Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Част трета

Някои известни поети доста отдавна разделили помежду си по-голямата част от цъфтящото кралство на Поезията. Смятам го най-малко за забавно, защото по-предизвикателно е да отделяш прекрасното от греха.

Шарл Бодлер, „Цветя на злото“

Деветнадесет

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Тя си намери маса с изглед към входа и гледаше вратата, очаквайки някого с безпокойство.

Той обаче се появи отзад, като постави стола си до нейния. Тя се чудеше, колко ли дълго е седял някъде и я е наблюдавал.

Беше облечен с тъмно кожено яке, красиво черно поло и панталон с цвят каки. Преди да седне, той завъртя тежката халка на малкия си пръст.

— Клер — каза й, — колко е хубаво да те видя.

Неговите очи с цвят на зелено френско грозде следяха нейните. За момент тя имаше усещането, че той може да види всичко, че знае всичко, че може да забележи жиците, залепени за кожата й и предателството в сърцето й.

— Здравей, Кристиан — поздрави го тя.

 

 

Цял следобед Кони се занимаваше с Клер, като репетираше историята й за последен път. Коя си ти? Защо си тук? Какво искаш?

Но съзнанието на Клер беше заето с доста по-практични неща. Когато работеше за Хенри, тя изпълняваше отделни поръчки с различен глас или акцент. Не за нещо друго, заради практиката.

Сега не можеше да си спомни с коя Клер Кристиан Воглер е имал последната си среща: с американката или с англичанката. Историята й беше достатъчно гъвкава, за да се нагоди и към двете. Въпросът беше дали той ще разбере несъответствието.

Тя се спря на американката. Един от двата варианта беше правилен, или просто Кристиан не я е запомнил добре от първия път.

— Ти си още по-хубава, отколкото те помня — каза той и понечи да я целуне по бузата.

Неговото кожено яке се плъзна по нея, меко като паяжина; тогава тя си спомни за Беси, която беше вегетарианка и й обясняваше, че, за да направят толкова мека кожа, използват още неродените малки.

— Благодаря ти — каза тя. Как ли щеше да реагира нейният типаж? — Макар че всъщност бих предпочела да не ме лъжеш, даже и с комплимент.

Дали прекалено много се чудеше? Воглер обаче се усмихна на нейните „ухапвания“.

— Това не са лъжи — каза той. — Не лъжа за неща, които имат значение.

В паузата, която настъпи, те си поръчаха питиета. Тя докосваше тила си, мързеливо поглаждайки непознатата бодяща коса отгоре на врата й. Фризьорът, при когото отиде този следобед, я умоляваше да не подстригва косата си толкова късо, като твърдеше, че тя никога повече няма да порасне същата. Но тя беше непреклонна и в крайна сметка той направи това, за което го молеха. Кичурите мокра коса падаха пред лицето й като сняг.

Къса коса, като на жена му. Малък детайл, но кой може да каже какъв детайл ще го накара да направи разликата.

Франк, който седеше в чакалнята на фризьорския салон, я наблюдаваше в огледалото, а погледът му беше омекнал с нещо, което можеше да се нарече жалост.

Докато фризьорът, щракайки с ножиците, изравняваше косата й, Клер имаше усещането, че преминава от сферата на влияние на Кони в тази на полицая. От гледна точка на идеята за действие.

Няма повече четене от начало до край, нито репетиции.

Шоуто започва.

— Това е… странно — започна тя колебливо.

— Странно? Защо странно?

— Да се срещнем така… на живо, така да говорим, когато бяхме вече толкова… близки. — Тя срещна погледа му. — Все едно да се събудиш до един непознат и да говориш за закуската.

Раницата на Клер е небрежно сложена под стъклената маса, като поддържа връзката с наблюдателите. Отвън в наблюдателния фургон Кони, слушайки собствената си линия, напрегнато следи разговора и кима, като го оценява по достойнство.

— Франк е прав. Момичето може да играе.

 

 

Очите на Кристиан не се откъсват от нейните.

— А често ли се случва това? Да се събудиш до един непознат?

— О, не. Аз просто помислих… добре, да. Понякога. — Погледът й се спусна надолу. — Всъщност повече през моята дива младост.

— Не ми изглеждаш толкова дива.

