Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (35)

Тридесет и четири

За много актьори най-важното в школата на Станиславски е така наречената „памет на чувствата“. Това означава да се обръщаш към собственото си минало, да си припомняш силни емоции или събития и да ги използваш в пресъздаването на образа.

Пол замълча, сякаш очакваше въпроси, но никой не каза нищо. Студентите стояха покрай него в полукръг. От време на време някой от тях позираше, изобразявайки това, което слушаха.

— Сега искам всеки от вас да затвори очи и да си спомни за времето, когато е преживял много силна емоция. Обаче не мислете за нея абстрактно. Искам да си спомните точно какво сте правили, когато сте изпитали това чувство.

Той ги накара да повтарят упражнението няколко пъти, докато не се убеди, че те го разбраха.

— Окей. А сега искам да ми изиграете действието, за което мислехте. Леон, ти си първи.

Леон бе висок и слаб студент от Каролина; той леко се изчерви и се втурна към сцената, явно търсейки нещо. След няколко минути Пол го спря.

— Какво правиш, Леон?

— Какво правя ли? Ох… вече трябваше да съм на аерогарата, но загубих ключовете си. Паникьосах се.

— Защо си се паникьосал?

— Защото имам само две минути да ги намеря, иначе ще закъснея за самолета.

— А какво стана след две минути?

— Моля?

— Какво стана след две минута? Ти търсиш ключовете си вече над пет минути. Защо не спреш да ги търсиш, докато не е късно? Защо не повикаш такси или не се обадиш на съседа си да те закара?

Леон, който още повече се изчерви, измънка: „Аз мислех…“

— А случайно да си чул за единствената шибана думичка, която аз казах. — Не мисли, слабоумник такъв. Никога не мисли. Играй.

— Майната ти — каза Леон.

Настъпи грозното мълчание.

— Какво?

— Майната ти. И на шибаните ти игри на въображението. Това е просто упражняване на силата бе, човече. Имаш си фаворити и на тях казваш, че са прекрасни. Като нея. — Той посочи Клер. — Другите от нас по-добре изобщо да не бяхме влизали.

— И тебе щях да похваля, ако поне малко се беше постарал — отговори Пол. Гласът му сега бе съвсем спокоен. — Но ти не си се постарал. За тебе това е само поредния клас, не е ли така? Следващото стъпало в поредната специализация. Към по-хубава и по-удобна работа.

— Винаги ще имам по-хубава работа от твоята — каза студентът язвително. — Щом толкова си печен, защо не си станал известен. За такива като теб казват: „Който не може да играе — учи другите“. — Той облече якето си. — Майната ти, задник. Аз се махам оттук.

След като Леон излезе, Пол се обърна към останалите:

— Добре. Клас като този не трябва да мъкне такива товари. Елоиза, хайде да ни покажеш какво си подготвила.

Класът продължи занятието си малко зашеметен. Пол беше толкова спокоен, че Клер се чудеше, да не би изгонването на Леон да бе моментно хрумване. Нещо като ритуално жертвоприношение за задвижване на колективното им чувство за идентичност като група.

На излизане от сградата тя видя паркираната до бордюра кола. Франк я чакаше, облегнат на багажника.

— Здравей, Франк — каза тя уморено.

— Здравей, Клер — Той отвори задната врата. — Да те закарам ли?

— Имам ли избор?

— Ти винаги имаш избор. — Начинът, по който нетърпеливо държеше вратата отворена, контрастираше с думите му.

— Знам, знам — каза тя, плъзгайки се на задната седалка. — Извинявам се, че снощи изключих микрофона.

Франк кимна.

— Уредът за наблюдение е общинска собственост. Загубихме почти цяла нощ, ровейки из ресторантските отпадъци, за да го намерим.

— Казах, че съжалявам.

— Защо понякога правиш така? — попита той, като погледна в страничното огледало и след това вмъкна колата в уличното движение.

Тя сви рамене.

— Мисля, че ми омръзна това ограничаване на личния ми живот.

— Отказваш ли ни, Клер?

Тя се обади след кратко мълчание.

— Снощи Кристиан каза нещо странно.

Франк кимна.

— Този мъж говори много странни неща.

— Той каза, че не мога да замина за Европа с него, защото имиграционните власти нямало да ме пуснат да се върна после. — Тя чертаеше с пръст знаци по страничното стъкло.

— Това е напълно ясно — каза Франк. — Наистина няма да можеш.

— Но той откъде го знае?

— Откъде знае какво?

— Откъде знае, че нямам американски паспорт? Никога не съм му казвала.

— Може би все пак си му казала? — Франк махна ръка от волана с въпросителен жест. — Може би си му казала, когато говорихте за Раул. Нали помниш как Раул каза, че ти почваш да усвояваш нюйоркския акцент.

— Никога не съм казвала, че имам английски паспорт — тя поклати глава отрицателно.

— Може да го е видял, когато тършуваше из апартамента ти, а може би просто предполага.

— Може би — каза тя. И после, като се загледа в движещите се коли, допълни: — Защо никога не съм виждала мотопеди в Ню Йорк?