Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (59)

Петдесет и осем

Тя имаше нужда от детектив, но мъжът, който дойде да я види, преди всичко изглеждаше изключително симпатичен за годините си и беше облечен невероятно. Неговата тъмнозелена риза и по-светла вратовръзка бяха много елегантни. Тя помисли, че той изглежда повече като млад лекар, отколкото като полицай.

— И така, кажете какво мога да направя за вас — той погледна надолу в записките си, — мисис Воглер? Английският му, слава Богу, беше добър.

— Току-що разбрах, че мъжът ми е убиец — каза тя.

— Разбирам — отвърна той безразлично. — И кого е убил?

— Предишната си жена. Тя се казваше Стела.

— Имате ли някакви доказателства?

Тя свали халката от пръста си и я сложи на масата, на която седяха. Полицаят я взе оттам.

— Халката ли?

— Първата му жена беше убита в Ню Йорк. Когато тялото й бе намерено, по него нямаше никакви бижута. Аз видях да носи тази халка малко по-рано същата вечер.

Той повдигна веждата си.

— Вие сте познавали първата му жена?

— Срещнах се с нея само веднъж. Но халката я познах веднага.

— Тя е… особена за мъж, ne c’est pas^[1]? — съгласи се той, въртейки я в ръцете си.

— Това е пръстен-печат. Той е семейна ценност от доста години. Вижте — тя свали своята халка и му я показа. — Същият дизайн.

Друг мъж, също невероятно добре облечен, влезе в стаята и прошепна нещо на ухото на първия полицай, който погледна към Клер.

— Мъжът ви е отвън.

— Вие трябва да го арестувате. След това трябва да се обадите в Ню Йорк. На детектив Дърбън и детектив Позитано. На Уийкс и Лоуел. Кажете им, че съм намерила халката. Кажете им, че той ме дамгоса с нея. Те ще разберат.

— Той ви… дамгоса? — Полицаят я погледна объркан. — Извинете, моят английски…

— Горещо. Изгорено. Сссс… — тя имитираше съскането на изгаряща плът.

— Почакайте тук — каза той.

 

 

Тя чакаше. Чакаше цял час. Раната на бедрото й стана като мехур, тънка червена люспа от изгорена кожа. Стараеше се да не я докосва.

Изведнъж полицаят се върна. Той се разположи срещу нея с надути устни. Усмихна й се; имаше красиви очи.

— И така — каза той. — Говорих с мъжа ви.

— Арестувахте ли го?

Той вдигна ръка.

— Почакайте малко. Той ми каза, че наскоро сте лежали в болница в Америка? Вярно ли е това?

— Вярно е.

— Предполагам бяха ви предписали някакви наркотици. Някакви лекарствени препарати.

Тя кимна.

— Вземате ли ги още?

Тя безнадеждно поклати главата.

— Не ми трябват. Това беше грешка.

— Предполагам, че мъжът ви много се притеснява за вас — каза й вежливо той. — Той смята да ви заведе на лекар в хотела.

— Не — каза тя. — Не можете да направите това. Той ще ме убие.

Полицаят се усмихна.

— Днес е сватбата ви — галантно каза той. — Това е голям ден. И голямо напрежение, така ли е? Нали пихте и абсент? Това ми каза мъжът ви. Абсентът днес е забранено питие във Франция. Много хора бяха… — с жест той й показа, че те са се разболели умствено. — Приберете се вкъщи, мисис Воглер. Мъжът ви ще се погрижи за вас.

Тя се изправи.

— Той го направи — каза тя и смъкна панталона си, за да му покаже бедрото си.

— Вашият мъж каза, че вие умишлено сте се изгорили с цигара — каза той спокойно. — Той каза, че ще ви купи някакъв крем от аптеката. Моля ви, мадам. Облечете се.

* * *

Тя кротко позволи да я вземат от полицейското управление и да я настанят в таксито. Кристиан галеше косата й и тихо тананикаше.

— Съкровище мое, мое съкровище. Но ти какво си помисли?

На връщане той спря таксито, за да направи някои покупки в аптеката и в гаража до нея. Когато се върна в колата, носеше в ръце голяма чанта.

В хотела той затвори тяхната врата и пусна вода във ваната. Клер чакаше вцепенена, докато тя се напълни.

