Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шест

Клер бродеше часове наред по улиците на Ню Йорк; не пазаруваше, само се шляеше. Франк беше прав: тя имаше задръжки по отношение на играта си. Преди години се учеше да гледа на тялото си като на нещо отделно, като на парче сурова материя, като на средство.

Тя мислеше за актьорите, които стигнаха доста далеч, много по-далеч от нея, превръщайки се в надменни чудовища, докато върви постановъчен сценарий или живеят в инвалиден стол, изпълнявайки ролята на паралитици. В сравнение с това, ролята, която я караха да изиграе, не беше кой знае какво.

Ако тя имаше задръжки относно следващата си стъпка, то не беше заради самата нея, а заради него. Тя се страхуваше, че ако има интимни отношения с Кристиан, той още повече ще се оплете в паяжината на д-р Литмън.

Кони бе права, че тя хлътна прекалено дълбоко и по начин, който не очакваше. Обръщайки поглед назад, тя не можеше да разбере, кога точно се случи това, кога стана толкова зависима.

Ако сега се оттеглеше, щеше напълно да загуби Кристиан, а тя не искаше това да става.

 

 

Сутринта тя мина покрай книжарницата за театрална литература. Не беше идвала тук вече няколко седмици; нейният предишен живот се бе отдалечил в миналото, както и спомените й сякаш се отнасяха за съвсем друг човек.

Тя влезе и се спря в секцията за сценарии. Тук имаше фотьойли и тя седна в един от тях с въздишка на облекчение. Намери на лавицата копие от „Случката в зоопарка“ на Алби и се потопи в пиесата.

Минаха около десетина минути. Тя не усещаше присъствието на другите купувачи около себе си, но изведнъж, обезпокоена от нещо в периферното си зрение, вдигна поглед и видя познато лице.

Той минаваше покрай лавиците, докато не спря съвсем близо до нея и тя знаеше, че не греши. Тясно лице на невестулка. За част от секундата тя помисли, че може би е от актьорския клас. Не, не беше. От някакъв английски филм? И тогава се сети. Пред нея е изнасилвачът на деца, когото Коки хипнотизираше.

Клер разгледа лицето му, за да бъде съвсем сигурна. Усетил погледа й, той се обърна и видя, че тя го гледа. Каза й: „Привет“ и пак се обърна към лавицата. След минута отново се обърна и погледна книгата й.

— Добър избор — каза той с желание да завърже разговор. — И аз харесвам тази пиеса.

Тя се чудеше защо той не можеше да я познае, но се сети, че той изобщо не беше имал възможност да я види. Тя го помнеше от телевизионния канал CCTV.

— Извинете — побърза да каже тя. — За миг си помислих, че някъде съм ви виждала.

— Често се случва — отговори той и приглади с ръка косите си назад, смятайки, както много други, че така става по-красив. — Когато те виждат по телевизора, хората си мислят, че ти живееш някъде наблизо до тях — обясни й той.

— Така е — би трябвало той да помни онзи сеанс, съобразяваше тя.

— Може би сте ме видели в компютърната програма „Епъл“? — попита той.

Тя се намръщи.

— Вие актьор ли сте?

— Безспорно — той се усмихна.

— Лежали ли сте някога в затвора?

— Ей! — пошегува се той. — Бившата ми жена мислеше, че би трябвало, но… — думите замряха на устните му. Той пак я погледна. — По дяволите — рече стреснато и хукна да бяга.

Той бягаше през магазина, разблъсквайки другите посетители, а тя бързо го следваше, доколкото можеше. Той лавираше в потока от хора, спасявайки живота си. Клер се опитваше да го сграбчи, но не беше издръжлива колкото него, нямаше и място, за да бяга по-бързо и да го настигне.

Полиция!

На кръстовището имаше полицай, регулиращ движението. За последно тя се втурна в потока от коли, избягвайки камиони и влекачи.

— Онзи мъж е избягал затворник — викаше тя, сочейки го с ръка.

— Кой мъж? — попита полицаят, като се вглеждаше в минувачите.

Отговор не последва.

В момента, когато полицаят се обърна към нея, тя разбра грешката си и потъна в тълпата.

— Ей! — викаше полицаят. — Послушайте, госпожице!

Свивайки рамене, той се обърна към движението и силно изсвири, възмущавайки природозащитниците в Манхатън.

 

 

За около час тя намери в актьорския регистър „Прожектор“ в книжарницата неговата фотография.

Ерик Съливан. Индивидуални роли в няколко телевизионни филма и няколко в игрални. Но безспорно е актьор, както сам каза.

