Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (19)

Осемнадесет

— Днес — каза д-р Литмън — ние ще се учим как да слушаме.

— Моля?

— Казах, днес — тя спря. — Ха-ха. Много смешно.

Беше сутринта на деветия ден, и те двете се чудеха докъде всъщност са стигнали.

— Това, което искам сега да ти покажа — продължи тя — са няколко основни невролингвистични техники.

Тя постави на предния проектор таблица, разделена на две колонки, едната озаглавена „Грешно“, а другата — „Вярно“ и записа в първата.

— Първо, постарай се да не правиш преценки. Например като казваш „това е отвратително“ или даже „това е прекрасно“ е по-малко полезно от неутралното „разбирам“ или „какво мислите по въпроса?“ Съветът — „защо не опитате това?“ — също не е много добър. По-добре е малко проучване: „Виждам, че сте притеснен“ или… вие сте неспокойна, Клер. Случило ли се е нещо?

Клер сви рамене.

— Изучавахме го в актьорския клас. Наричахме го спиране и допускане.

— Трябва да забележиш, че тук е съвсем различно. Сега това…

— Колко още ще говорим за всичко това? — простена Клер.

— Подготовката ми продължи седем години. Трудно ми е да повярвам, че за девет дни…

— Трудно ми е да повярвам, че за девет дни… — повтори след нея Клер. Имитацията на гласа на д-р Литмън беше толкова удачна, че психиатърът се изчерви.

— Това ми напомня, Клер — каза тя с леден глас — че ти трябва да ни се обаждаш, когато пак те прихване. Ние май трябва да планираме нашата операция, като вземаме предвид лошото ти настроение.

 

 

По средата на следобедното занятие се обади пейджърът на д-р Литмън. Кони го извади от джоба си, прочете съобщението и побърза към телефона.

— Нещо интересно ли е? — попита Клер, когато тя се върна.

— Изглежда. — Д-р Литмън сложи пейджъра на бюрото.

— И? — попита Клер, след като Кони не продължи. — Какво се е случило?

— Имаме друго убийство. Полицията смята… възможно е убиецът да е същият. Искат да отида на място. — Тя погледна към Клер. — Ще дойдеш ли с мен?

— Аз ли? — попита Клер изненадана.

— Мисля, че ще е полезно да видиш непосредствено срещу какво сме изправени — спокойно каза д-р Литмън.

 

 

Сега хотелът е друг. Този път е по-евтин, на Второ авеню, между последните останали пийпшоута и секс-кина. Съдейки по миризмата в коридора, това е място, където повечето клиенти не остават за цяла нощ.

Клер и д-р Литмън трябваше да чакат долу, докато службата за криминални разследвания приключи. Д-р Литмън беше видимо развълнувана. Отначало Клер прие това за нервност, но постепенно проумя, че чувствата на психиатъра не бяха страх.

Кони беше развълнувана.

Тя улови погледа на Клер.

— Рядко се случва да имаш възможност да видиш мястото на престъплението веднага след извършването му — обясни тя.

Те получиха работните гащеризони от бяла хартия, за предпазване на мястото от замърсяване със случайни влакна от облеклото им, а също и еластични торбички за нахлузване върху обувките. След това ги придружиха догоре.

Дърбън вече беше там. Той ги погледна, когато влязоха.

— Тя защо е тук? — попита той, като посочи към Клер.

— Исках да дойде.

В един миг на Клер й се стори, че той има нещо против. После Франк сви рамене.

— Когато я намериха, беше в този вид — каза той, като посочи с жест леглото. Одеялото повтаряше очертанията на тялото.

— Пердетата бяха ли дръпнати? — попита д-р Литмън.

— Не.

— Предполага се, че е било още тъмно, когато си е тръгнал — промърмори тя. — Той не е стоял дълго тук.

Франк сложи ръка на одеялото.

— Гледката не е приятна — предупреди той Клер и го махна.

Клер беззвучно отвори уста, но не можа да си поеме въздух. Сякаш някой бе изсмукал всичкия кислород от малката стаичка.

Тялото на леглото е черно и е на жена. То лежи с лице нагоре, само че лицето го няма. Даже и главата я няма. Там, където трябва да бъде вратът, стърчи кървав кол, ръкав от гладка кожа покрива тръба от бял хрущял.

Полицаят смъкна одеялото надолу. Между голите крака на момичето лежеше главата. Капки олио блестяха в къса африканска коса. Подутият изпъкнал език беше изплезен право към мястото, където се събираха бедрата.

Клер се обърна, побягна към банята и повърна под душа.

След няколко минути дойде Франк.

— Извинете — каза тя, хълцайки.

— Недей. Не трябваше да те карат да гледаш такива неща.

Тя посочи към душа.

