Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (25)

Двадесет и четири

Кристиан четеше лекцията си в „Мезон Франсез“ в района на Вашингтон Нюз. Към обяд тя намери сградата и влезе да попита портиера къде може да го намери.

— Стая номер дванадесет. Горе и надясно. — Той погледна часовника си. — Вече трябва да е свършил.

Клер намери лекционната зала. Вратата беше отворена и тя чу неговия глас отвътре. Погледна в залата. В едната й част бяха наредени около дузина редове със седалки, а Кристиан стоеше на малък подиум. Заради пътуването им той се бе облякъл с поло и с панталон цвят каки.

Тя се шмугна на задния ред. Един-двама студенти с любопитство погледнаха към нея и пак съсредоточиха вниманието си към Кристиан. Гласът му бе мек, както винаги, но актрисата у нея веднага забеляза, че не се чува добре.

— Ние не можем да се надяваме да разберем Бодлер — каза той, — докато не проумеем, че не можем да осъждаме неговото отношение, а по-точно неговото отношение към жените от гледна точка на съвременните стандарти. „Moi, je dis: la volupte unique et supreme de l’amour git dans la certitude de faire le mal“ — „Казвам, че върховното удоволствие от секса се дължи на възможността да извършиш грях.“ Според Бодлер жените не са просто индивиди, а идеализираното присъствие на техния секс са слетите заедно символи на прекрасната телесна обвивка и невъзможността в този покварен свят да докажеш, че си нещо повече от кратка илюзия.

Като видя Клер, той леко й се усмихна, преди да продължи.

— И така, в седемдесет и първото си стихотворение той пише за любовницата си:

Щом всяка моя кост изсмука тя, и главно,

когато се възвих към нея бавно-бавно,

целувка да й дам, аз друго не видях,

освен на хълбока с гной пълен кози мях.

Няколко момчета се ухилиха. Единият прошепна с възторг: „Мъж — един път“.

— Този конфликт е забележителен в живота на Бодлер, също както и в неговата поезия — продължи Кристиан, като умишлено не обръщаше внимание на реакцията, която предизвикаха цитираните от него стихове. — Вероятно си спомняте неговото известно писмо-отказ, което изпратил на Venus Blanche, в което й казва — за първи път Кристиан погледна в записките си, като сложи очилата си и ги свали след прочита на цитата: — „Скъпа моя, виждаш ли, преди няколко дена ти беше за мен богиня: толкова благородна, толкова недосегаема. И ето сега си тук, жена… Аз се страхувам от страстта, защото познавам ужаса, с който тя ме изкушава“.

Клер изведнъж осъзна нещо, което не познаваше преди: Кристиан е необикновено талантлив изпълнител. Той задържаше вниманието на аудиторията върху себе си.

— За Бодлер сексът не е силно физиологично желание, а метафизична история. Не няколко безсмислени акробатични упражнения, а връзка или даже проводник към ужасни тъмни мистерии на всекидневието. Както всички мистици, и той естествено е обречен на разочарование. Постиженията — героизмът — се базират на опит.

Даже когато Кристиан свърши да говори, ръката му остана протегната във въздуха. Момичето, което седеше на първия ред с отворен пред нея яркочервен лаптоп, бурно се изказа:

— Вие казахте, че той е третирал жените като сексуални обекти. Като го слагате в учебната програма, не помагате ли за възвеличаване на неговите възгледи?

Кристиан учтиво и методично започна да обсъжда нейното твърдение. Другите студенти, приемайки това за края на лекцията, събраха конспектите и лаптопите си и взеха да стават от местата си.

Клер изчака, докато Кристиан и момичето приключат. Когато страстите се успокоиха и студентите излязоха, Кристиан дойде при нея.

— Да тръгваме — каза той. — Имаш ли чанта?

— Долу е.

— Тогава ще я вземем на път за паркинга — Той изглеждаше много весел, очаквайки почивката извън града.

— Имаш ли кола?

— И още как!

Колата беше ситроен отпреди войната, грамадна и темпераментна антика, която се противопоставя с бумтене на скоростния лост да се пребори с петъчното задръстване в южно направление през тунела Линкълн. Нямаше плейър за компактдискове, но имаше радио с фиксирани станции. Тя беше учудена, че хваща американски станции — R.E.M. звучаха почти като богохулство от уред, създаден за песните на Едит Пиаф и за Le Jazz.