За да стигне до офиса в Куинс, Клер взе такси. Тя все още имаше паспорт, който показа на рецепцията. Както винаги, коридорите бяха пусти.

Тя бавно влезе в офиса на Кони. Психиатърът имаше заседание със секретарката си и половин дузина костюмирани мъже.

Клер успя да забележи, че секретарката сякаш се обръщаше към присъстващите, като поясняваше записа с Клер, който беше на екрана почти към края си.

— Каква изненада, Клер — каза студено д-р Литмън. Тя се пресегна и изключи записа.

— Какво стана със затворника?

— Какъв затворник?

Клер хвърли на масата страницата, която бе откъснала от „Прожекторът“.

— Този, когото видях да хипнотизирате тук. Изнасилвачът на деца. Този, за когото казахте, че трябва много време, за да бъде пуснат на свобода. Този, когото срещнах в театралната книжарница.

За момент изглеждаше, че Кони онемя. Тя каза бавно:

— Клер, от всички ти най-добре разбираше значението на добрия театър. Ние сметнахме, че е по-добре ръководната ми роля да бъде определена от самото начало.

— Каква ръководна роля? — Тя огледа стаята. — Кои са всички тия хора?

 

 

Мъжът най-близо до нея се изправи и й подаде ръка.

— Пол Аштън, Клер, от ФБР. Аз нося пълна отговорност за операцията „Магнит“.

— Каква е тая операция „Магнит“?

Никой не отговори. Тя обходи с поглед лицата.

— Мислех, че Кони движи всичко.

— Сметнахме за по-добре да съкратим числото на хората в непосредствен контакт с тебе, Клер. Д-р Литмън беше определена за твой водач.

— Мой водач? — Тя тръсна глава. — Аз да не съм куче.

— Тези хора са мои колеги, Клер. Повиках ги, защото искам да ми дадат съвет. Тази операция се базира на сътрудничество. За вземането на решения е отговорен полицейският департамент в Ню Йорк, който действа в зависимост от, как да го нарека, краткотрайната локална необходимост, влияеща на неговите решения. Преди малко ние обсъждахме дали можем реално да разрешим тази операция да започне предвид… променените обстоятелства, с които ни запозна Франк — каза Кони.

— Това обаче не ви засяга, нали така? То засяга мен.

— Ние можем да гарантираме безопасността ти — вежливо каза психиатърът.

— Но досега не го направихте.

Жената, която Клер познаваше като секретарката на Кони, се изкашля.

— О, Клер, някои от нас имат впечатление, че в тази операция нещата вървят все по-произволно. Не може повече да се упражнява истински контрол.

— Произволно? — попита Клер. Произволно? — тя невярващо тръсна главата. — Кристиан и аз не сме просто факт. Ние не сме някакъв експеримент, който вие разбърквате в епруветка. Това е моят и неговият живот, а вие го обърквате.

— Уебсайтът, който се появи, е дело на убиеца. Ние мислим, че това е много опасно развитие на нещата.

— Вие не казахте нищо.

— Послушай ме, Клер. Всеки сериен убиец се смята за изпълнител, който разиграва персонална психодрама. Като всеки спектакъл, той е незавършен, ако няма зрители. Ето защо много серийни убийци подреждат своите жертви в различни пози: те получават импулс, като си въобразяват, че някой ги наблюдава. Нашият убиец си намери начин да изнася представления пред огромна аудитория. За него това беше страхотна нервна възбуда и възможно пристрастяване. Той възнамерява пак да го направи.

— Още повече причини да бъде хванат.

— И още повече причини да проявим професионализъм при залавянето му.

Вътре в себе си Клер чу ехо: „Извърших най-големия грях, знаеш ли? Постъпих непрофесионално.“

— Мамка ви! — извика тя. — Мамка ви…

Клер затръшна вратата след себе си. Минавайки покрай рецепцията, тя попита дежурното момиче:

— Хей, сладурано, кой ти е агентът?

— Ейлийн Форд — автоматично отговори момичето и млъкна смутено.

Модели, актриси, сервитьорки. В Ню Йорк е пълно с тях.

 

 

Тя му се обади в апартамента. И когато чу познатия мек и ясен глас, просто му каза:

— Отговорът е „да“. Довечера.

 

 

Той пристигна в апартамента й доста късно. Донесе й цветя лилии, лалета и дълги навити върбови клонки.

— О, благодаря ти — каза тя, приемайки цветята. — Прекрасни са. Ще донеса ваза.

— Съблечи се — меко каза той.

— Трябва да ги сложа във вода.

Тя искаше да се обърне, но той я спря.

— Съблечи се. Искам да те видя гола.

