Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Decoy, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стоян Георгиев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- art54 (2017)
- Разпознаване и начална корекция
- WizardBGR (2017)
- Допълнителна корекция
- dave (2018)
Издание:
Автор: Тони Стронг
Заглавие: Убийство в Ню Йорк
Преводач: Стоян Георгиев
Година на превод: 2003
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „АНИМАР“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Боряна Иванова
ISBN: 954-91332-1-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850
История
- — Добавяне
Петдесет и девет
Ламартин, близо до Леон има дълга и пъстра история. Оригинално убежище за душевноболни, той се е ползвал от Гестапо през войната като център за разпити. Сега е затвор. В него са затворени някои от най-опасните европейски престъпници, включително, по ирония на съдбата, някои от същите онези нацисти, чиито жертви някога са били измъчвани тук. Вероятно заради близостта си с управлението на Интерпол, той се бе превърнал в нещо като международен затвор.
Доктор Констанс Литмън пристигна тук в една мразовита сутрин в началото на декември, както много други бяха правили преди нея, за да проведе разпита. Тя беше заведена в малка, боядисана в пастелни тонове стая, където някога разпитващите са използвали парчета от гумени маркучи, вани, пълни с екскременти и урина, тояги и уреди за смазване на пръсти. Тя донесе писалка, хартия, малко записващо устройство и стек цигари.
Доведоха Кристиан Воглер. Той бе облечен в затворническо облекло, свободни джинси и дочена куртка. В едната си ръка той носеше пакет „Де Гол“ и запалка.
— Донесох ви още цигари — каза тя. — Чух, че сега пушите.
— Всички пушат тука — каза той. — Тук не е като в Америка.
Той седна срещу нея.
— Добре ли се отнасят с вас?
Той сви рамене.
— Поносимо е.
Тя запали цигара и му подаде запалката.
— Имам едно предложение, Кристиан.
— Моля?
— Трябва да се реши въпросът в коя страна ще ви съдят. Може да е в Америка, но може и да е тук. Мисля, че тук за вас е по-добре. Спомняте ли си за Джефри Дамър, убит от своя съкилийник? Тук са по-цивилизовани. Обзалагам се, че могат даже да ви сервират това ужасно кафе.
Той изчака тя да продължи.
— Мога да съдействам за оставането ви тук, докато аз ще ви изучавам.
Той изтръска пепелта от цигарата си на пода.
— Да ме изучавате?
— Вашата връзка с Харон. Искам да знам как действаше тя. Кой от кого зависеше? Виждахте ли се като творец и покровител или като приятели-творци, работещи в различни медии? Нямаше ли да останат вашите желания нереализирани, ако не бяха образите, които той създаваше? В това има доста материал, Кристиан. Ако го споделите с мен, ако се види, че искате да ми съдействате, това може да ви помогне.
Той се замисли за момент.
— Аз също имам няколко въпроса.
— Тогава като приятел-академик, аз ще се постарая да ви отговоря.
— Повечето са за Клер.
Той гледаше встрани от нея. В тази стая без прозорци димът от цигарите се наслояваше на дебели пластове, като кълбета от вълна.
— Какво от всичко това беше истина?
— О-о.
Той чакаше.
— Тя е забележителна личност. Това, че я открихме, беше ключът. Още в началото на всичко това аз прекарах няколко дни с нея. Трябваше да се уверя, че тя няма да потъне в мисълта за смъртта на Стела, но аз исках, естествено, да видя колко силна е тя. Тогава реших да противопоставя таланта й на нейната смелост.
Тя се огледа за пепелник, но такъв нямаше. Затова изтръска пепелта на пода.
— Тя изучаваше нещо като методика на актьорското майсторство, както вече знаете. Беше много обзета от този подход, от идеята, че актьорът може да изпълни един измислен персонаж с абсолютна автентичност. Тя се остави в моите ръце безрезервно. Аз й разясних ролята, която трябваше да играе, но освен това, тя не знаеше какво щеше да се случи.
— И каква беше тази роля?
— Аз й казах, че трябва да се влюби във вас.
Той сякаш въздъхна, въпреки че това може би беше издишване на дима.
— Какво ще кажете за болницата? За наркотиците, които тя вземаше? За неразположенията, от които лекарите твърдяха, че тя страда?
