Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Петдесет и три

Те седнаха на старинното бюро на Кристиан, една стогодишно писалище, и се приготвиха за пътуване, което би смутило който и да е от предишните притежатели на бюрото.

Записаха се за Некрополис, после намериха вратата, която щеше да ги заведе в неговия скрит подземен свят. Когато Кристиан раздвижи мишката около черното поле на страницата, курсорът се превърна в ръка, показвайки, че е намерил хипервръзката. Той я щракна. На екрана се появи текст.

Вие сте в тъмна гора от черни магнолии. Те ви заобикалят отвсякъде, с изключение на северната страна. Те леко се поклащат от студения северен бриз, който духа срещу вас, като леден въздух, който излиза от голямо подземно пространство. Между магнолиите има път, водещ на север, и вие вървите по него до две черни врати. До вратите седи огромно триглаво куче. Цербер[1] ви подушва и започва да ръмжи заплашително.

— Иска паролата ни — измърмори Кристиан и написа нещо. След няколко секунди на екрана се изписа:

Разпознавайки ви като обитател на това място, Цербер ви пуска да минете.

Отиваме на север — каза Кристиан. Написа:

\>\> На север

След миг компютърът отговори.

Вие сте в Асфоделовите полета, първия кръг на подземния свят. Тука има няколко спящи богове, но той е пълен най-вече с призрачни, безтелесни образи на смъртта. Те се надвикват като луди, непрекъснато шумейки и тресейки се от студения бриз, който идва от север, където се извисяват високите кули на Двореца над ливадите на Ереб[2]. На запад бял кипарис засенчва тъмната река на Лета[3], където обикновени призраци се тълпят да пият, плашливи като речни птици. На изток, напречно на ливадите с разцъфтели жълти нарциси, лежи посребрения Извор на паметта и входът към Елизион[4].

— Отново на север.

\>\> На север

Като влезете в Двореца на Персефона[5], едно момиче с палто, фурията на име Тисифона[6], ви пита дали може да ви вземе дрехите. Напред са развалините от едно някога внушително стълбище, сега оплескано от курешките на гарваните, които са влизали през пробития таван. На изток е Замъкът. Двадесетфутовите врати са затворени, но вие можете да чуете смях и странна, дисхармонична музика. На запад лежи входът към Подземията.

— Ако срещнеш някого, ти можеш да напишеш команда, която да ти даде тяхното описание. Или можеш да разговаряш с тях — обясни й той и написа:

\>\> Опиши ми Тисифона

Тисифона

Вие виждате италианско пиленце със сочни бедра, с тъмни очи и с дълъг правилен нос. Тя носи тежки „Тимбърлендс“ и чифт провиснали тъмносини работни гащи. Тя носи под мишница изработен по поръчка скейтборд. Страховити кичури и мъниста се преплитат в къдравата й коса. Тя има индийски знак в центъра на челото си.

— Искаш ли ти да продължиш?

— Естествено.

Отначало й се струваше странно да управлява чрез думите, сякаш се опитваше да намери пътя със завързани очи, използвайки само пръстите си. Тя постави пръсти върху клавиатурата, несигурна какво да напише.

— Опитай се да влезеш в Замъка.

Тя написа:

\>\> На изток

Вие сте в подобна на пещера стая, украсена със страховити фризове от Пиронезе и Гоя. Горящи факли са врязани в железните подпори на стените, увенчани с черен дим. В отдалечения край на Замъка има огромен трон. Много богове са се струпали около него. В източния край има библиотека. Тук е много тихо. В западното крило има музикална стая. От шума и смеха в нея изглежда, че вътре има парти.

— Напиши „@кой“, за да разбереш кой още е там.

\>\> @кой

Тук е Морфей[7]. Тук е Кронос[8].

Тук е Плутон[9]. Тук е Мента[10].

Тук е Персефона. Персефона казва: „Спахте ли добре, скъпи мои? Вие хъркахте цяла вечност.“

— В MUSE да отсъстваш означава да си заспал — обясни й Кристиан. — Ние използвахме старото име на Стела — Бланш. Така че за всички тези играчи, персонажът Бланш се е събудила от сън.

— Какво да й отговоря?

— Нищо, ако не желаеш. Тя няма да ти се обиди, ако не й отговориш. Натисни „Разгледай картините“, за да видиш своето обкръжение.

\>\> Разгледай картините

Бавно изплува една картина. Беше гравюра, изображение от седемнадесети век, на затворник, осакатяван от тъмничари.

— Пиронезе. Това е само атмосферата — каза Кристиан убедително. — Истинското порно е в художествената галерия.

— Какво става в музикалната стая?

