Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Четиринадесет

Скъпи мистър Воглер,

Вие може би си спомняте, че ми дадохте на заем книгата, която Ви изпращам: „Цветя на злото“. Срещнахме се с Вас във Флаерти преди около шест месеца, и макар че срещата ни беше кратка, аз често мисля за нея. Извинявам се, че не върнах книгата по-рано. Четох стиховете с интерес и не исках да я връщам, преди да прочета всичко.

Всъщност аз ще бъда напълно откровена с Вас и признавам, че имаше и друга причина, заради която не Ви се обадих по-рано. Прочетох във вестниците, че е починала съпругата Ви и не знаех как да се обърна към Вас. Надявам се, че сега, след като мина известно време, болката се е притъпила. Повярвайте ми, аз знам какво е да загубиш близък човек.

Възможно е тези мои преживявания да са причината да усещам такъв резонанс у Бодлер. Обичам особено неговите мрачни и двусмислени стихове. Аз също имам моята „жажда за забрава“, и ми се струва, че виждам в поезията му нещо от моята чувствителност.

Опитах се да преведа няколко стихотворения, макар да съм сигурна, че ще се смеете над моите усилия. Но ми се струва, че думите му губят от еротиката си при превод.

Ще ми бъде интересно да знам, какво мислите по този повод. Изпращам Ви своя адрес по електронната поща с надеждата, че можем да продължим разговора си.

Клер Роденбург

* * *

— Той няма да отговори — каза Франк.

— Ще отговори, ако е убиецът — спокойно отвърна д-р Литмън. — Ако е убиецът, той ще бъде привлечен от уязвимостта й, както акулите се привличат от кръвта.

 

 

Другото занятие се проведе този път на открито, докато д-р Литмън поглъщаше дима от поредната цигара.

— Първият ми план за атака е да накараме Воглер да разкрие себе си чрез своите фантазии. Ако той е убиецът, сигурно има изключително сложен и добре организиран живот, посветен на фантазиите му. Убийствата подхранват фантазиите, а фантазиите пък подхранват желанието пак да убиваш. Вярвам, че в подходящи условия и при подходяща довереница той може да разкрие какво представляват фантазиите му.

— Защо трябва да го прави това? — възрази Клер. — Мисля, че всички се съгласихме, че този тип е твърде умен.

— Да, но също така е и самотник. Той осъзнава, че е престъпил прага, който го отделя от другите мъже. Той няма да изпусне шанса да се свърже с някого, който, според него, споделя наклонностите му — говорейки, тя размахваше цигарата си, сякаш дирижираше. — Когато се разкрие, детайлите от фантазиите му все повече ще заприличват на подробностите на действителното убийство, и това няма да е изненадващо, защото фантазиите го крепят. Той получава мощно удовлетворение, като изживява всеки момент. Мисля даже, че ще се постарае бързо да тласне връзката с довереницата си от думи към действие. Той ще измисли подходящ според него претекст, за да премине към физическа интимност.

Клер се обърна и погледна д-р Литмън.

— Физическа интимност? Имате предвид, че той ще иска да спи с мен?

— Не се безпокой. Ние ще имаме информацията, която ни трябва, много преди да стане дума за това.

— Но аз ще трябва да… го съблазнявам, така ли?

Д-р Литмън погледна Клер. След това тя се наведе над нея и я целуна по устните. Клер не реагира.

— Добре — каза д-р Литмън. — Много добре.

 

 

Клер вече имаше нови приятели. Кери, Виктор, Малчугана, Бетовен и Маркиза.

\>\> При болката елегантността е всичко. Когато завързваш и риташ в корема някой безволев, ти не получаваш никакво удовлетворение. При завършеното изживяване половината от удоволствието зависи от избора на позата или от действието, при което даже слабото движение или малката промяна в затягането на възела предизвикват изтънчени страдания.

Това е Бетовен. Кери допълва:

\>\> Абсолютно вярно. Една от моите любими играчки беше обикновена дървена дъска, обърната на ръба си и с няколко инча по-високо за удобно възсядане. Моят задник трябваше да се изправи на върховете на пръстите си, да го възседне. Да я наблюдавам как се надига толкова изтощена от тази поза и как се отпуска на причиняващия болка ръб беше удоволствие за мен.

