Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Двадесет и едно

Тя все още не можеше да заспи.

Районът, в който е разположен апартаментът й, е наполовина изоставен, но старите складове и заводите за разфасоване на месо са подслон за различни долнопробни нощни клубове. Има и един с характерното название „Месо“, наблизо зад ъгъла. В клуба имаше дилър, който причакваше клиенти близо до душовете. Половин час по-късно Клер беше една от многото на кръглия дансинг.

Когато не можеше повече да танцува, тя тръгна към горната част на града в „Хърли Бар“. Брайън не изглеждаше зарадван да я види. Това не беше изненадващо, защото косата й изглеждаше мазна от изсъхналата пот, очите й бяха големи като патешки яйца и двойно по-ярки, а тя бърбореше за спасяването на света от серийните убийци.

Но най-интересното бе, че той нямаше никого за прекарване на нощните си почивки.

Но даже и да имаше, те не можеха да се сравнят с нея.

 

 

Беше почти обяд, когато Клер се върна на 14-та улица. Тя още се чувстваше зле; очите й смъдяха, а устата й сякаш бе натъпкана с телчета, които използват за изправяне на дръжките на цветята.

В първия момент тя се почувства така, сякаш попадна в друг апартамент.

Стените бяха боядисани в кремаво. Черепите на животните и имитациите от магазина за сувенири бяха изчезнали.

Сега тук беше обзаведено с евтини шведски мебели, пълно с купища книги и ярки турски килими. Чисто нова поставка с дискове с класическа музика — Рахманинов, Бах, Моцарт на мястото на местата на Зеления Ден и Пероните Девет Инча[1]. Копия на картини в боядисани с бяло дървени рамки вместо скъсаните рок-постери и тапетите от „Роткос“. И сякаш с магическата пръчка на някой вълшебник змията се бе превърнала в котарак, който лениво се бе разположил на фотьойла, като че завинаги щеше да остане тук.

— Той се казва Август — каза Кони, излизайки от спалнята.

— Наистина ли?

— А ти да не мислиш, че на котарака му трябва нелегално име? Разбира се, че се казва Август.

— Сега е много по-добре — каза Клер, като огледа стаята с одобрение. — Но защо толкова прибързано?

Вместо отговор, Кони натисна бутона на телефонния секретар.

— Това е гласът на Воглер.

— Клер, аз съм Кристиан. Исках само да ти кажа колко хубаво беше снощи, когато се видяхме. — Пауза, и после леко притеснен смях. — Дали ще можем пак да се видим? Не искам да те притеснявам, но ако си свободна… Обади ми се, ако имаш време.

— Да му отговоря ли?

— Със сигурност, но ще се направиш на недостъпна.

Клер тръгна към фотьойла, свали обувките си и седна, като вдигна краката си на масата.

— Мислих за това, как мъжете стават психопати — промърмори тя.

— Хайде, Клер, ставай. Имаме работа.

От: Клер Роденбург [[email protected]]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

 

Кристиан,

Миналата вечер исках да се видя с теб, защото те помислих за интелигентен човек, който няма да иска да ме променя или да ме съди. Сгреших. Само като си помисля за нещата, които са само погрешна реакция на унизяващите ме огорчения и за мощния прилив на вяра, който почувствах, когато споделих тайната на моята сексуалност с теб. По начина, който винаги ме кара да се чувствам притеснена от случилото се миналата вечер. Сигурно се отнасяш с ирония към това, което аз харесвам, но аз го харесвам. Предполагам, че трябваше да осъзная по-рано, още от твоя имейл, че ти не го приемаш близко до сърцето си. Но по някаква причина не го осъзнах. По дяволите, Кристиан. Започна да влизаш под кожата и в главата ми, а това е мястото, където не позволявам да влизат много хора — по причините, които току-що бяха обсъдени.

Не искам да принизявам значението на това, което беше хубаво. Беше прекрасно. Но не мисля, че пак така ще бъде. По-добре да си кажем сбогом сега, не мислиш ли?

