Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Част първа

Всички сме обесени или трябва да бъдем.

Шарл Бодлер, „Цветя на злото“

Едно

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Бе беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Барът беше претъпкан и щом се освободи маса, тя веднага седна на нея. От единия край на заведението млад мъж, накичен със златни бижута, се опитваше да улови погледа й и се усмихваше. Тя гледаше настрани. Той каза нещо на момчетата, които пиеха с него; те рязко се изсмяха и пак се заеха с бирите си.

— Може ли?

Тя вдигна поглед. Мъжът стоеше пред нея. Той носеше скъп, но семпъл костюм, с небрежна кройка, което подсказваше, че е нещо повече от корпоративен търтей; яката му се покриваше от косата, твърде дълга за Уолстрийт.

— Да — отвърна тя.

— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната.

Той посочи чашата си на масата.

— Оставих питието, за да си запазя мястото.

Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената стана и прехвърли чантата си през рамо.

— Съжалявам — каза тя, — не съм разбрала.

Главите пак се извърнаха, увлечени в своите разговори.

Настъпи леко раздвижване, когато мъжът стана и се отдръпна, за да й даде път и тя се плъзна в същата посока като в pas de deux[1]. Разбира се, той й предложи да остане. Кой не би го направил?

— Освен, ако не искате да я поделим? — той посочи масата.

За момент тя сякаш се поколеба, но понеже барът беше претъпкан и нямаше къде другаде да седне, сви рамене:

— Защо не?

Двамата отново седнаха. Крадешком, с крайчеца на очите си, те внимателно се изучаваха. Тя носеше черно вълнено сако „Дона Карън“, прилепнало към слабата й фигура, което подчертаваше тъмната коса и бледата кожа, правеше очите й да изглеждат по-сини, отколкото бяха.

— Чакате ли някого? — попита той и гласът му едва доловимо се промени: стана леко дрезгав от интерес и еротично внимание. — Може би снегът го е задържал. В Ла Гуардия е пълен хаос. Ето защо и аз останах още една нощ.

И тя се усмихна наум, защото наистина беше изискан начинът, по който той се опитваше да узнае дали човека, когото тя чака, е мъж или жена, докато същевременно й даваше да разбере, че той е сам.

— Изглежда тука мога да убия времето си — каза тя. — Хей!

— Хей — повтори той, без да беше сигурен какво значи това. — Нека да ви поръчам още едно от същото — той махна на сервитьорката. — Какво пиете?

— Благодаря. „Блъди Мери“.

— А откъде сте? Опитвам се да позная акцента ви.

— По произход съм от Айдахо.

— Наистина ли? Досега не съм срещал момиче от Айдахо.

Нещо в начина, по който той произнесе „съм срещал“, прозвуча предизвикателно, почти еротично, и тя се усмихна.

— Но сте срещали много момичета, нали?

Той й се ухили.

— Няколко.

Изненадан, той откри, че те вече флиртуват; техните тела водеха свой собствен разговор, когато й сподели, че е адвокат и тя му отвърна, че не изглежда толкова противен като адвокат. Той й обясни, че работи в музикалната индустрия, а тя го попита дали е тук по работа, или за удоволствие. Сподели й, че се надява и на двете. Облегна се назад, кръстоса крака и се усмихна с очарователна усмивка. Можеше да се позабавлява малко все пак.

— Преди да отлетите утре при съпругата и децата си.

Усмивката трепна смутено.

— Какво ви кара да мислите, че съм женен?

— Всички, които изглеждат добре, са женени — каза тя.

Сервитьорката донесе поръчката им. Макар че не бяха минали и пет минути, адвокатът й направи забележка за закъснението, а тя се извини намръщено и се оправда с навалицата. Докато се обръщаше, подръпна лекичко дясното си ухо, сякаш искаше да измъкне отвътре неговите думи и да ги хвърли на пода. Без да прекъсва разговора или да сваля погледа си от адвоката, момичето от Айдахо си помисли: „Трябва да запомня това, мога да го използвам някога“.

И го скъта дълбоко някъде в системата файлове на паметта си.

Адвокатът се казваше Алън. Той й подаде визитката си, където името му беше изписано с релефни сребърни букви. Тя му каза, че нейното е Клер и се извини, че няма визитка. Професията й не го изисквала, измърмори тя и закачлива усмивка заигра в ъгълчетата на устата й.

Той я попита какво работи.

— Колкото се може по-малко — каза тя и кимна към сервитьорката, сега измъчвана от друга маса, като поясни, че преди се е занимавала с това.

— Преди какво?

— Преди да разбера, че има много по-лесни начини да се печелят пари.

В очите му като електрическа крушка светна разбиране.

Все пак той не се втурна в атака веднага. Разказа й за някои от клиентите си в Атланта — назова известен тийнейджърски идол, който обичал малолетни момичета, и една хевиметъл звезда, която е гей, но не се осмелява да го признае. Обясни й, с явен намек, колко много пари могат да се правят от изготвянето на договори за хора, които са по природа импулсивни и е малко вероятно да ги спазят. Те се нуждаят от услугите на хора като него и при възлагането на договора, и при евентуалното му разтрогване. Накрая й предложи, понеже нейният приятел явно няма да дойде, да отидат някъде другаде, на ресторант или в клуб, където тя предпочита.

