приема?

Тя сви рамене, а той каза:

— Добре. Класовете започват с началото на семестъра. Тогава ще се видим.

Тя пое дълбоко въздух.

— Има нещо, което трябва да ви кажа. Аз нямам тук постоянно жителство. Искам да кажа, че нямам зелена карта или нещо подобно. Даже не съм студентка в университета.

— Но можете да играете, нали? — попита Пол.

Тя сви рамене.

— Мисля, че да.

— Тогава играйте, сякаш вече сте студентка. Ако не греша относно вас, това е най-малкото, което можете.

* * *

В първия ден на занятията Пол им предложи да играят сцена от „Хамлет“. По мнение на Клер състудентите й се представиха доста добре. След това Пол ги накара да повторят същото, като балансират с дръжки от метли на пръстите си. В усилието си да запазят равновесие, те объркаха сцената, грешаха и се спъваха на непознатите думи.

Накрая Пол ги събра край себе си.

— Нека да ви кажа нещо. Това, което правихте в началото, не беше игра. Беше преструвка. Вие копирахте това, което сте виждали други артисти да правят, а то не беше ваше. Ето защо не можахте да го повторите, когато се наложи да се концентрирате и върху друго. Актьорството е да правиш

— Това ли е Методическият клас? — попита един от студентите.

Лека досада мина по лицето на Пол.

— Никога повече не искам да чувам тази дума. Това предполага наличие на някои правила или формули. Станиславски е казвал: „Изживей момента“. Това е целта ни.

Днес те завършиха с импровизирана история, в която санитари бяха взети за неврохирурзи и оперираха любовницата на президента. Клер лежеше на пода в ролята на любовницата. „Неврохирурзите“ тъкмо решаваха да заменят мозъка й, който бяха повредили от небрежност, с един от техните мозъци, когато някой се намеси в сценката.

Тя видя висок човек в дълъг кафяв шлифер, целия в сняг. Той спря и каза: „Клер Роденбург?“, без да се обърне към никого определено, но го каза по такъв начин, който моментално показваше, че е ченге.

— Вие не можете да я вземете! — изкрещя единият от „хирурзите“. — Тя няма мозък.

Гримаса на отвращение мина през лицето на полицая. Той погледна надолу, право към Клер.

— Мис Роденбург?

— Тя е много добра приятелка на президента — каза другият „хирург“. — Внимавайте с нея.

Тя забеляза, че той не се вълнува от тези сюрреалистични глупости. Само извади картата си, протегна я надолу, за да може тя да я види, и каза:

— Детектив Франк Дърбън. Защо да не си направите една почивка?

 

 

Съседната стая беше свободна. Вътре имаше няколко пластмасови стола. Тя седна, обаче детективът остана прав.

— Простете, че така нахлувам в следобеда ви — каза той.

Тя започна да се досеща защо е дошъл.

Адвокатът, когото бе „обработила“, се е оплакал.

— Вижте, нека по-добре аз да ви обясня.

— Дали не греша, че вие понякога работите с Хенри Малори? — внезапно попита той.

— Да.

— В какво по-точно се изразява това?

— Следя дали мъжете… нали разбирате, дали те имат намерение да изневерят — нервно отговори тя, като докосна косата си. — Неговите клиентки ми плащат да провокирам съпрузите им…

Детективът изтегли една снимка в прозрачен найлонов плик и й я показа:

— Познавате ли тази госпожа?

— Да, познавам я — отговори тя. Трябваше да прикрие изненадата в гласа си, защото това не беше съпругата на адвоката, а съвършено друга клиентка отпреди седмица.

— Знаете ли как се казва?

— Мисля, че Воглер — каза тя колебливо. — Стела Воглер.

— Според мистър Малори тя е ваша клиентка.

— Да, така е.

— Защо се е обърнала към агенцията ви?

Клер му разказа всичко, което помнеше. Не беше много.

— Стела се безпокоеше за съпруга си Кристиан. Те бяха женени от две години и за това време той много се променил. Тя обясняваше, че криел от нея къде ходи. Излизал неочаквано, без да дава обяснения. Друг път бил уклончив и не отговарял на въпросите й. И въпреки че винаги проявявал чувство за собственост по отношение на Стела, напоследък станал безразличен към нея и я намразил.

Позната семейна история. Клер едва започна да работи при Хенри, а имаше чувството, че вече я бе чувала хиляди пъти преди това.