Клер

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [[email protected]]

 

Скъпа моя Клер,

Що за необикновена личност си ти.

Преди да ме обречеш на забвение, би ли могла да ми дадеш още един шанс? Ще бъда в бар „Уилсън“ след осем тази вечер. Това е на Четиридесет и трета улица около блока от другата страна на Бродуей.

Ако ще дойдеш, ела. Ако не, още един спомен.

Барът е тъмен, голям и почти празен; той заема голяма част от помещението, намиращо се в задната част на блока. Стените са изчистени до тухла и единствената светлина идва от свещите в буркани, поставени на всяка маса.

Тя пристигна точно в осем и двадесет и пет. Видя го седнал в задната част; той четеше книга, обърната под ъгъл към една от свещите.

Нямаше достатъчно светлина за миникамерата, за да направят снимки; техниците, проучващи мястото, го докладваха в отчета си. Вместо това Клер имаше микрофон, скрит в чантата й и свързан директно с фургона отсреща.

Когато вдигна поглед и видя, че тя приближава, топла усмивка се разля бавно по неговото слабо аскетично лице.

 

 

— Последният ти имейл засегна нещо, което е особено важно за мен — започна той — и това е въпросът за вярата.

За секунда тя помисли: „Той знае“.

Тогава той продължи.

— Мислиш ли, че можеш да ми вярваш, Клер?

— Журито мисли по въпроса.

— Не се интересувам от журитата, а само от съдията. — Той я погледна. — Винаги съм вярвал, че за знанията няма значение кой ги притежава. Но този, който ги притежава, трябва да ги използва.

— Какво всъщност значи това?

— Сложи ръката си върху свещта — каза той меко.

Тя погледна надолу. Свещта е поставена в стъклен буркан, висок около четири инча с отвор отгоре като на фенер.

— Повярвай ми — каза той.

Тя постави ръката си отгоре на отвора, а той сложи ръката си върху нейната, без да я натиска, но оставяйки тежестта й да задържа нейната върху горещото стъкло.

— Сега — каза той. — Каквото и да се случи, ти не трябва да махаш ръката си, докато аз не ти кажа, че можеш. Съгласна ли си?

— Ще се изгоря. — Горещият диск под дланта й вече е непоносим и тя се намръщи.

— Ако ми вярваш, всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Те заедно гледаха пламъка. Той приличаше на дълъг нокът, нокът, който се опира в дланта й. Болката от нещо, което я бодеше, се превърна в нещо, което я караше да отметне главата си назад и да вие, кръгчето от игли дълбоко се заби в кожата й. Нервните й окончания викаха пронизително, карайки я да махне ръката си. Очите й се навлажниха. Кожата й се топеше и се покриваше с мехури, като препържена коричка.

И изведнъж пламъкът започна да спада. Секунда по-късно той започна да се свива и след малко угасна. Болката отслабна.

— Сега можеш да си махнеш ръката.

Тя обърна дланта си и я огледа. Имаше червен диск, като петно от засмукване, от кутрето до показалеца. Нямаше воден мехур. Тя поднесе ръката към устните си и почна да я смуче.

— Пламъкът остана без кислород, затова изгасна, преди да те изгори — каза Кристиан.

— Откъде знаеше, че той първо нямаше да ме изгори?

— Първо го опитах сам, докато те чаках. — Той й показа дланта си. Имаше едва забележимо червено петно. — Ти трябваше да решиш дали ми вярваш, Клер. И това е всичко.

Тя докосна с още горещата си ръка бузата му.

— Не съм я махнала, нали?

— Ела с мен — каза той. — Има и нещо друго, което искам да ти покажа.

 

 

Като подминаха няколко блока, те стигнаха до входа на едно помещение. Нямаше никакво име, само червено въже отпред. Имаше двама бодигарда и една жена. Тя презрително огледа Клер, сякаш бе нарушила закона за обличане. Клер носеше най-хубавото сако на Беси от „Прада“, което изглежда леко подразни жената. Но щом влязоха вътре, тя разбра, че тук „Прада“ не се смята за нещо особено. По-точно, нищо, което бе от плат, не се смяташе тук за нещо особено. За предпочитане бяха обработената кожа, PVC и залепващите мушами. И пак кожа. Тук много обичаха кожата.

