Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осем

Харолд Дж. Хопкинс, собственик и директор на погребалното бюро „Кросуейз Парлор“, погледна младия мъж, стоящ пред него и го попита:

— Къде още сте работили, Глен?

Глен Фърниш отговори възпитано:

— Сър, както видяхте от резюмето ми, откакто получих квалификацията на лицензиран погребален агент, аз работих в Хюстън, Сан Антонио и Ню Йорк. Работих също така в няколко учреждения в Европа. Не ги отбелязах в резюмето си, защото сметнах, че това беше експеримент, който не се отнася към работата ми.

— Разбрах, че там не работят така, както тук.

— В повечето протестантски страни е така, сър. Те нямат традиции в балсамирането, да не говорим за козметологията. Както ще видите от резюмето ми, козметология е главната сфера на моите професионални интереси.

— Така е — каза Харолд. Харесваше му този млад човек. Харесваше му сериозния начин, по който той говореше с ниския си глас. Харесваше му как той носеше погребалния си костюм на това интервю. Харесваше му как го нарича „сър“. Според Харолд, млад човек, който показва дължимия респект към работодателя си, ще прояви същия респект и към покойниците.

Той се замисли за сина си, малко по-голям от младия човек пред него. Проявата на уважение не беше силната страна на Мервин. Всъщност това, че той не пожела да продължи семейния бизнес, щеше вероятно да му спести много неприятности в бъдеще.

— Сър?

Той пак се обърна към младия мъж.

— Сър, аз бих искал да поработя пробно за известно време, ако това ще ви помогне да направите избор между мен и други кандидати.

— О, добре. Впрочем други кандидати няма. Поместих предложението за работа миналия петък и вие сте първият, който отговори. Е, който изпревари, той ще натовари… Кога можете да започнете?

Лека усмивка се плъзна по устните на младия човек.

— Трябват ми само два дни да си намеря жилище. Благодаря ви, мистър Хопкинс. Вие няма да съжалявате за решението си. Мисля, че ще ви бъда полезен и че ще науча много неща, наблюдавайки работата на такъв квалифициран специалист, какъвто сте вие.

Леко смутен, Харолд Хопкинс отпъди с ръка комплимента.

— Глупости. Вие сте този, който ще учи стария практик, като мен, на новите постижения. И няма нужда да ми казвате „сър“. Харолд е достатъчно.

 

 

Два дни след интервюто, Глен Фърниш беше записан на работа в погребалното бюро „Кросуейз Парлор“. Харолд му показа оборудването и го представи на жена си Елен и на дъщеря си Алис, която също работеше в бизнеса, както и на Джоуел, своя бизнеспартньор. Глен направи добро впечатление на всички. В стаята за балсамиране двамата с Харолд останаха по-дълго.

— Подвижно легло, аспираторна помпа, машина за балсамиране — обясняваше му Харолд, показвайки различните апарати. — Вентилацията е на масата. Катафалките могат да спират направо до тази врата.

Глен го поздрави за ефективните уреди, на което Харолд отговори е протестиращ жест.

— Възможно е всичко тук да изглежда като на хокейна площадка, Глен, но ние работим упорито. Хората предпочитат да го правим по този начин. Над дузина клиенти минават през нас за седмица.

Глен кимаше, наистина впечатлен.

— Какъв разтвор за балсамиране ползвате?

— Формалин. Обикновено с ниска концентрация за премахване на миризмата. Защо?

— Много специалисти преминават на сорбент. Ползвахме го в Хюстън. По-малко токсичен е от формалина.

— Сорбент. Мисля, че съм чел нещо за него.

— Ако искате, аз ще проуча въпроса — предложи Глен.

— Това е добра идея. Защо не го направите?

— Нямах това предвид. Има нещо погрешно в използването на формалдехидната основа на разтвора, разбирате ли? Най-малкото, което ви трябва, е някакъв новодошъл младок да ви съветва да промените всичко.

— Не, Глен, не се извинявай. — Харолд Хопкинс меко го погледна. — Тук ще има голям персонал, с който ще работя. Огледай всичко, което се нуждае от модернизация; искам да знам, какво мислиш по въпроса.