— Дали аз…

— Си замърсила мястото на престъплението? Не се безпокой. Ние свършихме тук. Виж, ако не искаш да се връщаш там…

Тя поклати глава.

— Вече съм добре — и тя се върна след него в спалнята.

— Видя ли ушите й? — попита Франк д-р Литмън. От двете страни на главата на момичето имаше две кървави дупки в долната част на ушите. Обеците бяха откъснати. Същото беше и с горната част на пъпа.

— Взети са като трофей?

— Не. Изхвърлени са в тоалетната чиния. Не са могли да минат през коляното, защото са прекалено тежки и са останали в гърнето.

— Интересно — каза д-р Литмън. — Бижутата на Стела бяха извадени по същия начин, нали така? — Тя се вглеждаше в остатъка от врата. — Дали се е борила? — Както и на Франк, гласът й е безстрастен, професионално-монотонен.

— Съдебният лекар не е сигурен. Има следи от борба: надраскани стени, счупена лампа. — Той ги показа на Кони. — Но проблемът е там, че на такова място може и да са отпреди.

— А снимка от „Полароид“?

— Няма такава.

— Имало ли е полово сношение?

Франк поклати глава.

— Един мой колега работеше във Вайс. Той мисли, че жертвата е проститутка. Ако е прав и ако тя е имала и други клиенти за последните двадесет и четири часа, то пробите няма да бъдат много от полза. — Той сви рамене. — Ние ще се опитаме, разбира се. Може би ще успеем да проследим други нейни клиенти и да ги елиминираме. — Той не звучеше обнадеждаващо. — Ти какво мислиш, Кони? Дали е същият тип?

— Не съм сигурна. От една страна — това е хотелска стая, това е друго свръхжестоко убийство, а също така и украшенията несъмнено ни навеждат на мисълта за един и същ модел на поведение. Но трябва да видиш също така и всичките различия. Да, това е хотелска стая, но в съвсем различен хотел и със съвсем различен комплект от обстоятелства. Убиецът на Стела е дошъл подготвен. Той е вложил старание във всичко, което прави; искал е да бъде перфектен, точно да следва фантазиите си. Това тук изглежда по-слабо организирано, с по-слаб контрол.

— Може би този хотел е единственият, за който той може да плати в брой — каза Франк. — Направих някои проверки; сега в града се провеждат две големи конференции. На този бряг на реката няма нито една свободна стая.

— Тогава остава въпросът защо той си е тръгнал още по тъмно. Даже не е дръпнал пердетата. Убиецът на Стела доста време е стоял при нея. Спомняш ли за снимката?

— Може би се е безпокоял, че ще се чуе шума от борбата. Всичко, което е знаел е, че сводникът й я чака.

— Окей, но защо ще върши подобно нещо на първото място, което му попадне, щом може да го направи там, където поиска?

— Това е нещо, над което трябва да се помисли. — Франк повдигна ръката на трупа. — Погледни тук.

На дланта на момичето беше написано нещо.

Психиатърът се наведе да го разгледа отблизо. Трябваше й малко време, за да прочете написаното на тъмната кожа с черен химикал.

— „www.pictureman.com“. Това е уебадрес.

Франк поклати глава.

— Да погледнем по този начин.

— Какво те кара да мислиш, че това тук има отношение към убиеца? Някои хора си правят записки по ръцете, за да не забравят.

— Така е. Но ако беше проститутка, всичко записано на дланта й щеше да се изтърка за нула време. — Той направи циничен жест, за да поясни своята мисъл.

— Някой провери ли го? Това е хард-секс сайт, нали?

— Не е. Това е странното. Когато набереш този адрес, компютърът отговаря, че той не съществува.

 

 

След това Кони заведе Клер в магазин за кафе, където й купи кафе и сипа в него две пакетчета захар.

— Изпий това — каза тя. — Ще ти помогне.

Клер взе чашата с две ръце, за да може да я доближи до устните си.

— Образите на екрана — каза Кони. — Те никога не се повтарят.

Клер кимна.

— Ти прекрасно се справи днес — похвали я д-р Литмън.

Клер се вслуша в гласа й.

— Справих се? Като „Мис Роденбург, свободна сте, можете да тръгвате?“

— Винаги си свободна да тръгнеш, Клер. Никой не може да те накара да го правиш.

— Затова ли искахте да дойда с вас? За да видите, дали ще се уплаша?

— За да видя, дали си готова.

Тя усети внезапно ускорение на пулса си.

Кони продължи:

— Както ти е известно, аз имах съмнения относно тази операция. Бих искала повече време за подготовката ти, много повече време. Но ние го нямаме. Започне ли разписанието на убиеца, тоест интервалите между убийствата да се съкращават — той никога няма да спре. Сега възнамерява да убива много по-често. — Психиатърът кимна. — Кажи довечера на Франк, че утре се връщаш в града.