— Някъде, където е… скъпо — добави той, като наблегна на думата.

Окуражен от мълчанието й, тихо й каза:

— Или пък да си поръчаме рум-сървиз. Аз съм на горния етаж.

— Добре — съгласи се тя. — Рум-сървизът също може да бъде доста скъп. — Тя направи възможно най-късата пауза. — Ако съм в стаята.

Той издиша шумно.

— Аз не съм единственият тук в командировка, нали?

Същата усмивка пак се появи в ъгълчетата на устата й.

— Явно се справяш много добре с тоя случай, Алън.

— Преди всичко съм адвокат. Това ми е работата — да разбера кога свидетелят не казва истината.

— Нима аз съм свидетел? — промърмори тя и той поклати глава.

— По-надежден от съучастник.

Тя видя как сервитьорката измъкна писалка от косата си, за да се подпише клиентът. Още нещо за системата от файлове.

— Този трик с масата беше перфектен — каза той удивен. — Да ме хванеш под носа на персонала в бара.

Тя сви рамене.

— Трябва да ги научиш тези неща.

— И така — каза той, като се наведе напред заговорнически. — Колко скъп ще бъде един рум-сървиз тука? — Усмивката му стана още по-широка. Той все пак е адвокат. Преговорите са част от забавлението.

— Колко е обикновено?

Той се намръщи.

— Да не мислиш, че го правя обикновено!

Тя докосна ръката му.

— Нека да кажем, че знаеш какво правиш.

— Как звучи двеста? — попита меко той.

— Така ли вървят в Атланта?

— За това — увери я той — ти ще вземеш много в Атланта.

— Колко, най-много си плащал?

— Петстотин — призна той.

— Трябва да ги удвоиш — каза тихо тя.

— Седемстотин?

— За един адвокат, Алън, твоята математика е направо ужасна — тя поклати глава с иронично съжаление. — Беше ми приятно.

— Окей, окей — каза бързо той. — Споразумяхме се.

— Коя е стаята ти?

— 1409.

— Ще се качим в различни асансьори. Може да ме награбиш в коридора. И искам половината пари в аванс.

Той примига.

— Ще вървя пред теб — подчерта тя.

— Сигурно. Само че… не е ли малко явно?

— Ето защо се чувствам по-сигурна, ако го правя тук. Само сложѝ парите на масата, сякаш плащаш на сервитьорката.

Той сложи шест банкноти на масата. Когато станаха да си тръгват, тя небрежно взе петте от тях и ги пусна в чантата си.

Малките асансьори още от фоайето бяха препълнени с гости, които се изкачваха към стаите си.

— Четиринадесети, моля — каза тя, защото не можа да стигне бутона. Някой го натисна вместо нея. Алън изчака следващия асансьор. Изглеждаше нетърпелив.

Асансьорът спря на третия етаж, за да слязат няколко човека. Тя слезе заедно с тях и веднага щом вратата зад нея се затвори, се обърна и натисна бутона „Надолу“. Докато чакаше втория асансьор, извади минидиска от чантата си и натисна копчето за пренавиване, за включване, и пак за пренавиване, докато чу своя собствен глас: „Може да ме награбиш в коридора“. Тогава закри с длан микрофона и пак натисна копчето за запис.

Слезе със следващия асансьор надолу. Две манекенки с вечерни тоалети любопитно я изгледаха, когато тя отново прибра минидиска в чантата си. Клер не им обърна внимание.

Когато тя се появи във фоайето, Алън се изкачваше тринадесет етажа по-нагоре с най-бавния асансьор в Ню Йорк.

Навън снегът продължаваше да вали. Пожарните кранове по тротоара бяха с накривени бели перуки от сняг.

Клер бързо прекоси улицата и се запъти към лимузината, която я чакаше със запален двигател, и отвори вратата й.

Съпругата на Алън беше около четиридесет и пет годишна, с измъчена, но приятна външност, която подсказваше, че е била в музикалния бизнес, преди да му роди деца и да се грижи за неговите служебни обеди и вечери. Седеше на задната седалка близо до Хенри и трепереше, независимо от топлия въздух от парното. Гледаше изплашено.

— Всичко ли е наред? — попита Хенри.

— Да — каза Клер. Тя изостави акцента си и с естественото си британско произношение запита клиентката си:

— Искате ли да го чуете? Сигурно не бихте искали да го прослушвате вкъщи?

Жената отвърна като всички досега:

— Искам да го чуя.

Клер й подаде касетофона.

— Определено той постоянно спи с проститутки. Не само когато отсъства. Каза, че веднъж в Атланта е платил петстотин долара.

Очите на жената се насълзиха. Хенри я прегърна.

— Съжалявам — каза неловко Клер.

Тя слезе от колата. Хенри й подаде плик. Четиристотин долара. Не е зле за едночасов ангажимент.