Клер никога преди не бе посещавала садо-мазо клуб. Първата глупава мисъл, която й дойде в главата беше: „Как, по дяволите, се прибират вкъщи с такси?“

Мъжът, който вървеше пред нея, носеше кожен панталон и нищо друго. В ръката си той държеше верига. Веригата водеше до малка стоманена халка, закопчана за зърното на необикновено красива жена. На челото й беше написано „РОБ“.

Клер се огледа и видя кожени панталони за езда, кожени сбруи и странни запушалки за уста във вид на топчета. Друг мъж носеше само качулка, която изцяло покриваше лицето му и имаше тръба, през която дишаше.

— Тук навсякъде — каза Кристиан в ухото й — ще ни бъде приятно. Тука има зрелище.

В единия край на стаята се тълпяха хората. Кристиан заведе Клер напред и тя видя груба дървена рамка, върху която беше завързано голо момиче. Двама мъже отстрани държаха камшици за езда. Гърбът на момичето бе цял на кръгове, като при игра на кръстчета и нулички. Първият мъж отпусна дръжката на камшика надолу. Даже през шума на тонколоните Клер можа да чуе плющенето на камшика и да види свиването и отпускането на кожата под ударите. Момичето скимтеше. Тълпата аплодираше и я окуражаваше. Когато първият мъж вдигаше ръката си нагоре, вторият от другата страна отпускаше камшика си надолу, като добавяше нов белег на гърба на момичето.

Клер гледаше ужасена и очарована. Момичето на рамката повдигна глава и изглежда нещо промърмори на единия от мъжете. Той се обърна към стената зад себе си и закачи камшика си на една кука. Едва сега Клер забеляза, че цялата стена е покрита с инструменти: навити въжета и кожени гривни, изкусно изработени камшици и Чаплински бастунчета, белезници и каиши. Мъжът свали от стената голяма обла бухалка. Жената леко размърда краката си в гривните и Клер зърна проблясването на нещо остро дълбоко между бедрата й. Мъжът с бухалката започна да я налага с нея по-бързо отпреди. Бедрата й започнаха да треперят. Тя вдигна главата си и започна да вие. Едва тогава мъжът спря. Той застана до главата на момичето и я накара да целуне бухалката.

Когато я отвързаха, тя остана да лежи екзалтирана. Малката група наблюдаващи, възбудена от представлението започна да споделя своите впечатления. Някои продължаваха да гледат. Шоуто свърши.

— Горе има бар — каза Кристиан. — Или искаш да отидем на по-спокойно място?

 

 

— И така? — попита той. — Това ли беше, което очакваше?

Сега те се разхождаха по Бродуей. Независимо, че вечерта беше топла, Клер трепереше.

Те, разбира се, очакваха, че нещо подобно ще се случи.

— О, всичко това вече съм го опитала — каза тя толкова равнодушно, на колкото беше способна.

— Бях там, правих това, получих тениската. Това не ми направи впечатление.

— Не си и помислих, че това ще стане — промърмори той.

— Всичко това е толкова… глупаво, не е ли така? Толкова измислено. Освен това, в ситуация, подобна на тази, това е най-малкото за хората, които наистина се контролират. Винаги има спасителни думички. Цветовете обикновено са: червен за „спри всичко“, жълт за „спри този вид наказание“, зелен за „дай ми още от това“. Обзалагам се, че това момиче точно така се обади на биячите, за да превключат на бухалката, защото по-малко боли.

Той кимна, явно впечатлен от дълбоките й познания.

— Тези места малко ми напомнят атракциите в Дисни — продължи тя. — Изглежда ужасно, можеш даже да се почувстваш ужасно в първия момент, но дълбоко в себе си знаеш, че всичко това е преструвка.

