Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Петдесет и шест

— Трябва да стигнем до тази камера — каза Кони, вглеждайки се в текста на екрана. — Трябва да видим какво става там.

— Какво ще се случи, ако деветстотин и деветдесет и девет болни копелета вече са го направили? — възрази Франк. — Как ще обясняваме, че нюйоркското полицейско управление е това, което я уби?

— Един зрител в повече надали ще е решаващ.

— Ето това е, което всеки подлец, който вече се е включил, си казва. Ако не вземаме под внимание всички новинарски емисии, които са вързани за това, което се нарича публичен интерес, а и момчетата, които с отпечатването в домашни условия гледат да припечелят по някой долар.

— Има риск от увеличаването на аудиторията му, съгласна съм. Но ние трябва с нещо да балансираме потенциалното увеличение на риска. Трябва да стигнем до камерата.

След малко Франк вече кимаше на Роб Флеминг. Флеминг осъществи връзката и те видяха на екрана Клер, вързана за количката.

— Какво е това, на което тя лежи? Някакъв триножник ли? — промърмори Франк.

— Това е количка от моргата — бавно отговори Кони. — Той я е закарал в погребално бюро. Това означава, че можем да я намерим, Франк. Тя не може да бъде по-далеч на един час с кола от мястото, откъдето е отвлечена.

Франк се обърна към специалистите по компютърни престъпления.

— Роб, има ли начин да получим списъка на погребалните бюра в радиус от петдесет мили около Уестчестър?

— Сигурно. Има много сайтове, които ще ти дадат списъка им — ръцете на Флеминг забягаха по клавиатурата. — Получих един — каза той. — Ще го принтирам.

— Колко са адресите?

— Около деветдесет.

— Деветдесет? — Франк изглеждаше обезсърчен. — Нямаме време да проверим всичките.

— Имаш ли стар телефонен указател? — попита го Кони.

Той сви рамене.

— Мисля, че да. Защо?

— Той ще се нуждае от такова бюро, което е изоставено. Много рядко такива имоти отново се продават бързо. Ако намериш указател отпреди една или повече години, и го сравниш със списъка на Роб, то някои от тях, които са били в стария указател, няма да ги има в списъка. Това са тези, които междувременно са затворени. Разбираш ли?

Франк вече бе излязъл от стаята в търсене на телефонен указател.

 

 

Имаше две. Едното беше в Ню Джърси, а другото в Таперсвил, по-нагоре след Кетските хълмове.

— По-добре да се разделим — предложи Франк. — Аз ще поема първото, а после ще се присъединя към вас, ако той не е там.

— Аз ще тръгна с Майк — каза Кони.

Франк хвърли поглед към нея.

— Ти мислиш, че той е в Танерсвил?

— Той обича провинциалните пътища, Франк. Изолация. Ако бях комарджия, това е, на което бих заложила парите си.

— Точно в този момент — промърмори Франк — всички сме комарджии.

Флеминг размишляваше как да блокира новините. В началото най-големите новинарски издания се съгласиха да не излъчват тази история. Но после стана ясно, че тя вече се шири из интернет като огън, бушуващ в суха прерия, и те забравиха обещанията си. Както бе казал на Роб един от редакторите, с лек намек на съжаление, пуснеш ли веднъж духа от бутилката, не можеш да го натъпчеш обратно.

Роб се обади на Франк, за да му го каже.

— По дяволите — ядоса се Франк. — Добре, има ли някакъв начин ние да знаем колко хора ползват сайта? За да знаем в крайна сметка с колко време разполагаме.

— Има такъв начин. Но ако аз съм вътре в сайта…

— Направи го.

Франк пристигна в изоставеното погребално бюро в Ню Джърси малко преди екипа на югозападния район на полицията. Вратите бяха заковани с дъски и той ги разби с помощта на снайперистите, които се бяха разпръснали покрай сградата. Един пияница, който спеше до бутилка „Фъндър-бърд“ в изоставената къща, беше уплашен до смърт.

Франк се обади на Позитано.

— Майк? Тук няма нищо. Изглежда, че той все пак е в Танерсвил. Не се притеснявай, чу ли? Имаш на разположение около половин час.