Белият фургон трябваше да се придвижва много бавно, за да не се удари в тях.

Приятелите на Кристиан живееха на четири часа път южно от града. Когато Кристиан отбиваше встрани от главния път, гърбът на Клер я болеше немилостиво.

Тя знаеше предварително, че хората, с които щеше да се запознае, Филип и Елен, са приятели на Кристиан и Стела. Не беше много сигурна, че за Кристиан беше важно да я убеди през тази седмица, но беше сигурна, че това е нещо, което той направи с лекота.

Къщата бе голяма и обкована с ламперия. Тя гледаше отгоре на отдалечен скалист залив. Беше пълна с боядисани в бяло и синьо мебели, както и с множество картини с маслени бои с изгледи на морски нос. Елен бе художничка, доста добра според Клер.

Елен и Филип приятелски я поздравиха, което не можа да прикрие тяхното любопитство.

— Значи, вие сте момичето, което убеди Кристиан да излезе от черупката си — прошепна Елен, когато Кристиан се обърна с гръб към тях. — Наистина много ни е приятно да се запознаем. Той се срамуваше да ни разказва за вас.

Когато пренесоха багажа си от колата, те се запознаха и с другата двойка, която седеше на голямата кухненска маса и почистваше грах.

— Кристиан, нали помниш Хана и Соул? Хана, Соул, това е Клер — представи ги Елен. Хана и Соул се усмихнаха вместо поздрав.

— А тези там, които гледат телевизия, са техните деца. Страхувам се, че къщата е абсолютно пълна — Елен посочи вратата. — Оставете багажа си и елате долу да пийнем.

В стаята имаше двойно легло и гледка към океана, от която спираше дъха. Морган, рижият сетер на Елен влезе през отворената врата и скочи на леглото.

— Аз ще спя на пода — каза спокойно Кристиан. — Извини ме, мислех, че съвсем ясно й обясних…

— Няма проблем — отговори Клер, прогонвайки кучето от леглото. — Изглежда сякаш Морган трябва да защитава честта ми.

Обядът беше истинско удоволствие — миди от залива, костур, който Филип бе уловил собственоръчно, и салата от грах. Кристиан беше прав: хубаво бе да излезеш от града и да пиеш „Пулини-Монтраше“ с тези образовани, интелигентни и свободни хора, които я приеха за събеседник, не обръщайки внимание, че на възраст тя бе по-близо до децата на Соул и Хана, отколкото до тях.

След като изядоха рибата, Соул се извини под предлог, че трябва да говори по телефона.

— Не се опитвай с клетъчния телефон. Няма обхват — извика Филип след него.

— Няма ли?

— Няма. Никакви комуникации не работят по тази страна на крайбрежието. Има апарат с подземен кабел в кабинета.

Клер опипа колието си, като се чудеше дали микрофонът й работи. Тя се извини, излезе до банята и отвори малкото прозорче към пътя в предната част на къщата. Изключи тока, за да вижда по-добре. Небето навсякъде бе черно, облаците покриха като паяжина луната, която се стараеше да ги пробие.

— Франк — каза тя тихо, — ако ме чуваш, би ли присветнал с фаровете?

Тя изчака. Никакви светлини не разкъсаха тъмнината.

— Франк — прошепна тя — ако си навън в колата, включи фаровете си или леко натисни клаксона, или направи нещо друго. Дай ми някакъв сигнал, че ме чуваш.

Внезапно почукване по вратата я накара да подскочи.

— Клер — попита Кристиан, — всичко наред ли е?

— Добре съм.

— Помислих, че попадна на развалени миди.

— Наистина съм добре. След секунда идвам.

Преди да затвори прозореца, тя за последен път погледна в тъмнината.

През нощта те отвориха прозорците, за да влезе полъхът от океана. Кристиан се уви в одеялото и легна на пода до прозореца.

Тя лежеше будна и се вслушваше. После се опита да диша в ритъм с морския прибой.

След това чу как той стана и с леки стъпки приближи леглото. Тя почувства как то се огъна и той легна до нея.

Обгърна я с ръка през раменете, като я промуши между нейната ръка и гърдите й.

Сърцето й туптеше, но тя се преструваше, че спи.

Така те лежаха дълго, докато Клер почувства, че Кристиан вече спи.