Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Петдесет и четири

Декадансът от деветнадесети век в Париж. Подземният свят на античните гърци. Една междинна спирка през двадесет и първи век в Манхатън. И накрая Дания от четиринадесети век, описана от един английски драматург през седемнадесети век.

Не бе удивително, че точно сега Клер намираше за трудна работата си над ролята на Офелия.

— „Ето незабравки — те са за спомен. Любов моя, не ме забравяй! А това е теменуга — не мисли за друга“[1] — рецитираше тя, като имитираше с жестове раздаването на цветя.

— Не! — извика Пол, който стоеше до стената в репетиционната зала. — Клер, това е ужасно. Ти не ми разкриваш истината.

А коя бе истината, чудеше се тя. Раздаващата цветя Офелия й изглеждаше толкова отдалечена от реалността, колкото беше възможно.

— Формирай емоционалната си памет — рязко я прекъсна той. — Опитай се да я положиш на някаква основа.

Тя послушно затвори очи и се замисли пак за болницата. Опита се да си представи какво биха направили пациентите на д-р Бънерман с една торбичка от двадесет грама теменужки.

— Какво смешно има? — хладно я попита Пол.

— Когато бях в болницата, там не държаха много на билките — отговори тя. — Използваха по-често метадон и примозид.

— Тогава ги смени. Да не мислиш, че Шекспир не би използвал метадон и примозид в текста, ако те бяха открити? Опитай с тях.

Тя направи пауза и след това започна.

— Това е туенол — той е за спомен. Любов моя, не ме забравяй: а това е прозак — не мисли за друга. — Тя постави буркан с хапчета в ръката на актьора, играещ Лаерт. Неочаквано тя се разтрепери.

— Това е вече по-добре — изръмжа Пол. Той я изгледа свирепо. — Не ми се опъвай, Клер. Не започвай да се преструваш само защото ти изглежда по-безопасно.

Той се отдалечи със самодоволен вид, за да тормози друга група.

 

 

Глен се вглеждаше в образа, който даваше уебкамерата на лаптопа. Венера се разхождаше отляво надясно ясно пред погледа му. Тя държеше в ръце нещо, което приличаше на сгънато бельо. Той натисна клавиша „спалня“ и след секунда я видя как влиза и постила чаршафа върху голямото двойно легло.

Навън есенна буря затъмни небето и Глен посегна да включи настолната лампа. Докато ръката му беше още на лампата, той пак я изключи. На екрана на лаптопа слънчев лъч надникна през прозореца в спалнята на Клер Роденбург.

Той отиде до прозореца на апартамента, който бе взел под наем, и погледна на юг към Манхатън. Дъждовните капки се стичаха по стъклото. Беше толкова тъмно, че той едва различаваше небостъргачите. Но той виждаше достатъчно, за да бъде сигурен, че слънчевата светлина изчезна съвсем.

Глен се върна към екрана и започна да натиска копчетата. На пода в спалнята на Клер лежеше вестник „Ню Йорк Таймс“ със старо заглавие.

Глен се приближи по-близо до екрана. Дълго време той се взираше в образа, като човек, очакващ пред постера на „Магическото око“ бавно да се потопи вътре.

 

 

Имаше още един-единствен човек, на когото тя трябваше да каже за годежа си, това беше нейният предишен работодател Хенри. Тя взе такси до Лоуър Ийст Сайд, съпровождана през целия път от обикновен „Линкълн“, и се качи горе с раздрънкан асансьор с метални решетки.

Забеляза, че коридорът е прясно боядисан и обзаведен с леки мебели в стил „индустриален шик“. Но истинската изненада беше самият офис на Хенри. Мебелите от 50-те години и скринът от извито дърво бяха изчезнали. Офисът на Хенри, разширен така, че включваше и съседните стаи, беше пребоядисан в кремаво и червено. Масите с блестящи хромирани крака бяха отрупани с папки в пастелни цветове.

Краката на Хенри пак бяха върху бюрото, но на подметките, които бяха обърнати към нея, когато тя влезе в стаята, имаше лого на най-модерната марка работно облекло. Вместо отпусната вратовръзка, той носеше под сакато си тениска.

— Здравей, Клер — поздрави я той с видимо удоволствие, като свали крака от масата и стана да я посрещне. — Казвай, как си?

— Добре съм — отговори тя и се огледа. — Това място изглежда прекрасно.

— Чиста работа, нали? — Той щракна с пръстите към компютъра. — По-голямата част от работата си сега вършим чрез връзките. А някои мошеници със сигурност седят по цели дни в бара.

Тя се засмя.

— Ти си започнал да използваш компютри?

— Е, не лично аз — призна той. — Има група младежи от колежа, които идват и вършат тежката работа. — Искаш ли да пийнеш? — Той отиде до металната каса и извади една бутилка.

— И всичко това е платено от изгубените домашни любимци? — учуди се тя.

Той поклати глава.