Тя кротко му позволи да докосне и свали обиците от ушите й, да махне колието й — колието на Франк — и да откопчее горното копче на блузата й. Когато прокара ръка по гърба й, за да откопчее сутиена, тя каза срамежливо:

— Прекалено са малки.

— Идеални са. — Той обхвана с ръце гърдите й и се наведе да засмуче зърната им между зъбите си.

Копчето на панталона й се счупи като пластинка между пръстите му. Бикините й се заплетоха в сложна фигура между глезените й. Тя ги прекрачи, но се спъна и направи няколко крачки, сякаш се изкачваше нагоре. Остана съвсем гола.

— Е? — каза той, като я гледаше.

— Аз ли трябва да го направя? — пошегува се тя преднамерено.

— Не се шегувай — каза той. — Никога не се шегувай с това.

В стомаха й се появи усещането като при изкачването на небостъргач с асансьор.

Той се загледа в нея. После тя започна да разкопчава ризата му. Кристиан имаше лъскави къдрави косми на гърдите си, като по челото на бик.

Когато освободи пениса му, той отрони въздишка, и за няколко секунди тя го държа нежно, усещайки едва уловимите пулсиращи удари на кръвта. Тя също трепереше, или от нерви, или от това, че й беше студено, или от нещо такова, което не можеше да обясни.

Тогава той започна да я целува много нежно, нещо в съзнанието й започна да се стопява, сякаш изчезна някаква бариера и тя потъна в блаженство. Това състояние я изпълни цялата, тя започна да диша тежко, когато той я сложи на пода, позволявайки му да прави с нея това, което иска. Пронизвайки я с пениса си, той повдигаше колената й и го правеше рязко, с див напор, така както биволите намушкват с рогата си конете отдолу в корема. Тя викаше, като се задъхваше замаяна, а той продължаваше да потъва все по-дълбоко в нея.

 

 

Долу в апартамента Уийкс потриваше ръце.

— Виж я какво прави сега! Колко копия ще направиш, Франк? Ще взема няколко за момчетата.

— Остави това — спокойно каза Франк.

— Ти какво, не искаш ли сувенир? — той побутна с лакът Позитано. — Мисля, че Франк иска всичко само за себе си. За дългите си нощи. Така ли, Франк?

Дърбън рязко посегна и изключи картината.

— Казах, че ще ползваме само микрофоните.

— Така е. Ако на нея й пука. Тя е професионалистка, Франк, а професията, за която става дума тук, не е актьорското майсторство — той пак включи картината. — Как се казва, когато жената имитира оргазъм?

— Не знам — отвърна Позитано. — А ти как казваш, когато жената имитира оргазъм?

— Че на кой му пука! — засмя се Уийкс. — Ей, разбра ли? Това е австралийски виц. На кой му пука!

Но на Франк Дърбън, който гледаше телата на екрана, му пукаше. Наистина, много му пукаше.

 

 

По-късно, когато лежаха на пода, прекалено уморени, за да се преместят на леглото, те опитаха да намерят виното в купищата дрехи.

— Има нещо, което искам да ти кажа — меко каза той.

— Какво?

— Помниш ли, оня ден ти питаше за жена ми?

 

 

Долу в стаята за наблюдения всички мълчаха, струпани пред екрана.

 

 

Той се обърна по корем и започна да докосва с любопитство зърната й, като ги въртеше с пръстите си, така както по радиото търсят изплъзваща се честота.

— Ако смъртта на Стела ме научи на нещо, по-точно остави ме с нещо, то това е ужасът от тайната.

Тя говореше към тавана.

— Ти имаш ли тайни, Кристиан?

— Да — каза той. — Само една.

Тя чакаше така, както я учеха. Мълчанието е най-добрият следовател.

— Трябва да ти призная нещо, Клер — започна той — Откакто се запознахме с теб…

Нейното въображение ли беше или се чуха стъпки пред вратата, а може би някакво щракване и внезапно усилване на радиопредавател, мушнат после бързо в джоба на палтото?

— Почакай — каза тя. Трябва да им дам време да заемат позиция. — Искам вода.

Тя стана гола от леглото и отиде до банята. Лицето, което я погледна от огледалото, беше маска. Тя отвори крана и наплиска лицето си с вода.

— Окей — каза, като се върна в спалнята и застана пред него. — Какво беше това, което искаше да ми кажеш?

— Аз трябва… Мисля, че трябва да го знаеш… — Той погледна ръцете й. — Кожата ти настръхна.

— Добре съм — прошепна тя. — Продължавай.

— Това, което искам да ти кажа, е, че аз започвам да се влюбвам в теб.

Клер изпусна въздуха, който задържаше — една дълга въздишка на благодарност и облекчение.