 

 

Сега детективът бързо записваше в тефтера си.

— И така, помолиха ви да се… хм… срещнете с мистър Воглер. Как протече срещата?

— Ами, това беше много необичайно…

— В какъв смисъл?

— В такъв, че той не се заинтересува от мен…

Франк допря химикала о зъбите си.

— Често ли се случва това?

— Не. Всъщност беше за пръв път. Обикновено аз съм… добре де, обикновено успявам.

— Мога да си представя — каза той.

Настъпи неловко мълчание. Тя гледаше в пода. Полицаят се покашля.

— Разкажете ми — каза той — точно какво се случи.

 

 

Барът бил голямо, спокойно място, предна стая на стара търговска къща. Едно от тези заведения, които тя не посещавала поради финансовите си възможности.

Съпругата на Воглер ги беше осведомила, че той често посещава този бар. Понякога работел в обществената библиотека, а барът се намира на пътя му за вкъщи. Винаги сядал на едно и също място, изпивал чаша червено вино и четял книга.

Те се уговорили със Стела да го предупреди, че щяла отсъства две денонощия от града, така че ако той поискал да кривне зад гърба й, да има удобен случай. За целта тя щяла да отседне временно в един хотел в горната част на града.

— В „Лексингтън“ ли?

— Да, там.

Франк записваше всичко това, кимайки замислено.

Клер поръчала питието и седнала на бара, близо до мястото, където седял Воглер. След кратко време забелязала, че той вдигнал глава да я погледне.

Тя отпивала от питието си и чакала.

Била на третата си чаша „Върджин Мери“ преди да си даде сметка, че чакането не вършело работа.

В един момент той станал от масата си и тръгнал към бара, прекосявайки нервно с големи крачки залата към нея. Но това било само за да развали пари за телефон.

— Колко време говори по телефона?

— Не много. Малко повече от минута.

— Окей. Продължавайте.

Докато го нямало, тя небрежно наближила масата му и взела книгата, която четял. Била стихосбирка на френски език.

Когато той се върнал, тя започнала да се оправдава:

— О, извинете. Ваша ли е?

— Да — отговорил той грубо. Сякаш над главата му имало надпис „Не ме безпокойте!“.

Тя погледнала заглавието. „Les Fleurs du Mal“.

— Това значи „Цветя на злото“. Нали така?

— Да, така е — той посегнал да прибере книгата и само за миг тя успяла да погледне в очите му. Кристиан Воглер имал зелени, като френско грозде, очи с ириси, очертани като с въглен.

Тя си наложила пак да погледне книгата.

— „J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans“[1] — прочела на глас.

Той примигнал учудено.

— Имате хубаво произношение.

— Учих малко френски в училище. Но това е трудно „… гробище от пирамиди… не…“

— На другата страница има превод. Ако наистина се интересувате…

Тя обърнала страницата.

— Да, тука е — тя започнала да чете със своя трениран глас, като правела паузи и почивки.

Колко спомени — сякаш съм вечност живял.

И огромния шкаф — в чекмеджета побрал

непотребни билети, писма, мадригали,

тежки къдри в квитанции стари заспали —

няма повече тайни в моята тъжна глава.

Пирамида, дълбок мавзолей е това

с много повече мъртви от братска могила.

Аз съм гробище — там под луната унила

угризения — червеи — плъзват, пълзят,

мъртъвците ми скъпи остават без плът.

Аз съм стар будоар, пълен с рози изтлели;

сред разкопки от моди отдавна умрели

дремят тъжни пастели и бледен Буше

и въздишат с парфюма на празно шише.

Тя направила пауза и погледнала към Воглер. Той съсредоточено я гледал.

— Моля, продължавайте.

Клер свила рамене и продължила:

Няма нищо по-дълго от дни окуцели,

под товара на мокрите зимни парцали

пак Досадата — плод на пресита — гнети

и безсмъртие с ужас предричаш й ти.

И потъваш след миг, о материя жива!

След ужасните вихри гранитът почива,

вдън мъгливата знойна Сахара смирен —

Сфинксът грохнал избяга от светския плен

и — забравен на картата, горд, недоволен —

пее само в лъчите на залеза болен.[2]

Мълчанието се проточило. Докато тя четяла, Кристиан Воглер бил притворил очи. Сега той пак ги отворил, като я гледал с безразличие.