Той спря.

— Точно така. И аз точно така го виждам, Клер.

— Какво виждаш?

— Ти не търсиш някакъв тъмничар, като в анимационен филм, който ще прави с теб всякакви глупости. В това няма реалност. Ти търсиш някого, който да те хване за ръка, когато заедно ще скочите в бездната.

— Това е вярно — каза тя меко.

— Някого, който ще те заведе на мястото, където няма спасителни думи, за да викаш, когато те обхване ужас.

Отзад, малко по-надолу на същата улица имаше пешеходци, които спираха, когато спираха и те. А също така и бял фургон със затъмнени прозорци, който се движеше по тротоара на петстотин ярда след тях, и спираше за малко до бордюра.

— Имаш предвид смъртта нали? — попита тя.

— Имам предвид вярата — каза той. — Когато изцяло вярваш на някого, няма спасителни думи.

 

 

Той каза, че харесва апартамента й. Това е точното място, където той си представяше, че тя живее: непретенциозно, но с безупречен вкус.

Тя се извини за леката миризма на боя, като каза, че скоро е правила ремонт.

На 49-та улица в китайския супермаркет той купи подправките: джинджифил, смес от пет подправки, семе кардамон, пресни кълнове от фасул и от грамаден аквариум, който бълбукаше до задната стена на магазина — жив морски рак, грамадните предни щипки на който бяха вързани с връв. На връщане в таксито тя със страх наблюдаваше, как чантата с обяда им се опитва да се придвижва по седалката.

Той напълни тенджерата със студена вода в кухнята и й демонстрира безболезнен начин за убиването на рака, като го загряваше постепенно заедно с водата. От време на време той удряше с щипките си по стените на тенджерата, като стар боксьор със завързаните си юмруци. След няколко минути стаята се изпълни с високо свистене.

— Въздухът излиза от черупката — каза той.

Докато ракът се готвеше, Кристиан приближи и нежно взе в ръка брадичката й. Той обърна лицето й към себе си. Тя усети слабо ухание на непознат вносен одеколон. След това почувства неговите тънки, твърди устни върху нейните. Тя отвърна на целувката, позволявайки на тялото си да бъде послушно на неговото, като се извиваше в прегръдките му; платът на сакото му дращеше оголените й рамене и крака.

 

 

— Мисля, че пъстървата току-що глътна мухата — промърмори Кони. — Или това скоро ще стане?

— Във всеки случай изглеждат така, сякаш и двамата глътнаха по нещо — каза Франк. Той оправи контраста на монитора, мърморейки под носа си.

 

 

— Съблечи се — каза той.

На печката ракът удряше с щипките си по тенджерата, от което тя дрънчеше.

— Не — каза тя, гледайки под краката си. — Не сега, Кристиан. Извини ме, но не сега.

„Не мисля, че той ще прибегне до насилие, ако му отговориш с «не» — й беше казала Кони. — Очевидно той има много повече самоконтрол, отколкото си мислехме. Този убиец изчаква момента си, той контролира събитията по-добре, отколкото се възползва от тях. Но за всеки случай ние ще сме наблизо“.

Сега зелените му очи са неразбираеми и тъмни като нефрит.

— Не и при първа среща? Не те мислех за жена, живееща по такива правила.

— Не е така. Всичко се случи толкова бързо. Объркана съм. Направих грешки преди това. Бях съсипана.

— Както и аз. Но ти си ми ясна, Клер.

— Трябва ми повече време — каза тя. — Малко повече време.

— Разбира се — отговори той и пак я целуна. — Имаш време, колкото ти трябва.

Той извади рака от врящата вода; показа как се разбива черупката с чук, за да се отстрани отровният мозък.

Бележки

[1] Неграмотността на българските преводачи не спира да ме изумява. Да преведеш имената на групи като Green Day (пънк-група от САЩ) и Nine Inch Nails (индъстриъл-група от САЩ)… че и правописна грешка да допуснеш — „пЕроните“… нямам думи. — Бел. WizardBGR