— Ела тук — повика я нежно той. Тя отиде в банята. Той разбъркваше с ръка водата. — Нито е топла, нито студена. — Тя покорно се съблече и стъпи във ваната. Водата обаче беше студена и раната на бедрото я заболя. Тя легна и той започна да я мие нежно, както го правеше, когато се любеха за първи път, сапунисваше косата й и я изплакваше. Когато свърши, й донесе бутилка абсент.

— Пийни това.

Тя изпи голяма глътка.

— Това ще премахне болката — каза той. Тя не знаеше дали той имаше предвид болката в бедрото й или болката от нещо, което щеше последва.

— Не съм го разбрала съвсем правилно, така ли? — попита тя. — Мислех, че Стела беше тази, на която й дойде много и която беше уморена от обожаването ти. Но беше ти, а не тя, който искаше да сложи край. Като Бодлер, който намирал, че е по-лесно да се прекланяш пред богиня, отколкото да обичаш жена. Тя обади ли се в апартамента от хотела? Така ли разбра къде беше тя през тази нощ? Ти вече ми каза, че си ровил в нейния имейл.

Той я гледаше с израз на безкрайно съжаление.

— Беше повече от това — каза той спокойно. — Беше някоя, която аз срещнах. Една непозната, едно момиче в бара. Тя ми четеше един от моите преводи и гласът й… Беше изключителен момент, откритие, завършено и неповторимо. Ето тогава разбрах, че със Стела е свършено.

— Ти я уби. Ти отиде в хотелската стая и я уби.

— Да — каза той. — Да, убих я. И тогава тя отново беше съвършена.

 

 

Съседната стая беше претъпкана. Имаше щурмова група от френските специални служби — с пълно бойно снаряжение, стиснали пушките си със сълзотворен газ и зашеметяващи гранати. Там беше Кони Литмън и други наблюдатели от ФБР. Имаше и група за наблюдение, осигурена от френските власти, включително и полицаят от maire. Франк също беше там и се чувстваше гол без пистолета си, той стоеше залепен до стената със слушалки на главата.

Капитанът от френските специални служби имаше същите, но той не знаеше добре английски и затова очакваше сигнала от Франк. Той повдигна веждата си.

Франк вдигна ръката си с дланта навън. Всички чакаха.

 

 

— Не съвършена — каза тя. — Неподвижна. Повече не беше Стела, не и след това, което ти си направил с нея. Тя просто беше тяло. Просто плът.

— Не разваляй всичко — мъркаше той. — Не спори, Клер.

— Ти беше един от неговите клиенти — категорично каза тя. — На Харон. Онова виртуално допълнение от „Цветя на злото“ бе за теб.

— Подходяща награда за стихотворения. — Той вдигна книгата от пода. — Прочети едно — каза той. — Прочети го на глас, както тогава, когато го чете за първи път.

Тя погледна на страницата, която той бе отбелязал, и започна да чете с монотонен глас.

Колко спомени — сякаш съм вечност живял.

И огромния шкаф — в чекмеджета побрал

непотребни билети, писма, мадригали,

тежки къдри в квитанции стари заспали —

 

няма повече тайни в моята тъжна глава.

Пирамида, дълбок мавзолей е това

с много повече мъртви от братска могила.

Аз съм гробище — там под луната унила

 

угризения — червеи — плъзват, пълзят,

мъртъвците ми скъпи остават без плът.

Аз съм стар будоар, пълен с рози изтлели;

сред разкопки от моди отдавна умрели.

Тя остави книгата да падне във водата. Кристиан плачеше. Той плачеше и когато махаше капачката от металната туба с бензин и изливаше съдържанието й във ваната. Бензинът плуваше във водата като мазна преливаща ципа. Дъги се отразяваха по кожата й. Той сложи кибрита отстрани на ваната.

— Няма да те изгоря — каза той и обхвана с пръсти врата й. — Няма да има болка. Обещавам ти.

 

 

— Сега — изкрещя Франк.

— Allez, allez!^[2] — капитанът се обърна и извика на хората си. За част от секундата сякаш нищо не се случи. Но после…

 

 

Стаята се взриви. Тя се напълни с полицаи в сини униформи и мъже с бойно снаряжение, крещящи на два езика едновременно.

Кристиан се обърна и направи крачка назад. Един от френските специални служби веднага стреля със сълзотворен газ и стаята се изпълни със задушлив дим, от който бяха защитени само полицаите със специалните си маски.

Клер, извадена от смъртоносната вана от Кони и Франк, се сви на пода мокра и гола, нейното покрито със синини гърло се задушаваше от дим. Парещи сълзи се появиха в очите й.

Или, кой знае, може би те вече бяха там.