Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (60)

Петдесет и девет

Ламартин, близо до Леон има дълга и пъстра история. Оригинално убежище за душевноболни, той се е ползвал от Гестапо през войната като център за разпити. Сега е затвор. В него са затворени някои от най-опасните европейски престъпници, включително, по ирония на съдбата, някои от същите онези нацисти, чиито жертви някога са били измъчвани тук. Вероятно заради близостта си с управлението на Интерпол, той се бе превърнал в нещо като международен затвор.

Доктор Констанс Литмън пристигна тук в една мразовита сутрин в началото на декември, както много други бяха правили преди нея, за да проведе разпита. Тя беше заведена в малка, боядисана в пастелни тонове стая, където някога разпитващите са използвали парчета от гумени маркучи, вани, пълни с екскременти и урина, тояги и уреди за смазване на пръсти. Тя донесе писалка, хартия, малко записващо устройство и стек цигари.

Доведоха Кристиан Воглер. Той бе облечен в затворническо облекло, свободни джинси и дочена куртка. В едната си ръка той носеше пакет „Де Гол“ и запалка.

— Донесох ви още цигари — каза тя. — Чух, че сега пушите.

— Всички пушат тука — каза той. — Тук не е като в Америка.

Той седна срещу нея.

— Добре ли се отнасят с вас?

Той сви рамене.

— Поносимо е.

Тя запали цигара и му подаде запалката.

— Имам едно предложение, Кристиан.

— Моля?

— Трябва да се реши въпросът в коя страна ще ви съдят. Може да е в Америка, но може и да е тук. Мисля, че тук за вас е по-добре. Спомняте ли си за Джефри Дамър, убит от своя съкилийник? Тук са по-цивилизовани. Обзалагам се, че могат даже да ви сервират това ужасно кафе.

Той изчака тя да продължи.

— Мога да съдействам за оставането ви тук, докато аз ще ви изучавам.

Той изтръска пепелта от цигарата си на пода.

— Да ме изучавате?

— Вашата връзка с Харон. Искам да знам как действаше тя. Кой от кого зависеше? Виждахте ли се като творец и покровител или като приятели-творци, работещи в различни медии? Нямаше ли да останат вашите желания нереализирани, ако не бяха образите, които той създаваше? В това има доста материал, Кристиан. Ако го споделите с мен, ако се види, че искате да ми съдействате, това може да ви помогне.

Той се замисли за момент.

— Аз също имам няколко въпроса.

— Тогава като приятел-академик, аз ще се постарая да ви отговоря.

— Повечето са за Клер.

Той гледаше встрани от нея. В тази стая без прозорци димът от цигарите се наслояваше на дебели пластове, като кълбета от вълна.

— Какво от всичко това беше истина?

— О-о.

Той чакаше.

— Тя е забележителна личност. Това, че я открихме, беше ключът. Още в началото на всичко това аз прекарах няколко дни с нея. Трябваше да се уверя, че тя няма да потъне в мисълта за смъртта на Стела, но аз исках, естествено, да видя колко силна е тя. Тогава реших да противопоставя таланта й на нейната смелост.

Тя се огледа за пепелник, но такъв нямаше. Затова изтръска пепелта на пода.

— Тя изучаваше нещо като методика на актьорското майсторство, както вече знаете. Беше много обзета от този подход, от идеята, че актьорът може да изпълни един измислен персонаж с абсолютна автентичност. Тя се остави в моите ръце безрезервно. Аз й разясних ролята, която трябваше да играе, но освен това, тя не знаеше какво щеше да се случи.

— И каква беше тази роля?

— Аз й казах, че трябва да се влюби във вас.

Той сякаш въздъхна, въпреки че това може би беше издишване на дима.

— Какво ще кажете за болницата? За наркотиците, които тя вземаше? За неразположенията, от които лекарите твърдяха, че тя страда?

— Ние се нуждаехме вие да повярвате, че тя не работи повече за нас. Както вече казах, тя се готвеше да изпълни ролята си с абсолютна автентичност. Тя е лежала в подобна болница в Англия, затова бях сигурна, че ще се справи.

Той кимна утвърдително.

