Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Единадесет

Кони Литмън дълго се вглеждаше в Клер. Доста дълго. И постоянно палеше нова цигара.

— Разкажи ми за семейството си — каза тя, с уста, пълна цигарен дим.

Беше девет сутринта на следващия ден. Д-р Литмън неохотно беше променила плановете си. Намерението й, както го обясни на Клер, беше да проникне в главата на момичето и да се разрови в нея, за да разбере доколко е издръжлива в действителност тя.

— Освен ако не се съгласиш да бъдеш подложена на хипноза — каза тя замислено. — Ще се справим по-бързо със задачата, ако се съгласиш.

— Не — отговори Клер. Тя все още не знаеше доколко може да се довери на докторката.

— Семейството ти — пак повтори д-р Литмън.

— Родителите ми се разделиха, когато бях на четири години — каза накрая Клер. — Майка ми се опита да ме гледа, и не се справи. Затова се наложи да замина при баща си в Лондон.

— Но и от това ли нищо не излезе?

— С нас винаги е било така — промърмори Клер.

Психиатърката чакаше.

— Не съм казала, че нищо не излезе, не. Аз не… Мащехата ми реши, че с мен трудно се живее.

— Несъвместимост на характерите.

— Щеше да е — за първи път злобна нотка се появи в гласа на Клер — ако тя имаше характер.

Д-р Литмън си записа нещо.

— Но е имало кой да се грижи за теб — каза тя. — Им си родители, които са те гледали.

— Имах хора, които ме гледаха за пари. Така, както се грижат за гостите в хотел. Само че аз не можех да си замина.

— Разбирам.

— И какво разбирате?

Д-р Литмън не обърна внимание на тона й.

— И тогава ли разбра, че можеш да играеш?

Клер се изсмя горчиво.

— Ето откъде започна всичко това, така ли? Аз не можех да се справя със собствения си живот и затова си въобразявах, че живея и живота на някой друг. И така стана.

— И? Така ли стана всичко?

— Не. Аз открих нещо, в което съм добра. Това е всичко.

— Талант, несъмнено поощряван от хората, които те гледаха.

— Как пък не. Често ме наричаха лъжкиня.

Д-р Литмън пак си отбеляза нещо.

— Но ти си се уредила да получиш стипендия в Училището по театрално изкуство.

— Да, тогава бях на дванадесет.

— Разкажи ми за това.

— Получих стипендия в театралното училище, когато бях на дванайсет — повтори Клер. — Там… Това вече ви го разказах.

— Не. Не си — забеляза кротко д-р Литмън.

Тя чакаше, докато Клер мълчеше.

— Обичах го — проговори накрая Клер. — Повече отколкото хората, които се грижеха за мен. Такива глупости ли искате да чуете? Това беше обикновено училище, но с упражняване и на актьорско майсторство. Слово, движение, танци, даже и хореография. Имаше добра репутация в гилдията. От агенциите често ни канеха, когато имаха нужда от млади актьори.

— И измежду всички ти беше звезда.

— Бях ли?

Психиатърката посегна към папката и извади купчина факсове. Те бяха изпъстрени с ивици от жълт маркер. Клер позна заглавието на най-горния.

Отзивите за нея. Д-р Литмън трябва доста да се е потрудила, за да получи тази пратка за една нощ.

„Клер Роденбург. Прекрасен дебют в «Алиса в страната на чудесата»“ — доктор Литмън четеше на глас. — Ето още: „Тази продукция беше прекрасно оживена от хипнотизиращото изпълнение на Клер Роденбург, звезда в превъплъщението, подобно на което аз не съм гледал“. „Очарователното присъствие на Клер Роденбург“. „Сърдечната и сексапилна Дездемона, блестящо пресъздадена от Клер Роденбург, озари сцената“. „За поддържаща роля Бертолучи е избрал младата английска актриса Клер Роденбург, за която близки на филмовите среди твърдят, че ще чуем доста в скоро време“.

— Защо не сме, Клер?

— Защо не сме какво?

— Защо не чухме повече за теб? — Тя подхвърли на масата купчината факсове. — Ти почти беше успяла. Беше на крачка от големия успех. И изведнъж заряза всичко и дойде тук, където никой не знае коя си. Защо?

— Не съм първата актриса, дошла в Америка.

— О, ако си беше имплантирала силикон в циците и беше опитала да пробиеш в Холивуд, щях да те разбера. Но ти не си дошла тук заради славата, нали така? Има още нещо.

— Учих в театралното училище почти десет години. Когато другите деца заминаваха през ваканцията в Европа и Австралия, аз обикалях по прослушвания и кастинги. Защо да не искам да пътувам? Може би след няколко месеца ще бъда в Мексико или в Сидни.

— Може би.

Пак настъпи мълчание.

— Да не ме обвинявате, че бягам от нещо?

