Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Две

Детектив Франк Дърбън се качваше с асансьора заедно с управителя на хотел „Лексингтън“, с цял куп оборудване в метални кутии, със старшия офицер от криминалната полиция и със семейство туристи с карти на метрото, мушнати в мокри от сняг чантички на кръста.

Това вече бе четвърта пратка оборудване, което качваха нагоре, и изглежда, че управителят на хотела вече започваше да го втриса.

Тишината беше нарушена от единия турист, който искаше да разбере какво става. Дали не снимат филм?

Честно казано, това съвсем не беше глупаво предположение, защото материално-техническото обезпечение на съвременния оглед на едно местопрестъпление използва повече такова оборудване, отколкото снимането на филм: осветителни тела, два вида камери, видеомонитори, хора, вземащи отпечатъци от пръсти с техните малки куфарчета за грим под мишница и цяла малка армия от техници със закачени на коланите им портативни радиостанции.

— Познахте — нервно отговори управителят, — снимат филм.

Франк Дърбън вдигна очи към тавана на асансьора.

— И кой участва в него? — попита съпругата. — Има ли някой от известните?

Управителят с отчаяние погледна към Франк, но той разглеждаше облицовката на тавана.

— Ривър Феникс — изтърси накрая управителят. Съпругата кимна впечатлена.

— Той почина — каза Дърбън с въздишка.

— Исках да кажа, че филмът е за Ривър Феникс — поправи се управителят. — Използват дубльор.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и двойката слезе.

— Не се ли нуждаете от още някой? — попита мъжът, задържайки вратата.

— Той наистина е добър — потвърди жената. — Хайде, скъпи, покажи им какъв си Клинт Ийстууд.

Дърбън въздъхна и погледна демонстративно часовника си.

Мърморейки, управителят избута пръстите на туриста от вратата на асансьора.

— Пожелавам ви приятна вечер. Надявам се да я прекарате с удоволствие — каза рязко той.

До петия етаж се качиха в пълно мълчание.

 

 

Щом се раздели с жената на адвоката, Клер помоли шофьора да я закара до театъра на Петдесет и трета улица и Бродуей. Беси, нейната съквартирантка, току-що бе дебютирала в един мюзикъл и Клер й обеща да мине за кастинг-партито.

Това всъщност не беше премиера, а само смяна на актьорския състав на шоуто, което се играеше вече втора година. И понеже беше нещо като „разпродажба преди ликвидация“, възможностите за изява в него бяха ограничени, дори и повече от обикновеното, тъй като играеха танцуващи и пеещи овце.

Когато Клер пристигна, актьорите стояха в дъното на сцената, възбудени от аплодисментите. Миришеше на грим, на сценична боя и на прожектори, на специфичната опияняваща миризма на театър. Тя спря и я пое с пълни гърди.

За миг я прониза внезапна остра болка. За нея това царство бе забранено.

Бързо прогони това чувство. Не беше честно по отношение на Беси да проявява ревност в тази незабравима за нея нощ. Тя намери приятелката си и я поздрави, като силно я прегърна.

Беси отвърна на прегръдката, но някак разсеяно. Клер забеляза, че тя още беше на работа. Един от групата млади актьори нахално се подмазваше на режисьора, дебел гадняр, чиито шеги със сигурност не бяха и наполовина толкова смешни, колкото се предполагаше от гръмогласния смях на подмазвача. Клер реши да си тръгне. Беси я обичаше като сестра, но извън личните отношения Клер се явяваше част от конкуренцията.

Тя погледна часовника си. Адвокатът, крачещ надолу-нагоре в апартамента си в Роялтън, точно в момента трябваше да получава съобщение по телефона, че жена му е на партера.

— Здравей, Клер — чу се глас.

Беше Раул Уолш, момче, с което тя беше излизала няколко пъти, след като пристигна в Ню Йорк.

— Минават ли номерата? — попита я той.

Дали на нея й се стори така или той постави едва доловимо ударение на думата „номера“, намек за другото му значение.

— Не е зле — отговори тя. — Моят агент ми уреди няколко дублажа. И ще ме прослушват за ролята на Ваня следващата седмица.

— Наистина ли? Аз чух, че последната роля са я дали на Керъл. На Керъл Рюбен — каза той, като гледаше над рамото й и кимаше на минаващите си познати.

— О-о-о… Не съм чула за това.

— Все пак да получиш работа за дублиране е супер. Наистина супер — той й се усмихна с фалшивата нюйоркска усмивка.

Тя помисли, че е достатъчно добър актьор, за да го изиграе по-добре, ако поиска.

— А как е твоят приятел детектив? — попита той провлечено. — Още ли работиш за него?

— Хенри Малори — каза тя. — Да, понякога.

