Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Четиридесет

Глен Фърниш приключи със зареждането на автоклава, свали нитриловата си престилка и ръкавици и ги изхвърли в коша за използвани материали в предоперационната.

— Лека нощ, Харолд — каза той вежливо, като надникна през вратата на съседната стая. — Свърших всичко. Между другото, ти искаше да ти помогна с лицензните за погребенията.

Харолд махна с ръка.

— Хайде, тръгвайте си вече. Алисия, ти също — обърна се той към дъщеря си. — Тук мога и сам да се справя. Вие сте млади хора и сигурно има неща, с които искате да се занимавате.

Харолд не беше твърде наблюдателен човек, но даже и той беше забелязал, че дъщеря му не е безразлична към неговия помощник. Вероятно, ако бяха завършили работата си заедно, Глен щеше да я покани някъде.

— Май нямам много работа довечера — каза лениво Алисия. Но тя нямаше да се зарадва, ако знаеше само какво щеше да й предложи Глен да правят двамата.

 

 

Клер беше в болничното отделение, а до нея беше компютъризираният офис на администратора Фарадей. Когато той отиде да вечеря, тя влезе вътре и се огледа. Както и предполагаше, компютърът беше включен в Интернет. Клер потърси информация за д-р Констанс Литмън.

Информацията, която получи, беше много обширна. На нея й трябваше нещо във връзка със секспрестъпниците и серийните убийци, но това, което получи, доколкото можеше да си обясни, бяха купища информация по социална антропология и семейно устройство на горилите. Вероятно имаше две жени под името „доктор Литмън“.

Тогава тя се прехвърли в сайта на Бодлер и откри превод на „Цветя на злото“.

Колко спомени — сякаш съм вечност живял.

Тя беше сигурна, че отговорът е някъде в стихотворенията му, само да можеше да го види.

 

 

Глен спря до магазина по пътя си за вкъщи. Беше краят на работния ден и персоналът подреждаше щандовете, като изхвърляше развалените продукти, а други преместваше в хладилната камера. Той разгледа рибния щанд и помоли да му покажат голяма червена риба. Необщителен служител мушна ръка в найлонова торбичка, взе рибата и я показа на клиента. Окото й бе с млечнобяло покритие отгоре от меко непрозрачно вещество. Глен деликатно изсумтя, после кимна и каза „Окей“. Сложи рибата в кошницата си и тръгна към щандовете с плодове. Служителката — симпатична млада блондинка — се бе навела над щанда и отбираше презрелите плодове. Глен се възхити на косата й, която се освободи от униформената шапчица, след като цял ден е била прибрана под нея; две-три къдрици се виеха по дългия врат на момичето и по яката на нейната униформена престилка.

— Моля да ме извините — каза той меко. Момичето се изправи. Наистина, тя беше толкова хубава, колкото той си представяше. Имаше прелестен рус мъх по бузите и по челото, като пухкава плесен, покриваща сладко.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

Той посочи към кофата с ябълки, в която тя ровеше.

— Искам точно от тези — обясни той.

— Страхувам се, че те за нищо не стават — каза момичето.

— Наистина ли?

— Да. Между тях има изгнили. Ще ги изхвърляме.

— Не го правете — измърмори Глен. Извади празната торба, която бе взел от фармацевта, и започна да я пълни с ябълките от кофата. Ябълките бяха натъртени, със следи от удари. На места кората им се бе напукала и станала светлосива. — Обичам ги презрели — каза той. — Тогава имат особен вкус. Като прегорели филийки. — От табелката с името й разбра, че се казва Мариана. — До колко часа работите, Мариана?

Тя изглеждаше смутена от неочаквания обрат в отношението му, след това отговори, като че ли се отбраняваше.

— О, аз работя до късно.

— Тогава вероятно друг път — каза той. После посегна покрай нея към кофата с грозде, загребвайки направо с шепата си презрели зърна, изронени от чепките. Той ги изсипа и устата си всички наведнъж, като шепа фъстъци.

Мариана нищо не отговори. Той продължи нататък, дрънчейки с количката си покрай щандовете.

 

 

Щом се върна в офиса си, администраторката Шерил намери Клер дълбоко заспала пред екрана на компютъра. Купчината разпечатки се бе изплъзнала от ръката й на пода. Администраторката ги събра и се намръщи.

— Не трябваше да правиш това, Клер — сдържано я смъмри тя. Клер подскочи.

— Какво?

— Компютърът не е за ползване от пациентите. Тези неща могат да навредят на състоянието на мозъка ти. Аз трябва да ги предам на доктора, за да знае какво си правила.

По причина, която сама не можеше да обясни, Клер пак започна да крещи.

 

 

Един час след разговора с нея Глен забеляза Мариана на служебния паркинг от задната страна на магазина. Тя тръгна към малка японска кола. Той видя, че я отвори с ключ, значи нямаше алармена система с дистанционно управление, после си сложи колана, преди да запали.

Той я проследи до дома й, малък блок отпреди войната построен от готови конструкции, намиращ се на пет мили от магазина. В двора имаше детски велосипеди и бебешки проходилки. Мариана изглеждаше млада за годините си, или започваше да младее. Той се изкушаваше да намери подходящо място и да я изчака, но наистина нямаше време. Реши да отложи това за следващата вечер.

 

 

— Трябва да забравиш за това — каза д-р Бънерман. Това не беше убедително. В ръката си държеше няколко стихотворения, които Клер бе получила по Интернет. — Това не е подходящо четиво за човек в твоето състояние.

— А какво е състоянието ми? — промърмори тя.

— Как се чувстваш след проверина? — попита той, пренебрегвайки въпроса й.

— Прекрасно — отговори тя, като гледаше през прозореца.

Ох! За първи път през тази следобедна визитация докторът прояви истински ентусиазъм.

— Точно както си мислех, трябва да е станала реакция между примозида и иклимитола, която предизвиква гадене. Забележителен прогрес.