Клер се обади:

\>\> „Задникът ми“? Извинявай, не те разбрах.

Виктор поясни:

\>\> Когато Кери говори за задника си, тя няма предвид своята анатомична част, Клер. Тя говори за някого, подвластен на нея.

\>\> Аха. Извинявай.

Светът, който тя откриваше за себе си, беше недостъпен и пълен с жаргони, както при военните. От акронимите й се виеше свят. CP, BDSM, СВТ, YMMV. Тя събра кураж да попита какво означават някои от тях, като откри между другото, че YMMV, значещо „разстоянието ти май ще се промени“ всъщност означава нещо съвсем друго.

Разговори за ухапвания по врата, Вуртенбургски колела, върховно пространство и игра с пони я объркваха.

Ето какво пишеше Кери:

\>\> Върховете и дъната взаимно се допълват, като две части на пъзела, Клер. За нас тези връзки са толкова естествени и близки, както са свързани „мъжкото“ и „женското“ във ваниловия свят.

\>\> Ванилов свят? О, разбирам. Аромат, който подхожда на всичко.

\>\> Точно така.

Кери добави:

\>\> Невинността ти е прекрасна, Клер. Сигурно няма да искаш да влезеш в сайта и да опиташ някои от моите кибериграчки. Компютърният секс не е като истинския, но може да бъде също толкова интензивен.

Сега се обади Виктор:

\>\> Остави я на мира, Кери. Тази вечер Клер е заедно с нас просто като любознателен наблюдател.

Клер харесваше Виктор. Независимо, че рядко се включваше в дискусиите, като предпочиташе да остане невидим настрани, той изглежда се бе определил за неин водач в този странен и нов за нея свят. И много добре го правеше, за да не остане тя потресена.

\>\> Нещо от рода на „първо опитай, после купи“.

На Кери й хареса. Клер започна да пише:

\>\> Повече ми прилича на състоянието преди скачане. Практически аз не съм нова в този екип. Преди време познавах един, който беше вътре в нещата, но бях много млада тогава и се отдръпнах, когато ми се стори, че става нещо като наклонност.

\>\> Така ли? Веднъж навлезеш ли в този свят, във всяка връзка контролът присъства подсъзнателно. Ние приемаме явно това, на което другите не обръщат внимание. Нали знаеш; „В любовта само единият целува, другият само подава бузата“.

Това беше Маркиза. Клер написа импулсивно:

\>\> За себе си предпочитам Бодлер. „Колко спомени — сякаш съм вечност живял…“

Кери:

\>\> О, Боже, не и ти.

\>\> Какво не и аз?

\>\> Виктор постоянно цитира Бодлер. Хайде, Виктор, подкрепи екипа си.

Но Виктор продължаваше да мълчи.

 

 

В друга стая в същата сграда д-р Кони Литмън и Франк Дърбън седяха един до друг пред компютъра, като наблюдаваха редовете от текста, плъзгащи се надолу по екрана.

— Добре се справя — каза накрая Кони. — Тя изгражда мотивацията и мястото на действие, като едва забележимо се обръща към ментора си да й подскаже какво да прави или причината, поради която да се отдръпне, ако навлизането в нещата стане много бързо.

— Аз ти казах, че тя може да импровизира по-добре, отколкото просто да фантазира глупости.

— Ако тя все още импровизира — отговори Кони.

* * *

Минаваше полунощ, когато тя излезе от сайта. Очите й бяха възпалени, а от писането на клавиатурата я боляха китките.

Когато минаваше покрай отворената врата на д-р Литмън, чу как психиатърката я повика. Кони седеше на бюрото си, обградена от документи. От цигарата върху пепелника тънка струя дим се вдигаше към фунията на настолната лампа.

— До късно работиш, Клер.

— Изгубих представа за времето.

— Нали знаеш, че не плащаме извънредни часове — д-р Литмън извади един плик. — Но все пак плащаме. Ето заплатата ти за първите две седмици в аванс.