— Хенри Малори — повтори той. Устните му трепнаха. — Господи, Хенри Малори! Харесвах го, когато бях момче. Когато играеше в „Детективът“. А той добре ли е, нали се сещаш… — Раул имитира жест на пиене от чаша.

— Хенри е добре — отвърна тя отегчено.

— Е, добре — каза Раул, като се раздели с нея. — Пак ще се видим, нали?

 

 

И наистина, всъщност Хенри не беше частен детектив. Някога той беше играл роля на инспектор в един телевизионен минисериал, след което характерът му рязко се променил. Говореше се, че все бил прекалено пиян и не можел да си чете репликите.

Каквато и да е била причината, но той решил да си смени професията. Отворил истинска детективска агенция.

Много преди Клер да го срещне, телевизията беше завела съдебно дело срещу него, за да престане да носи името на своя герой от шоуто.

Не беше изненадващо, че най-многобройни при него бяха семейните случаи. Както и тези за изгубени домашни любимци.

 

 

Марси й каза по телефона само:

— Просто иди и виж. Ако се разбереш с него, ще говорим допълнително. Ако ли не — още един изгубен следобед.

Клер стигна с метрото до Лоуър Ийст Сайд и се пребори с решетката на античния асансьор в една стара офис сграда. На четвъртия етаж имаше редица врати с имена на компании, написани с кафяви букви, подобни на картините на Едуард Хопър. „Сахид импорт“, „Дрехи от нутрия“, „Застраховка живот“ и накрая „Частно детективско бюро Малори“.

— Търся господин Малори — обърна се тя към слабия възрастен мъж зад бюрото.

— Аз съм — отговори той и тромаво свали краката си на пода.

Неговото сякаш изсечено от камък лице беше все още красиво, но очите му сълзяха, а бялото им беше жълто като пожълтелите му от никотина пръсти.

— А вие трябва да сте дамата.

— Дама? — там, откъдето тя идваше, „дамите“ бяха част от пантомимата.

— Дамата, която накарала епископа да пробие с ритник дупка във витражния прозорец.

Тя сигурно изглеждаше объркана, защото той се засмя със самоуверен, лаещ звук.

— На нищо ли не ги учат днес младите актьори? „Сбогом, моя красавице“ с блестящия Дик Пауъл и Клер Тревор. Всички най-хубави детективски истории започват с „дама“.

Изведнъж тя разбра защо малката стаичка й се стори толкова позната.

Хенри Малори бе подредил своя офис като в черно-бял филм от 50-те години. Тежък металически вентилатор раздвижваше напоения с цигарен дим въздух над закачалката за шапки, шкаф за документи от преди войната, стол с извити крака и бюро от чам. Единственото, което липсваше на сцената, беше бакелитен телефон и двестаграмово шише „Бърбън“, но тя скоро щеше да открие, че последното липсваше само защото Хенри по принцип държеше двестаграмките си в кошчето за боклук.

Това, което тя никога не откри обаче, беше дали реквизитът е в чест на клиента или на собственика.

— Марси ми каза, че вие провеждате прослушване… — започна тя.

Хенри поклати глава.

— Не, не, не прослушване. Прослушване означава стотици талантливи хора, които ги карат да се чувстват като месо за продан. Това е повече като… вербуване. Нямате избор, Клер.

— И какво ще правя?

— Ще работите за мен.

— Като детектив? Слушайте, тук сигурно е станала…

— Като актриса — прекъсна я той. — Марси каза, че можете да играете.

Тя сви рамене.

— Но дали можете в реалността? — попита той на глас. Неговите обувки пак се качиха плавно на бюрото, а той се облегна на стола, като я гледаше с насълзените си, но озарени от интелект очи. — Вероятно умеете да се разхождате по сцената и да правите това, което правят и другите актьори, всичките малки маниерни ефекти, които хората наричат игра. Но можете ли да го правите в реалния живот? — той посочи с палеца си към улицата. — Ще можете ли да го правите там навън?

— Играя професионално от четиринайсетгодишна.

— Аха, сценично училище за хлапета.

— Ние не бяхме хлапета.

— Вземи някого на работа, за да видиш какъв е — сега палецът бе насочен към неговите гърди. — Когато аз бях на четиринайсет, работех при Орсън Уелс.

— Снимали сте се във филм на Орсън Уелс?

Хенри намигна и с крак побутна другия стол към нея.

— Седнете — предложи той — и аз ще ви разкажа за времето, когато бях прелъстен от Одри Хепбърн.

Една седмица по-късно Клер седеше в един уютен бар зад Сентрал парк и слушаше как един бизнесмен й обяснява, че жена му повече не го привлича. После в лимузина, паркирана от другата страна на улицата, Хенри й даде плик с петстотин долара, а тя връчи на съпругата на бизнесмена минидиск с разговора им.

В крайна сметка това беше далеч по-добра работа от язденето на кон по бельо.