 

 

На следващия ден по обяд Харолд и неговият нов асистент отидоха до местен старчески дом, за да вземат тялото на един от неговите обитатели. Повикванията в старческия дом бяха едни от най-тежките задължения, които трябваше да изпълняват агентите на погребалното бюро, и Харолд нямаше намерение да придиря на протежето си, гледайки го как се справя с тази задача.

Той със задоволството забеляза, че Глен не приказваше по пътя към дома. Харолд знаеше, че много погребални агенти обичат да се смеят и да се шегуват, когато пътуват до адреса и после изведнъж стават много сериозни, щом пристигнат на място. Той чуваше да се говори, че погребалните агенти, заобиколени от покойници, трябва да се отпускат от време на време, за да издържат на напрежението. Харолд не беше съгласен с това и беше доволен, че Глен Фърниш нямаше намерение да се държи по този начин. По същата причина той се ядосваше и на Мервин, когато ползваше катафалката, за да ходи в „Макдоналдс“. Нямаше значение, че колата беше празна. Какво значение имаше, че хората очакват услуги с по-висок стандарт от тези, с които ще ги погребат, когато починат.

Той хареса също така, че Глен не обърна веднага катафалката пред портата на старческия дом, когато пристигнаха. Както Харолд казваше на Мервин, погребалните агенти не се срамуват да изнасят покойници. Карай по главния път, а ние ще се погрижим, когато дойде време да погребваме клиенти.

 

 

Директор на старческия дом беше опитната госпожа Марго Уингейт, която ги очакваше до входната врата. Харолд вече много пъти й бе правил услуги. Той обясняваше нещата на Глен, когато двамата вървяха след госпожата към стаята на починалата. Ето каква беше една от причините, поради която идването в старческия дом беше толкова тежко. Трябваше да се срещнеш с много хора, които знаеха защо си там; тези, които още имаха жизнени сили и се питаха дали следващият път няма да дойдеш за тях. Харолд винаги намираше време да поприказва с възрастните хора, които искаха да дойдат и да поговорят с него по пътя към стаята на покойника. Понякога те просто искаха да се пошегуват, че още не е техен ред, а понякога оставаха сериозни и искаха да поговорят за починалия, особено ако бяха негови приятели. Налагаше се да балансираш между най-бързото пристигане до стаята на покойника без много шум и да останеш вежлив.

Още веднъж той забеляза със задоволство, че Глен Фърниш беше добре възпитан и говореше с обитателите на дома по същия културен, но сериозен начин, както го правеше и Харолд.

Тялото на старата госпожа още беше в леглото, където беше издъхнала.

— Махнах й катетъра — каза Марго. — Готова е.

Харолд прецени разстоянието между леглото и вратата.

— Мисля, че стаята е достатъчно широка за нашата количка.

Докато Глен отиде до катафалката за количката, Марго попита Харолд:

— Този е новият, нали?

— Днес му е първият ден. Обаче той има голям опит и, струва ми се, правилно мислене.

— Как го намерихте?

— По Интернет. Там има бюлетин за трудовата заетост с обявени вакантни места. Реших да опитам.

— Той ще се справи — каза Марго. — А и старите изглежда го харесват.

— Да — усмихна й се Харолд. — Толкова много хора не се реализират. Да бъдеш погребален агент е също работа за хора.

Глен се върна с количката и те заедно вдигнаха тялото на покойницата, за да го сложат в калъф с цип. Глен започна да го закопчава отгоре, но Харолд го спря.

— Сега искам да ти дам един съвет, Глен. Обикновено ние пренасяме тялото в калъф, закопчан отгоре, обаче в старческия дом правим това малко по-различно. Знаеш ли, някои от тези възрастни хора са прекалено слаби да дойдат на погребението, затова им даваме възможност да дойдат и да се сбогуват, докато се придвижваме до катафалката.

Глен кимна с разбиране.

— Това е прекрасна идея, мистър Хопкинс, и аз съм доволен, че я споделихте с мен.

— Харолд, ако обичаш! — поправи го Харолд и нагласи калъфа така, че лицето на покойницата да се вижда добре.