— Вероятно групов секс. Половин дузина играчи и един труп. Не ти го препоръчвам.

— Как да открия индивидуалния играч?

— Натисни „Намери“.

\>\> Намери Харон

Харон спи в библиотеката.

— Как мога пак да се върна в библиотеката?

— Не си длъжна да спазваш инструкциите. Просто натисни „влез в библиотеката“ и ти ще бъдеш там.

\>\> Влез в библиотеката

Вие сте в добре подредена библиотека, снабдена както с антични, така и със съвременни текстове. В нея има приятна миризма на леко обработена кожа. Няколко фотьойла са разпръснати наоколо, а за тези, които се възбудят от четенето, има кожена кушетка, достатъчно широка за двама.

\>\> Виж Харон

Вие виждате приятно усмихнат млад мъж, чието благо изражение контрастира с неговите тъмни, жестоки очи. Джинсите и тениската му са покрити с петна в широката гама от отсенки на яркочервеното до тъмночервените ивици на по-стара засъхнала кръв. Никое петно не е от неговата кръв. Той прилича на студент по живопис, който изтрива своите четки направо на дрехите си.

— Добре, това е той. Художникът. Но защо е в библиотеката?

— Кой знае? Персонажите могат да избират да спят, където си поискат.

В лявата ръка на Харон има купчина от непрочетени послания. В дясната му ръка, чиито пръсти са покрити с химикали, той държи един скицник.

— Можем ли да прочетем посланията?

— Не. Само той може да направи това. Ние можем да видим само откъде са те, но, разбира се, това няма да ни помогне.

— Какво ще кажеш за скицника?

— Опитай. Той няма да го вкара в описанието на своя персонаж, ако няма някаква връзка с него.

\>\> Виж скицника

Вие виждате малък, подвързан с велен бележник, изпълнен с миниатюрни скици. Харон ще ви го покаже, когато се събуди. Оставете му съобщение, като му кажете какъв вид изкуство ви харесва.

— По дяволите — тя спря за миг, с пръсти над клавишите.

— Права си. Трябва да има нещо необичайно, за да го крие. Вероятно миниатюрните скечове са неговите образци.

— Има ли някакъв начин да видя какво има в бележника?

— Може би, ако ти беше програмистът. Но дори и тогава не е задължително. Някои неща могат да бъдат контролирани само от техните създатели.

— Как мога да разбера къде още е влизал Харон? Къде държи нещата си?

— Всъщност, не можеш. Това място е необятно. Всеки нов персонаж прибавя своите стаи към основния проект. Някои от стаите дори нямат врати. Единственият начин да ги откриеш е командата „влез…“, която, очевидно, ти трябва да знаеш, за да влезеш там, където искаш.

Тя помисли и написа:

\>\> Влез в студиото на Харон

Невалидна команда

\>\> Влез в студиото на Художника

Невалидна команда

— По дяволите — тя се замисли. — Какво още?

— Той спомена, че пръстите му били покрити с химикали — каза Кристиан. — Може ли това да е свързано с фотографията?

— Естествено. Харон няма да се нуждае от студио в традиционния смисъл на думата.

Тя написа:

\>\> Влез в тъмната стая

Вие сте в пълна тъмнина. Вие не можете да видите нищо на север, юг, изток или запад.

— Ха!

\>\> На север

Вие тромаво се препъвате в една маса. Протягайки ръка, вие откривате, че тя потъва в разлагащите се останки на един женски труп. Топлина обгръща ръката ти. Това е топлината на гнилия тор.

\>\> На изток

Вие се спъвате в камара книги, захвърлени дрехи и разбъркани кости. Вдигайки ръка да се защитите, вие чувствате нещо меко и влажно. Това е бокал с плодове, леко ферментирали в собствен сос.

— Опитай се да опишеш книгите — каза Кристиан.

\>\> Опиши книгите

Анатомия на меланхолията / Робърт Бъртън Роби / Микеланджело Анатомът / Габриел фон Макс

Полагането на Христос в гроба / Рембранд

Цветя на злото / Бодлер

За строежа на човешкото тяло / Везалий

\>\> Виж Цветя на злото

Нищо не можете да видите. Тъмно е.

— По дяволите!

— Опитай се да намериш лека светлина. Или запали клечка кибрит.

\>\> Запали светлината

В зловещото сияние на засилваща се червена светлина, вие виждате подвързан с кожа том. Кожата е много мека. Като я обърнете, ще видите причината за това. Долу, точно в средата на лицевата корица, има пъпче на млада жена. Кожата беше изкусно обработена, така че вие още можете да забележите розетката от рус мъх, обграждащ пъпчето, като тонзурата на монах-послушник. По-долу, на гърба на тома, по-гъста област от руси косми показва къде е започвал някога венериният хълм.