— Повечето са изгубени хора. Деца, които бягат от къщи, бащи, които не изпълняват своите задължения, мъже на средна възраст, които изведнъж разбират, че момичето, което са целували в института е била истинската любов в живота им. Информацията сега е бум на пазара. — Той се наведе напред и й намигна. — Между другото, аз мога да разбера, какво искат да знаят нашите клиенти след две обаждания. Обаче компютрите изглеждат доста добре и аз знам един разбойнически офис, който предлага всичко. Сега — той й подаде чашата, — кажи ми всичките си новини.

— Ти няма да повярваш на това, Хенри, но… — Тя му разказа за себе си и Кристиан.

Той слушаше, като кимаше утвърдително.

— Кажи ми нещо — каза той, когато тя свърши. — Искаш ли да понаблюдаваме Кристиан? Нещо като сватбен подарък? Мога да пусна няколко запитвания за него да видим дали е склонен да кръшка, всичките му стари истории.

— Хенри! — изкрещя тя. — Ако не му вярвах, нямаше да се женя за него. Освен това, вече го проверяваха. Помниш ли? Веднъж го зарязах, а той ме измъкна от ужасното състояние, в което бях изпаднала. За колко мъже можеш да кажеш подобно нещо?

— Ами да. Това е вярно. — Хенри изглеждаше замислен.

— Какво има, Хенри?

Краката пак се качиха на масата.

— Всичко онова с примамката, която му направихме. Как предполагаш, за какво беше това?

Тя сви рамене.

— Гледахме дали кръшка.

— Не е точно така.

— Какво имаш предвид, че не е точно така?

— В повечето случаи да, правехме го точно за това. Но някои неща, които правехме — сега той избягваше погледа на Клер — бяха следени от адвокатските фирми. От адвокати по бракоразводни дела. Има твърди момчета, Клер. Те са готови на всякаква мръсотия заради клиентите си.

— За какво намекваш, Хенри?

— Добре, повечето жени, които ни наемаха, явно искаха техните мъже да се окажат верни. Но тези, които ползваха услугите на адвокатските фирми, искаха обратното. Те искаха мъжете им да бъдат с теб, колкото се може повече време, за да имат достатъчно средства за постигане на целта си при преговорите за развод. — Той разтвори ръце. — Какво мога да кажа, Клер. Светът е мръсен.

— Защо не ми го каза навреме?

— По дяволите, не знаех как ще го приемеш. Ти тогава изглеждаше толкова наивна. Романтична. Реших, че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Тя въздъхна. Още едно нещо, което някой бе решил, че тя не трябва да знае.

— Възможно е да си бил прав. Значи Стела беше от тези, които наблюдаваха нещата заради развода?

Той кимна.

— Тя беше съгласна да го наблюдават. Кристиан разбира се нищо не знаеше за това. Но според мен, бракът им беше пред разпад. И аз смятам, че може би и ти, преди да затегнеш възела, би искала да знаеш защо. Мога да задействам моите контакти с адвокатите и да получа показанията на Стела. По този начин, в края на краищата, ти ще знаеш в какво се забъркваш. — Той протегна ръка към телефона.

— Не — спря го тя.

Той повдигна едната си вежда.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — отговори тя. — Виж, Хенри, аз оценявам предложението, но вече знаех, че за Стела и Кристиан всичко е приключило. Не казвам, че всичко беше по нейна вина, но нека да видим, що за жена е тази, която позволява на адвокатите си подобни трикове? Кристиан никога не е казал дума против нея, и между другото тя беше доста невротична жена. Мисля, че тя просто не можеше да понесе факта, че той се раздели с нея. Както и да е, Кристиан заслужава втори шанс. Всеки заслужава.

— Ти си знаеш — каза той свивайки рамене. — Изглежда трябва да купя на щастливата двойка тостер. Но ако промениш мнението си, ще ми се обадиш, нали? Само две обаждания ще свършат работа.

 

 

Глен Фърниш седеше абсолютно спокойно. Той седеше, без да мърда, в малка „Миата“ вече повече от час. Погледът му беше втренчен във вратата на офис-блока, до която проследи момичето.

Видя как Клер излиза. Забеляза, че беше последвана от обикновен „Линкълн“ надолу по улицата. Видя, как тя вдигна ръка, за да спре минаващо такси. Когато таксито тръгна, „Линкълн“-ът го последва.

Глен седеше неподвижно и мислеше съсредоточено. После протегна ръка под таблото и измъкна ключовете.

 

 

Хенри пресуши последните капки бърбън от чашата си и внимателно я постави на бюрото. Изведнъж на вратата се почука.

— Вече затворихме — обади се той.

— Аз съм портиерът — каза гласът. — Имаме обаждане, че от по-горния етаж са се наводнили. Трябва да проверя няма ли някаква опасност.

Хенри сподавено се засмя.

— Тук не тече никаква вода. Не съм се обаждал на никого.

— Няма значение, мистър Малори. Мога ли просто да проверя?

— Добре, добре. — Той отвори вратата.

Портиерът беше млад човек. Той прецени слабото телосложение на Хенри и каза: „Момче, радвам се, че не си дебел.“

— Какво каза, хлапе?

Това бяха последните думи, които Хенри Малори някога произнесе. Освен няколкото кратки изречения по-късно, които Глен му позволи да каже, след като му извади тапата от устата.

Бележки

[1] Превод от английски Валери Петров — „Хамлет“.