— Това ли е, което се случи? — гневно попита психоложката.

Отново дълго мълчание. Когато Клер заговори, гласът й беше нисък, очите й бяха вперени в нещо зад рамото на Кони.

— Знам за какво намеквате. Тази работа като примамка. Вие… ами че човек няма нужда да бъде психиатър, за да разбере за какво става дума. Аз отново възстановявам детството си, нали? Търся мъже, които изоставят съпругите си, както моят баща изостави майка ми, и ги наказвам за това. Наказвам ги за това, че никой никога не е обичал Клер Роденбург. — Една сълза заблестя и се търкулна по лявата й буза. Тя бързо я избърса с опакото на ръката си.

— Много добре, Клер — каза спокойно д-р Литмън. — Но ако все пак ти трябва психотерапевт, потърси си в Жълти страници. Аз седем години съм следвала съдебна психиатрия и има и по-добри неща, които мога да правя с моята квалификация, вместо да слушам твоите измишльотини.

Клер се намръщи.

— И ми спести сълзите си — каза психиатърката, като взе пакетче с носни кърпички и ги подхвърли през масата. — Ти си научила този номер още преди да се научиш да караш колело.

Клер взе кърпата и издуха носа си.

— Хайде — изправи се д-р Литмън, — да излезем да се поразходим. Трябва да подишам въздух.

 

 

В нейния случай „въздух“ означаваше цигарения дим.

Разхождаха се бавно. Независимо че бе рано, беше потискащо горещо.

— Това, което правеше, беше ли честно? — попита д-р Литмън.

Клер сви раменете:

— Животът не е честен. Кръшкащите мъже са навсякъде. Ако съм получавала пари, за да помогна на жените им, какъв е проблемът?

Психиатърката спря и стъпка фаса от цигарата си. Несъзнателно тя лапна друга и се потупа по джоба.

— По дяволите. Забравих запалката си. Ти имаш ли…?

— Разбира се — Клер извади кутия кибрит от „Роялтън“. Понеже другата жена не посегна да я вземе, тя сама я отвори и запали една клечка. Д-р Литмън задържа китката й, за да запази пламъка. Палецът й се плъзна под широката каишка на часовника на Клер, напипа по-твърда плът и се стегна.

— Може ли? — попита тя с цигарата в устата, като обърна ръката й така, че да я разгледа отблизо. След миг погледна Клер.

— А това? — попита тя. — Това беше ли честно?

Клер се дръпна.

— Паднах върху едно стъкло.

— И с двете китки?

Ядосана, Клер пусна кибрита в джоба си. Д-р Литмън невъзмутимо извади запалка и си запали цигарата.

— Аз наистина трябва да знам всичко — каза тя меко, сякаш за да се извини.

— Случи се като снимахме филма — въздъхна Клер — този, за който пишат във факса ви. Той беше… добре, ще го познаете, ако ви кажа името му. Той беше звезда, много богат: без него филмът никога нямаше да стане. Беше известен, много красив и всичките знаеха, че беше най-щастливо жененият артист в шоубизнеса. Ето защо, когато той се влюби в мен, аз знаех, че това е сериозно — тя горчиво се изсмя. — Това беше преди да чуя фразата, която ползват в киносредите. НСН, скъпа. Не Се Надявай.

— И?

— След седем седмици съпругата му… както и да е, мисля, че до нея стигнаха слуховете. Или той просто я е използвал. Тя внезапно се появи в сериала, помъкнала със себе си и четирите му деца. И изведнъж аз трябваше да пробвам костюмите, да правя повторения на отделни сцени, технически репетиции със сценичните работници. Накратко, трябваше да ме откъснат от него.

— И тогава ти реши да му покажеш, че за тебе всичко това не беше просто игра.

— Нещо такова — независимо от жегата Клер трепереше.

— Беше страхотна бъркотия. Бях в болница един месец. Задраскаха ме от сценария. И накрая разбрах, че съм безработна. Извърших най-тежкия грях — не постъпих професионално.

— Благодаря ти, Клер — каза тихо д-р Литмън. — Това е всичко, което трябваше да знам.

 

 

Когато се върнаха, Франк ги очакваше на рецепцията.

— Как мина? — попита той.

Клер очакваше, че психиатърката ще иска да поговори с него на четири очи. Но д-р Литмън изведнъж каза сухо:

— И така, тя е неуверена, импулсивна, отчаяно търси някой авторитет и независимо от това, че упорито се старае да го намери, копнее за одобрение, като наркоман за дозата си. Какво мога да кажа, Франк? Тя е актриса — тя въздъхна. — Разбира се, не в общоприетия смисъл на думата. Ако все пак искаш да знаеш дали според мен тя може да го направи, то аз мисля, че това е възможно. Тя бързо научава, твърда и очарователна е. Но независимо от добрата ми преценка, това ще бъде само загубен опит.