— Външността понякога лъже.

— Мисля, че не и твоята.

Тя започна малко да се дразни от предположението, че той я обърка и се отдръпна.

— И какво ти говори външността ми? — Той протегна ръка и внимателно обърна главата й, за да я види в профил. Клер не можеше да му помогне: тя изпитваше наслаждение, съвсем слабо, от докосването на пръстите му. Не личеше, че той го разбира.

— Виждам някоя… прекрасна, но нещастна — каза той. — Така е, нали?

— Не се осланяйте на погрешната идея — отговори тя с яд. — Аз не съм доведена до отчаяние самотница, която търси мъж.

— Нямах това предвид.

— Съмнявам се, в тази стая да има поне един човек, който е вършил нещата, които съм вършила аз.

— „Колко спомени — сякаш съм вечност живял…?“

— Точно така.

— Понякога — каза той внимателно — нещата, за които фантазираме, не искаме да станат реалност.

— Понякога знаем какво точно искаме, но ни трябва някой, който да ни заведе там.

— Много хора ще кажат, че табутата съществуват, за да ни защитават.

— Ние с теб сме по-различни от повечето хора.

— Това е така — промърмори той.

Тя срещна погледа на широко отворените зелени очи.

— Нашите фантазии — каза тя. — Ние имаме нашите фантазии.

В следващия миг той поклати глава.

— Не — каза той. — Тези бяха твоите, не моите.

Навън, във фургона Франк и Кони се спогледаха.

 

 

— Да, твоите фантазии. Ти ги написа. — Тя се обърка, осъзнавайки каква внезапна промяна се получи в настроението, а не знаеше защо.

— Разбира се — продължи Кристиан. — Ти ми каза какво искаш и аз бях длъжен. Аз съм преводач. Моята работа са гласовете на другите хора, стиловете на другите хора и така е през цялото време. Например Бодлер.

— Но нали обичаш Бодлер? — попита тя сконфузено.

— Така ли? О, той има няколко стилистически игрословия, което го прави интересен за мен на техническо ниво. Ето защо ме очарова: като предизвикателство. — Кристиан Воглер взе шепа соленки от чинийката на масата. — Ти не трябва да приемаш всички тези фатални и мрачни млади хора прекалено сериозно.

— Разбирам — каза тя, макар изобщо да не беше сигурна дали разбира нещо.

— Послушай ме, Клер — каза той по-внимателно. — Исках да те видя, защото… е добре, ти си права, когато казваш, че ние имаме нещо общо. Също както теб, и аз загубих скъп за мен човек.

— Знам. Видях го във вестниците.

— Не говоря за смъртта на Стела, не изцяло. Аз почнах да я губя даже преди това. — Той въздъхна. — Ако беше ме напуснала, може би щяхме да решим проблемите си. Това е един от многото въпроси, на които сега не мога да отговоря. Мнението ми съвпада с твоето, аз знам, какво значи да бъдеш огорчен. Знам колко е лесно да позволиш на огорчението да те разруши. Чувстваш се погълнат от чувството за вина, че си единственият, който продължава да съществува. Искаш да се накажеш… или, както в твоя случай, да намериш някого, който да наказва вместо теб. Но идва време, когато трябва да оставиш вината и злобата си да заминат! Животът продължава, но само ако му позволиш.

Тя кимна. Никога на репетициите не бяха обсъждали точи въпрос.

— Донесох ти нещо — каза той и извади малка книжка от джоба на якето си, като я сложи в ръцете й. — Ето.

В първия момент тя помисли, че това е друга книга със стихове. После видя, че е едно от тънките книжлета от поредицата „Философия на новото време“, от тези, които дават заедно с рестото в книжарниците. Тя погледна названието. „Малка книга за загубата“.

— Тази книга много ми помогна, когато Стела умря — добави той.

— Благодаря ти.

— Добре дошла. — Той махна на сервитьора за друго питие.

Тя отчаяно търсеше някакъв начин, за да спаси положението и да се върне към началния сценарий на операцията.

— Значи ти не искаш да ми навредиш? — отрони тя.

— Клер. О, Клер — Той се наведе към нея, внимателно разресвайки късата руса коса на врата й с опакото на пръста си. — Нима не виждаш? Искам да премахна вредата.