— Вие естествено ни следяхте и във Франция.

— Да. След ужаса ни от Харон, ние не можехме повече да рискуваме.

— Аз се чудех защо всички таксиметрови шофьори бяха толкова любезни — промърмори той. — А какво ще кажете за брака?

— Вие не сте женени, Кристиан. Церемонията, на която присъствахте, бе незаконна. Клер не знаеше за това, поне не тогава. Тя трябваше да ни повярва изцяло.

— Както казахте, забележителна актриса — той хвърли поглед към нея. — Каквато сте и вие.

— Аз не съм актриса, Кристиан.

— Не в прекия смисъл на думата, вероятно, но във виртуален… Вие сте един от играчите, не е ли така? Един от персонажите долу в Некрополис.

— Опитайте са да отгатнете кой.

— Мислил съм над това. Вие сте Хелиос, нали? Гръцкият бог на слънцето. Доктор Литмън.

Тя кимна.

— Нестандартен начин за научно изследване, ако мога да се изразя така. Общо взето за учените е трудно да бъдат като опитни мишки. Предполагам, че сте били във връзка с Харон, нали? И му казвахте какво да прави. Кога да убива. Дърпайки го за конците. — Той пак седна и кръстоса ръце. — Една част от вас беше доста опечалена, когато той умря. Създания като него са доста магнетични, нали?

Кони замълча, преди да продължи:

— Сега интернет е мощна сила за нас, Кристиан. Всякакви данни, които някога ви потрябват можете да ги намерите чрез него — тя изпусна дима през ъгълчетата на устните си.

— А сега имаме дори много повече данни. Хиляди са посещавали сайта на Харон, за да участват в неговото малко шоу на смъртта. Много от тях ще бъдат намерени, проследени, преследвани и разследвани. Онези, които изглежда, че могат де се превърнат в убийци, ще бъдат поканени в скривалището на Некрополис, където ние ще можем да ги наблюдаваме отблизо.

— Горките копелета — каза той. — Но аз забелязах, че вие не отговорихте на въпроса ми.

— Не съм — каза тя. — А сега е ваш ред да отговорите на някои от моите. Нека да сложа този микрофон и можете да започнете.

Те останаха в малката килия целия ден. След два часа нейните цигари свършиха и тя започна да шари с пръсти по масата да вземе от неговите.

* * *

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Барът беше претъпкан и щом една маса се освободи, тя веднага седна на нея, поставяйки отгоре питието си, а чантата си на другия стол, за да го запази.

— Може ли?

Тя вдигна поглед. Един мъж стоеше пред нея.

— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната. — Той посочи чашата си на масата. — Оставих питието, за да си запазя мястото.

Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената се ухили.

— Хей, Франк. Какво те забави?

— Здравей, Клер. — Той вдигна чантата й от стола и й я подаде, за да седне. — Само бумащината. Исусе, смятах нашата система за бюрократична, но френската… Което ме подсеща за нещо — той извади голям кафяв плик от сакото си и го плъзна по масата. — Документите, които искаше. Всички са тук. Само ги изпрати до имиграционните служби, те ще свършат останалото.

— Благодаря — тя пусна плика в чантата си.

— И така — Франк се огледа наоколо. — Какво трябва да направя, за да си поръчам една бира?

Тя поклати глава.

— Тц! Завесата се вдига след десет минути. И аз категорично отказвам да закъснея. Тези билети са като златен прах.

Той въздъхна.

— Това е момчето, което ще те прослуша за неговата следваща прожекция, нали?

— Същото.

— Тогава смятам, че е по-добре да отидем и да го проверим — той все още не ставаше. — Предполагам, че ще участваш.

Тя направи жест с ръката си.

— Може би да. Може би не. Ще разбера след две седмици.

Той се разсмя.

— Хайде. Аз те познавам по-добре след всичко това, Клер. Обзалагам се, че си била страхотна.

— Не бях лоша — каза тя. — Не, не бях лоша.

Тя също се усмихна, а след миг се усмихна и той, защото те двамата знаеха, че истината беше малко по-различна.

— В такъв случай — каза той, изправяйки се — след вас, мис Роденбург.