Той прошепна, като й ги даваше:

— Даде ли ти още?

— Тц. Аз го оставих във фоайето. Всичко е на диска. Кълна се.

— Знаеш, че ще разбера, ако ме лъжеш!

— Знам.

Той кимна доволен, а тя махна с ръка за такси.

 

 

Клер Роденбург. Почти на двадесет и пет и почти красива. Очи — сини; коси — с променлив цвят, занимание — в паспорта й ще прочетете „актриса“, но това също беше непостоянно.

Тя не можеше да предположи, когато преди шест месеца се качи на самолета от „Гетуик“ с билет с намаление, колко трудно щеше да намери каквато и да е работа в САЩ. Свикнала с либералното отношение на британските работодатели към временните работници, тук тя видя една трудова борса, където ентусиазирани студенти работеха по двама за пени, или по-скоро по дузина за десет цента, където не можеш да си откриеш банкова сметка без номера на социалната си осигуровка или да наемеш стая без препоръка от банка.

Тя беше принудена да комбинира няколко почасови работи, препускайки в пиковото време от района на Мидтаун до бара в Лауър Ист Сайд, където собственикът се интересуваше повече от външния вид на персонала си, отколкото от работата му. Но той имаше толкова голям избор от момичета, че нямаше нужда те да остават за дълго. По този начин, ако Червеният кръст или Емиграционната служба дойдеха на проверка, можеше да се закълне, че документите на новите момичета са в пощата. След три месеца любезно каза на Клер, че трябва да си ходи.

Тя харчеше всичко, което припечелваше, по шоу програми, но не безвкусните или безкрайни евромюзикъли, които се играят в претъпканите театри на Бродуей, а по-малките представления в центъра на Скуеър и в клуб „Пирамида“, запознавайки се с имената на всички най-добри продуценти и режисьори.

Прослушванията, обявени във „Варайъти“, естествено бяха само за хористи и статисти, но тя трябваше все отнякъде да започне.

На първото й прослушване режисьорката я помоли да остане накрая. Когато всички си тръгнаха, тя се приближи замислена към Клер. В ръката си държеше формуляра, в който всеки кандидат преди конкурса трябваше да попълни своето име, тегло, предишен опит и агент.

— Тук пише, че вие нямате агент, скъпа — измънка жената.

— Тук нямам. Имах у нас.

— Ще ви запозная с една моя приятелка. Мисля, че тя ще прояви интерес към вас.

Агентката Марси Матюс беше наистина щастлива да се запознае с Клер. Тя я покани на обяд в „Орсо“, италиански ресторант в центъра на театралния квартал, подхвърляйки й названия на спектакли, в които можеше да участва, режисьорите, с които трябваше да се срещне, филмовите продуценти, пред които трябваше да се представи перфектно.

Докато Клер не спомена, че няма разрешение за работа.

— Я стига! Нямаш зелена карта?

— А това важно ли е?

— Важно е, ако искаш да си намериш работа — каза Марси без заобикалки.

— Не мога ли да върша нещо? Само за да печеля пари.

— Сигурно. Танцуване на маса, стриптийз, гол модел. Това, което наричат развлекателна индустрия, макар че лично аз не я намирам за развлекателна — Марси махна презрително с ръка, украсена с пръстени. — Аз нямам нищо общо с тия боклуци, но мога да ти дам имената на хора, които са в тоя бизнес.

— Наистина ли няма нищо друго?

Марси въздъхна.

— Не трябваше да ти го казвам, но аз имам много приятели. Вероятно ще успея да те вмъкна някъде — тя вдигна ръка, за да изпревари Клер, която искаше да й благодари. — И отпускай гласа си. Тези, които дават обяви, винаги търсят британски акцент. Но той трябва да бъде твърд. Ако бях на твое място и ако наистина исках да си намеря работа в Америка, щях да се върна вкъщи и да кандидатствам за зелена карта.

Клер сви рамене.

— Искаш да останеш? Е, не те упреквам. Но не чакай Ню Йорк да те посрещне с отворени обятия. Времето, когато приемахме прииждащите тълпи, копнеещи за свобода, отдавна е отминало.

Клер си намери работа в друг бар и започна да чака.

И чакаше.

Имаше едно прослушване за озвучаване и едно прослушване за роля без реплики в поп-видео. На кастинга трябваше да се съблече по бельо и да имитира яздене на кон. Не получи ролята.

Измина още един месец.

В началото тя се запозна с други млади амбициозни актриси и живя на квартира с една от тях, дружелюбната тексаска Беси. Клер й плати за наема на ръка, което я спаси от проблеми с банковата сметка. За съжаление това не я спаси от безпаричието.

Тогава й се обади Марси и я попита дали иска да поговори с един неин стар приятел на име Хенри Малори.

— Ще бъда честна с теб — каза тя по телефона. — Това е работа, което може и да не поискаш да вършиш. Но парите са страхотни и, е добре, знам, че ти ще се справиш добре.

Бележки

[1] Pas de deux — (фр.) па-де-дьо — една от основните музикално-танцови форми в балета. — Б.пр.