Пъпчето и косъмчетата около него приличат на цвете. Освен това, тук не е посочено заглавието на книгата.

\>\> Отвори книгата

Вие не можете да отворите книгата. Има малък катинар под формата на змия, захапала опашката си.

\>\> Отключи катинара

Трябва да имате ключ, за да отворите катинара.

— По дяволите! — избухна тя и добави: — Няма значение. Мисля, че знам какво има в книгата.

— Какво?

— Когато бях в болницата, се опитах да разменям книги за четене с един човек. Знаеш ли какво ми каза той? Той ми каза, че чете само книги с картинки.

— Не разбирам — отвърна Кристиан, поклащайки глава.

— Имаш ли екземпляр от „Цветя на злото“?

Той й подаде едно копие от лавицата и тя го прелисти набързо, докато откри страницата, която търсеше.

— Запомни ли я?

— Разбира се. „Мъченицата“. „Сред пищни платове, огледала, флакони…“

Тя взе книгата и зачете:

Сред пищни платове, огледала, флакони

и мебели на сласт и грях;

сред статуи, табла, одежди благовонни,

с разкошни дипли върху тях;

 

сред стая, като в пещ, със спарен въздух вреден,

където с клюмнало чело,

умиращи цветя издават дъх последен

в ковчезите си от стъкло,

 

един труп без глава като река излива

кръв алена околовръст —

върху възглавката, която я попива

подобно зажадняла пръст.

 

Като видения от сянката родени,

с вид, който ще ни ужасѝ,

главата, с бляскави бижута скъпоценни,

и с черни лъскави коси,

 

на нощна масичка лежи като лютиче:

и, губещ своите лъчи,

взор смътен и мъждив, подобно здрач, личи че

угасва в празните очи.

 

Кажи, труп скверен! и за плитките сплъстени

повдигайки те, длани свил,

кажи, дали върху зъбите ти студени

е сетно сбогом залепил?

 

— Далеч от злия свят, далеч от сган със звания,

далеч от всеки смешен сноб,

спи в мир, спи в мир, о ти, загадъчно създание,

спи в мир във своя тайнствен гроб;

 

мъжът ти броди по света, и над съня му

кръжи безсмъртният ти лик;

ще ти е верен той, и не до утре само,

а до последния си миг.[11]

Тя затвори книгата.

— Стихотворението е прекрасно. Като изключим съдържанието му.

Той сви рамене.

— Красотата на злото, това е била неговата философия. Но това е било само идея, с която той си е забавлявал, той никога в действителност…

— Когато работех с Кони — прекъсна го тя, — имаше убийство. На една черна проститутка. Убиецът беше отрязал главата й; както всъщност на жената в поемата. После той е направил снимки — снимките, които намерили реализацията си в интернет.

Кристиан я погледна замислен.

— Стела — съжалявам, Кристиан… — Стела е била изкормена, нали? Убиецът е взел далака[12] й.

— О, не. Не ми казвай, че мислиш…

— Меланхолия. Това е названието на друго стихотворение, нали?

Той й отвърна пресипнало:

— Ти ми казваш, че вината е моя. Че аз по някакъв начин съм го въодушевил с преводите си на стихотворенията.

— Някога изданията за ценители на поезията са имали и илюстрации, нали? — настояваше тя.

— Да. Има много известно издание на „Цветята“, илюстрирано от Доре. Сега то струва цяло състояние. Имам някъде факсимиле от него. — Той посочи с ръка лавиците с книги.

— Това е, което той прави — каза тя. — Не виждаш ли? Той сътворява един вид виртуално издание на „Цветя на злото“. Неговите фотографии са илюстрациите към стихотворенията.

— О, Боже — Кристиан затвори очи, ужасѐн. — Тогава значи аз съм виновен. Моите преводи са го накарали да прави всичко това. — Той зарови глава в ръцете си. — Стела, Стела. Какво ти причиних? — прошепна той.

Тя искаше да му каже, че той не е отговорен за това, което бе направил този изверг, както хората, превели библията, не са били виновни за испанската инквизиция. Тези болни хора хранеха своята болест, наблюдавайки фотографиите. Но тя знаеше, че сега не беше моментът за това.

— Как мога да изляза оттук? — каза Клер, внимателно посочвайки редовете на екрана.

— Просто натисни „Заспивай“ — прошепна той.

\>\> Заспивай

Морфей, богът на съня, ви поднася чаша студена чиста вода от заледената река Лета. Вие я изпивате. Минералният, лек вкус на сяра остава в устата ви за дълго, след като се върнете в горния свят.