 

 

Глен тананикаше в предоперационната стая, като се занимаваше с гримирането на Клер. От време на време той поднасяше огледало към лицето й, за да може тя да види неговото творение. Клер не можеше вече да познае образа, който той й показваше. Кожата й бе станала грозна и неестествено розова. Петната от руж по бузите й я правеха да изглежда като кукла. Миглите й стърчаха прави и твърди като пипалата на паяк.

— Това ще бъде досадно — каза тя. Странен студ сковаваше рамото й и идваше от иглата, мушната в ръката й. Разтворът започна да прониква в нея от допотопната машина. — Те ще помислят, че това е измама.

Той нетърпеливо поклати глава.

— Те са виждали и другите ми снимки. Те знаят, че аз не мамя моите клиенти — той стоеше зад нея. — Перфектно, ако мога така да се изразя. Нека да видим колко бройки се натрупаха, искаш ли? — той провери в компютъра. — Петстотин осемдесет и три. Добре дошли, приятели. Благодаря ви за търпението. Трябва да попълним още няколко места и после необикновеното шоу ще започне.

 

 

Щом излязоха веднъж от магистралата, пътят нагоре между хълмовете значително се стесни, виейки се и обръщайки се, за да преодолее подножието на Ловджийската планина. Полицейските коли бяха принудени да намалят скорост при наличието на множеството резки завои.

Полицаите не използваха радиостанциите си в случай, че той хваща тяхната честота. В предната кола при Позитано зазвъня телефонът.

Беше Франк.

— Хей, Майк. Влизаш ли вече в разчетното време за пристигане?

— В промеждутък от двадесет минути. Бързаме колкото можем.

— Окей. Аз съм след вас. Слушай, Роб нищо не можа да направи, за да извади от мрежата този уебсайт, но той смята, че има възможност да го „клъцне“.

— Какво значи да го „клъцне“?

— Ако огромно число хора в едно и също време влязат в сайта, това ще разруши софтуера.

— Мисля, че за да задейства този план, ще му трябват хора, които ползват този сайт, нали така?

— Да, но ще бъде невъзможно да се справи с повече от няколко десетки за това време. Роб мисли, че ако може да получи до две хиляди, то сайтът буквално ще замръзне.

Позитано мислеше.

— Може ли той все пак да я убие?

— Възможно е. Дай за малко да говоря с д-р Литмън.

Позитано й протегна телефона. След като го изслуша, Кони каза:

— Възможно е, но той ще изгуби доста време, за да открие къде е проблемът. Направи го, Франк. Това е най-подходящото нещо, което имаме.

 

 

— Седемстотин и деветдесет — каза Глен. Той дишаше дълбоко. Неговата нервна, внезапна енергия беше изместена от целенасочено спокойствие.

Клер познаваше този начин на фокусиране на енергията отпреди, така ставаше и при актьорите, когато сценичната треска преди спектакъла постепенно се изместваше от чувството за неизбежното приближаване на момента, когато завесата се вдига.

 

 

— Окей, Роб. Хайде напред и опитай това — повтори Франк в слушалката си.

— Точно така. Възнамерявам да поместя неговата публикация и имейла едновременно. Ще попитаме всеки, който иска да помогне, първо да изпрати имейл на още пет човека и второ, да влезе в сайта точно в шест часа следобед източно време.

Франк погледна часовника си.

— Вече минаха четиридесет минути.

— Ще стане точно в шест часа, Франк. В такъв случай ще се получи застъпване между западното крайбрежие и Европа.

— Окей. Направи го. Само се надявам да си прав.

 

 

На четвърт миля преди да наближат изоставеното погребално бюро, полицейските коли изключиха сирените си.

Когато пушките и бронежилетките бяха готови, Кони поднови връзката. След като я видя, Позитано приближи до тях.

— Ти ще останеш при радиостанцията — спокойно каза той. — Заповедите са на Франк.

— Защо? Можех да…

— При положение, че може да се стреля, ти трябва да останеш тук. Съжалявам, но трябва да бъде така.

— Занимавал ли си се преди с отвличане и с преговори, Майк?

Детективът отрицателно поклати глава.

— А какво ще правят другите момчета?

— Те, нищо.

— Тогава аз мога да ти потрябвам.

Той сложи ръка на рамото й.

— Ако започнат някакви преговори, тогава ще те повикаме. Но точно сега по план не се предвиждат никакви разговори.