— Това е като празнота — казала тя в тишината. — Какво означава това?

Тогава тя забелязала фотографията на гърба на книгата.

— О, това сте вие. „Превод и предговор от Кристиан Воглер“. Вие сте поет.

Той поклатил глава.

— Преводач. Само в свободното си време.

— За какво пише той? — попитала тя, за да продължи разговора.

— За нищото. За самия себе си.

— Сигурно, но защо е написал такава особена поема?

— Ами — замислил се за миг Воглер, — имал е сложен любовен живот.

— Звучи ми като момче за мен. — „Внимавай, момиче. По-леко.“

— Бил е увлечен по две жени — Воглер се огледал около бара, сякаш подреждал мислите си. — Възможно е обаче думата „увлечен“ да не е съвсем точна. Едната била проститутка, чернокожа, която той наричал „Venus noire“, неговата Черна Венера. Другата била с изтънчена светска красота, жена на негов приятел. Казвала се Аполони Сабатие, но биографите му я наричат „Venus blanche“ — Русокосата Венера. Проститутката го обичала и той бил нейният любовник, но той бил влюбен и във „Venus blanche“.

— Любовен триъгълник.

— Нещо такова.

— И какво се е случило?

— Той написал огромно количество еротични стихове. Казвал, че иска да направи нещо напълно ново, да създаде красота, лишена от зло. В стиховете му бегло се споменават всички видове перверзни, но ефектът е слаб. Той ги изпраща анонимно на „Venus blanche“. Рано или късно тя разбира кой ги е писал и му предлага да спят заедно. За нея това не е било голям компромис, защото била спала с много от приятелите на мъжа си. С Бодлер са били заедно само една нощ.

— Изоставила ли го е?

— Не. Никой не знае какво се е случило. Единствената следа е писмо с отказ, което той й изпратил на следващия ден. Писал й, че предпочита да я запомни като богиня, а не като жена.

— Някои хора не обичат да бъдат обвързани. А вие?

Това било грешка, прекалено явна, прекалено тъпа. Тя разбрала това в момента, когато изговорила тези думи. Кристиан Воглер се изправил.

— Трябва да тръгвам — промърморил той, като се оглеждал наоколо.

— Но, моля ви, аз исках да ви попитам нещо. За… ох… — Тя хвърлила поглед на страницата — за Бодлер. Къде мога да намеря вашия превод? Звучи толкова интересно и…

— Задръжте книгата — той извадил пари да плати на сервитьорката.

— Да я задържа? Вижте, защо да не ви дам моя номер и…

— Адресът ми е вътре на корицата. Изпратете ми я, щом я прочетете.

— Сигурен ли сте? Няма да ми отнеме много време.

— Няма проблем — казал той, като обличал сакото си.

— Мога ли да ви почерпя едно питие? — попитала тя безнадеждно.

Той спрял. За кратък миг очите му я огледали с любопитство.

— Приятно ми беше да поговоря с вас — казал той. После си тръгнал, а тя останала, изпращайки в празното пространство закъснели въпроси.

 

 

— Мислите ли, че се е върнал на работа, след като излезе? — попита скептично франк.

Клер сви рамене.

— Откъде мога да знам?

— А мисис Воглер? Как реагира тя, когато й разказахте?

— Очевидно удовлетворена. Успокоена. Щастлива.

— Плати ли ви?

— Разбира се. Защо не?

— Намерихме у нея голяма сума пари в брой — каза той направо и очите на Клер се разшириха.

— Искате да кажете… че тя е мъртва?

Дърбън кимна, наблюдавайки реакцията й.

— О, Боже — каза тя ужасена. И попита: — Как?

— Смятаме, че е убийство.

— Това е ужасно!

Той я накара да повтори всичко три пъти и едва тогава прибра бележника си.

— Последен въпрос. Какво стана с книгата?

— С книгата?

— Със стихосбирката. Върнахте ли я?

— Мисля, че е някъде в апартамента ми.

— Добре, възможно е това да не е много важно — каза той, като ставаше. — Просто не я изхвърляйте. Окей?

Бележки

[1] „Колко спомени — сякаш съм вечност живял“ (фр.) — цитат от Шарл Бодлер от „Цветя на злото“, превод на Кирил Кадийски в сборника „Трима френски поети“, София, 1978 г. — Б.пр.

[2] Превод Кирил Кадийски. — Б.пр.