— Това чек ли е? Само че аз нямам банкова сметка.

— Знаем. Не се притеснявай. Две хиляди долара в брой.

Д-р Литмън изчака, докато стъпките на младата жена заглъхнат в дъното на коридора, преди да отвори пак папката, по която работеше.

Папката беше надписана: „Клер Роденбург: психологически профил“.

 

 

Когато Клер се прибра, Беси още не се бе върнала от театъра. Погледна часовника си — минаваше един часа. Възможно е нейната съквартирантка да работеше над адреналина си в някой бар.

Клер извади от плика си хиляда долара и ги разпръсна по възглавницата на Беси. Банкнотите още миришеха на цигарите на д-р Литмън. На последната от тях Клер написа с червилото, което взе от тоалетната масичка на Беси „наем“.

Когато поставяше червилото обратно, забеляза смачкана визитна картичка между шишенцата с грим. Единият й край беше откъснат. Тя взе визитката и я приглади.

Алън Голд

Сдружение Голд

Адвокат в Музикалната индустрия

Беше посочен адрес в Атланта.

Ти сигурно бързо го изработи, Алън.

Преди всичко аз съм адвокат. Работата ми е да разбера кога свидетелят не казва истината.

 

 

Въздишайки, тя извади още петстотин долара от плика. След това преписа адреса му отпред и го залепи. На гърба му написа: „Надявам се, че със съпругата Ви всичко е окей.“

 

 

На седем мили оттам, на другия бряг на реката, детектив Дърбън очакваше провал.

— Победи ме — каза той.

Марк Позитано беше този, който обърна играта.

— Дама пика, петица спатия, десетка спатия — каза той, като обръщаше картите на масата.

Франк потрепери. От другата страна на масата Еди Лоуъл, слаб мъж около петдесетте, с остатъци на посивяла коса там, където още не беше изтъркана от лейтенантската му фуражка, звучно се засмя.

— Спечели, а Франк?

— Семейна касичка — с отвращение каза Франк. — Аз спирам.

— Аз вдигам пет — каза Уийкс.

— Като назоваваш ставката — промърмори Еди.

— Не съм ли? — попита Уийкс.

— Всъщност да. Пет долара не е залог. Пет долара — само билет за зрители.

— Петнайсет долара — ядно каза Уийкс. През масата Еди срещна погледа на Франк. Нищо не се промени в лицата на двама мъже, но даже моментното изражение беше достатъчно да им стане ясно, че мислят за едно и също.

— Вдигам с още петдесет — каза Франк. Две минути по-късно, когато той успешно се справи с останалите спатии, Уийкс невярващо се облещи към своите пари, които изчезваха в горния джоб на Франк.

— Блъфира с бавна игра — каза Еди. — Специалитетът на Франк.

— Аз съм дотук — угнетено каза Уийкс. — Загубих достатъчно за една нощ.

Еди се прозина.

— Аз също. Благодаря за играта, момчета.

На Франк му се искаше да каже: „Още една игра?“ Но замълча. Това е едно от нещата, които научаваш, когато играеш покер. На никого не казваш какво точно искаш.

И когато мисълта да си ходиш у дома е като мисълта за разходка под студен дъжд, то не казваш нищо. Просто се усмихваш и казваш: „До утре, момчета. Ще се видим сутринта“.

 

 

Далеч от улиците на Сохо, Кристиан Воглер също не спеше. Облечен в копринен халат, с лице, осветено от студеното бяло сияние на монитора, той удряше и натискаше по клавиатурата.

През един интервал от време думите му бяха изпратени на хиляди мили по влакната на оптическия кабел, осъществяващ неговата Интернет връзка, после друг интервал, през който отнякъде другаде по света се осъществяваше друга връзка. Байтовете данни се преобразуваха на екрана на неговия компютър в думи, образи и мисли.

Ноздрите на Воглер се разшириха. Възбудата се разливаше сякаш под напора на дрога, от кората на главния мозък до централната нервна система. Но ръцете му бяха все така залепени за клавиатурата, като пръстите на пианист раждаха нови мелодии, които само той можеше да чуе.