— Ние се нуждаехме вие да повярвате, че тя не работи повече за нас. Както вече казах, тя се готвеше да изпълни ролята си с абсолютна автентичност. Тя е лежала в подобна болница в Англия, затова бях сигурна, че ще се справи.
Той кимна утвърдително.
— Вие естествено ни следяхте и във Франция.
— Да. След ужаса ни от Харон, ние не можехме повече да рискуваме.
— Аз се чудех защо всички таксиметрови шофьори бяха толкова любезни — промърмори той. — А какво ще кажете за брака?
— Вие не сте женени, Кристиан. Церемонията, на която присъствахте, бе незаконна. Клер не знаеше за това, поне не тогава. Тя трябваше да ни повярва изцяло.
— Както казахте, забележителна актриса — той хвърли поглед към нея. — Каквато сте и вие.
— Аз не съм актриса, Кристиан.
— Не в прекия смисъл на думата, вероятно, но във виртуален… Вие сте един от играчите, не е ли така? Един от персонажите долу в Некрополис.
— Опитайте са да отгатнете кой.
— Мислил съм над това. Вие сте Хелиос, нали? Гръцкият бог на слънцето. Доктор Литмън.
Тя кимна.
— Нестандартен начин за научно изследване, ако мога да се изразя така. Общо взето за учените е трудно да бъдат като опитни мишки. Предполагам, че сте били във връзка с Харон, нали? И му казвахте какво да прави. Кога да убива. Дърпайки го за конците. — Той пак седна и кръстоса ръце. — Една част от вас беше доста опечалена, когато той умря. Създания като него са доста магнетични, нали?
Кони замълча, преди да продължи:
— Сега интернет е мощна сила за нас, Кристиан. Всякакви данни, които някога ви потрябват можете да ги намерите чрез него — тя изпусна дима през ъгълчетата на устните си.
— А сега имаме дори много повече данни. Хиляди са посещавали сайта на Харон, за да участват в неговото малко шоу на смъртта. Много от тях ще бъдат намерени, проследени, преследвани и разследвани. Онези, които изглежда, че могат де се превърнат в убийци, ще бъдат поканени в скривалището на Некрополис, където ние ще можем да ги наблюдаваме отблизо.
— Горките копелета — каза той. — Но аз забелязах, че вие не отговорихте на въпроса ми.
— Не съм — каза тя. — А сега е ваш ред да отговорите на някои от моите. Нека да сложа този микрофон и можете да започнете.
Те останаха в малката килия целия ден. След два часа нейните цигари свършиха и тя започна да шари с пръсти по масата да вземе от неговите.
* * *
Приятелят й не е дошъл.
Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.
Барът беше претъпкан и щом една маса се освободи, тя веднага седна на нея, поставяйки отгоре питието си, а чантата си на другия стол, за да го запази.
— Може ли?
Тя вдигна поглед. Един мъж стоеше пред нея.
— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната. — Той посочи чашата си на масата. — Оставих питието, за да си запазя мястото.
Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената се ухили.
— Хей, Франк. Какво те забави?
— Здравей, Клер. — Той вдигна чантата й от стола и й я подаде, за да седне. — Само бумащината. Исусе, смятах нашата система за бюрократична, но френската… Което ме подсеща за нещо — той извади голям кафяв плик от сакото си и го плъзна по масата. — Документите, които искаше. Всички са тук. Само ги изпрати до имиграционните служби, те ще свършат останалото.
— Благодаря — тя пусна плика в чантата си.
— И така — Франк се огледа наоколо. — Какво трябва да направя, за да си поръчам една бира?
Тя поклати глава.
— Тц! Завесата се вдига след десет минути. И аз категорично отказвам да закъснея. Тези билети са като златен прах.
Той въздъхна.
— Това е момчето, което ще те прослуша за неговата следваща прожекция, нали?
— Същото.
— Тогава смятам, че е по-добре да отидем и да го проверим — той все още не ставаше. — Предполагам, че ще участваш.
Тя направи жест с ръката си.
— Може би да. Може би не. Ще разбера след две седмици.
Той се разсмя.
— Хайде. Аз те познавам по-добре след всичко това, Клер. Обзалагам се, че си била страхотна.
— Не бях лоша — каза тя. — Не, не бях лоша.
Тя също се усмихна, а след миг се усмихна и той, защото те двамата знаеха, че истината беше малко по-различна.
— В такъв случай — каза той, изправяйки се — след вас, мис Роденбург.