Вие пак ще се върнете. Много скоро.

 

 

В наетия апартамент в Лауър Ийст Сайд — нает чрез интернет от компютъра в киберкафето — Глен Фърниш включи лаптопа, закупен и доставен му още същия ден в апартамента. Когато модемът изсвистя и заекна, той потопи ножа си в локвата от зрял рокфор, който се размаза в чинията с вечерята на масата до него, и облиза мечтателно острието. Една бутилка вино, по-стара от самия Глен, беше отворена до сиренето. Той подуши корковата тапа, прокарвайки я напред-назад под носа си, както пушачът вероятно подушва незапалената пура, вдишвайки мирис на плесенясалите и влажни, пълни с паяжини мазета.

Глен влезе в подземието на Некрополис не като Харон, а под образа на един от другите си персонажи, Бран, келтския бог на горите. Той пазеше Бран в резерва за такъв непредвиден случай като този. Ако бяхте натиснали командата за неговото описание, вие щяхте да прочетете:

Вие виждате един набит мъж, облечен в черно и без глава. Той носи торба, метната през рамо, в която вероятно се намират най-заблудените крайности.

Бран се промъкна в библиотеката при обиколката си наоколо и погледа за малко спящия Харон. Той написа:

\>\> @кой Харон беше последен

Компютърът отговори:

Бланш беше тука.

Глен седеше неподвижно, разсъждавайки. Бланш не можеше да бъде в библиотеката сега, защото Бланш беше името на първата жена на преводача, и тя беше мъртва. Той написа:

\>\> Влез в тъмната стая

и тогава:

\>\> @кой в тъмната стая беше последен

Бланш беше тука.

Бран взе виртуалното издание на „Цветя на злото“ от масата, където го бе оставила Клер, отвори го и бавно разгледа страниците му, като от време на време се спираше да се възхити на някои от своите работи. Почти беше свършил. Той трябваше да премести всичко това, защото неговото скривалище беше открито. За щастие, в този виртуален свят да намериш ново пространство за някого не беше по-трудно, отколкото да си го представиш.

В реалния свят Глен седеше, потънал в мисли, с тапата от бутилката вино, забравена между пръстите му.

Бележки

[1] Цербер (лат. митология) — кръвожадно куче с три глави, покрити със змии. Пазач на входа на подземното царство, който пускал всеки да влезе, но не позволявало на никой да излезе. — Б.пр.

[2] Ереб (грц.) — бог-олицетворение на мрака на земните дълбини, произлязъл от първичния Хаос, често самият подземен свят. — Б.пр.

[3] Лета (грц.) — река в подземния свят, от която сенките на покойниците пиели забрава на земния си живот. — Б.пр.

[4] Елизион (грц.) — Елисейските полета, полетата на блажените. Там живеели щастливо любимците на боговете, без да чувстват нужда от каквото и да било. — Б.пр.

[5] Персефона (грц.) — дъщеря на Зевс и Деметра, богиня на плодородието и пролетния цъфтеж на природата, също царица на подземния свят и на сенките на мъртвите. — Б.пр.

[6] Тисифона (грц.) — една от трите еринии (лат. фурии), дъщери на Нощта и обитателки на подземния свят, със змии в косите, около ръцете и кръста, с факел, придружавана от Ужаса, Уплахата, Скръбта и Лудостта. — Б.пр.

[7] Морфей (грц.) — бог на сънищата, който можел да приема образите на всички хора, един от синовете на бога на съня Хипнос. — Б.пр.

[8] Кронос (грц.) — най-младият от титаните, син на прадревната двойка Уран (Небето) и Гея (Земята). Свалил от престола баща си, но бил прокълнат от него да загине от собствения си син. След ожесточена десетгодишна борба синът му Зевс, го надвил, изпратил го в Тартар и заел неговото място като върховен бог. Кронос първоначално бил бог на земеделието, но поради сходство на името му с гръцката дума хронос — „време“, бил „създател на времената“. — Б.пр.

[9] Плутон (грц.) — богът на подземния свят и на земните недра, съпруг на Персефона, която похитил от надземния свят. Приема и съди в Тартар душите на покойниците. — Б.пр.

[10] Мента (лат.) — нимфа, превърната от Прозерпина (грц. Персефона) в едноименното растение, защото в нея се влюбил богът на подземния свят Дит. — Б.пр.

[11] Превод от френски Иван Неделчев.

[12] Непреводима игра на думи. На англ. „spleen“ означава „далак“, но също и „меланхолия“. В средновековието са вярвали, че далакът е причинител на меланхолията и на депресията у човека. — Б.пр.