 

 

Катафалката стоеше от задната страна на сградата. Позитано пипна капака.

— Още е топъл — каза той спокойно. — Всичко е наред, тука е.

В пълно мълчание полицаите започнаха да пълзят към позициите си.

 

 

Глен погледна към екрана.

— Деветстотин и петнадесет участници — злорадо каза той. — Вече остава малко, Клер. Съвсем малко, Клер. Деветстотин и шестнадесет. Деветстотин и двадесет. — Той затвори очи. — Чувствам това приближаване. То е като вълна. Бъди готова.

 

 

Шест без двайсет.

Когато имейлът на Флеминг пропълзя от компютър към компютър, той започна да се дроби и да се дроби като клетка в момента на зачатие, деление след деление в своя самопроизволен процес. Неговите частици протичаха от компютър в компютър, кръстосвайки Атлантика като микроскопични пулсации от светлина, отскачайки от сателит към сателит под формата на радиовълни, в потоци от ефирни точки и тирета, които, веднъж събрани заедно, се превръщаха в думи, в мисли и идеи — в зов за помощ.

 

 

Вътре в предоперационната стая Глен протегна ръка и включи помпата. Когато тя запухтя, заработвайки отново, Клер не можа да се сдържи и завика.

— Не се притеснявай — каза той. — Просто проверявам всичко ли е заредено и готово — пръстите му се опитаха да я успокоят. — А сега аз ще си взема сбогом. Тази картина не изисква присъствието ми, затова ви оставям. — Очите му, чисти и невинни като на дете, я погледнаха. Той обърна лаптопа към нея, така, че тя да можеше да вижда собственото си лице на екрана. — Аз ще наблюдавам.

И той напусна стаята.

Тя не смяташе, че той ще я остави да умре без него.

Тя чакаше. Беше тихо.

И започна да крещи — на тях, на тези невидими наблюдатели, които се криеха зад камерата, на тези безлични, дигитални, анонимни похотливци, които тя чувстваше как душеха покрай нея; наблюдаваха я с любопитство, като глутница кучета, които бавно пълзят, наближавайки жертвата си, готови всеки момент да избягат обратно.

 

 

По часовника на Позитано групата щурмуващи безшумно се надигна и се придвижи напред, като при полицейска обсада. Подвижните стълби бяха безшумно вдигнати към стените на старата сграда.

— Сега! — каза той.

 

 

Клер пищеше.

Екранът на лаптопа стана бял.

Интернет Експлорър не може да покаже тази страница. Тя може би е преместена на друг адрес или компютърът, с който сте свързан, е зает. Моля, опитайте да се свържете по-късно.

Някъде отстрани тя чу звук от чупене на стъкло.

 

 

Кони, която чакаше близо до колите, усети, че някой се провира през гъсталака. Навсякъде покрай нея се чуваха радиостанциите на полицията. Тя вдигна поглед.

На двадесет ярда от нея стоеше Глен Фърниш и я наблюдаваше.

Тя бавно вдигна пистолета си.

Лицето му беше абсолютно безизразно, може би малко учудено. Пръстът й усещаше спусъка.

След него се чу шум и гласовете на преследващите го хора. Той се обърна и хукна надолу по хълма. Секунда или две тя все още го виждаше.

След това свали пистолета.

 

 

Фърниш препускаше надолу по хълма. Не беше на себе си. Пътят беше неравен и неговите преследвачи не можаха да скъсят разстоянието, натоварени с оръжие и бронежилетки. Той се откъсна от тях и точно тогава излезе на пътя. Той почти успя да го прекоси, скачайки и плъзгайки се към другата страна, когато срещу него изскочи втората кавалкада полицейски коли, начело с Франк. Те се сблъскаха и за миг Фърниш се разстла върху предното стъкло, колата занесе и като загуби контрол, започна да се плъзга по склона извън пътя. Тогава Франк извади пистолета си и стреля по него два пъти през стъклото. Стъклото първо се напука на малки парчета като паяжина, а после стана червено преди цялото да се срути върху него и младият мъж да падне направо в скута му. Устните му се опитваха да произнесат някаква дума и той шепнеше нещо или се опитваше да шепне, но вторият куршум на Франк му проби дробовете и на гласа му не стигаше налягане, за да говори: само празно свистене като при изтичане на въздух от балон.