Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (37)

Тридесет и шест

Първото нещо, което тя усети на следващата сутрин, като се събуди в леглото си, беше, че познатото топло кълбо бе изчезнало.

Котаракът Август, свикнал да се прокрадва нощем в леглото й, където си правеше местенце и леко я дращеше по гърба, преди да се свие на кълбо и да заспи, тази сутрин го нямаше.

— Изглежда и котаракът ме заряза — измърмори тя. След това стана. За да стигне до душа, трябваше да прекрачва през купища боклуци на пода.

Снощи, когато най-накрая се прибра в апартамента си, тя беше като луда. Телевизорът беше съборен на земята. Чекмеджетата бяха извадени и струпани до стените. Приятният шведски диван, изгубил два крака, лежеше обърнат настрана, като морски рак.

Оглеждайки безредието, тя каза:

— Не могат да кажат, че съм го обвинила.

Преди да влезе под душа, тя дръпна пердето в банята и изгаси лампата.

 

 

Този ден имаха занятие „Емоционалната памет“. Пол спря всички и ги накара да гледат нея. Когато тя свърши, той попита:

— Каква емоция беше това, Клер? Гняв?

Тя кимна.

— А какво изигра?

— Удрях някого — отговори тя. — Почувствах се наистина добре.

След малко той каза:

— Отивай си вкъщи, Клер. Отивай си вкъщи и си почини.

 

 

Като вървеше по тротоара, тя често спираше внезапно, обръщайки се да види дали някой не я следи. Но тези преследвачи наистина бяха добри, като се изплъзваха от погледа й за част от секундата, преди да се обърне.

Тя си мърмореше:

— Знам, че сте тук.

Спря нарочно и се загледа във витрината на един магазин, сякаш просто съзерцаваше изложеното, взирайки се в отраженията на минувачите.

И нищо.

Влезе в магазина, застана до стелажа с компактдискове и взе един. Кутията бе достатъчно гладка да я използва като огледало и тя я обърна под ъгъл, за да види вратата.

След няколко мига мъжът се появи. Беше с шлифер и кариран панталон. Тя си спомни, че го бе виждала някъде преди. Клер клекна бързо, сякаш си завързваше маратонките.

И тогава в паметта й изплува един спомен. Беше по времето, когато се срещна с Виктор в киберкафето. Мъжът с шлифера, който ги наблюдаваше. По-убедително щеше да е, ако бяхте включили компютъра, детективе.

Тя вървеше след него. Магазинът бе пълен с деца, събрани на групи пред уредбите за прослушване, задръстили проходите, а тя трябваше да бърза, за да не изгуби от погледа си кафявия шлифер. Когато той спря да огледа залата, тя ускори крачките си.

— Защо не ме оставите на мира, скапаняци такива? — изсъска тя достатъчно силно, за да я чуят другите посетители. Хората се обърнаха към тях. Внезапно мъжът се устреми към изхода. Тя тръгна след него. Те вървяха успоредно, разделени само от стелажа с компактдискове. Той хукна да бяга и тя направи същото.

— Сбъркал си човека — крещеше тя след него.

Сега ги гледаха много повече хора. Той стигна до изхода преди нея. Клер го последва навън.

— Ела тук, мухльо такъв!

Но изведнъж чу рязък сигнал зад себе си, нещо като аларма, и когато почти сграбчи ръкава на шлифера, някой я хвана за ръката, една дебела черна лапа се впи в китката й.

Беше един от охраната на магазина. Той посочи към диска в ръката й, същият, който тя използваше като огледало и изръмжа:

— Ние нямаме много каси по тротоарите, лейди. Защо не влезете вътре, докато повикаме полицията?

Тя се опита да обясни ситуацията, за да се отърве, но без никакъв успех. Човекът от охраната само й посочи плаката на стената, където пишеше: „Винаги даваме под съд“, и сви рамене.

— Нулева толерантност — каза той. — Идеята беше наша.

Тя се опита да флиртува, да умолява, да крещи. Нищо не помогна. За своя изненада установи, че веднъж започнала да крещи, не може да спре.

Полицаят, който все пак дойде, беше жена в униформа и беше толкова дебела, че Клер се усъмни дали може въобще да върви пеша. Тя се казваше Райдър и беше подчертано внимателна, докато Клер обясняваше й какво се е случило.

— Знаете ли името на детектива, който ви преследваше? — попита тя, когато Клер свърши.

— Не.

— А откъде знаете, че е полицай?

— Това е дълга история.

— Тъй ли?

Клер въздъхна.

— Става въпрос за операция по наблюдение. Помагах на полицията.

— Тогава защо те ви следяха, Клер?

— О, за Бога — реагира Клер вбесена. — Та това е само един диск за дванадесет долара.

Лицето на Райдер бе като маска.

— Защо детективът ви следеше?

Тя се почувства толкова уморена, искаше само да се върне вкъщи и да спи, и всичко това да свърши.

— Вижте — каза тя. — Те мислят, че аз съм убила човек.

— Кого убихте?

— Ако се обадите на Франк Дърбън от отдел „Убийства“, той ще ви обясни всичко.

— Детектив Дърбън значи?

— Точно така.

— Почакайте тук.

Тя остави Клер с охраната и отиде да потърси телефон и по-висше началство.

Клер чакаше. Компактдискът все така лежеше на масата пред нея. Беше на състав, който виждаше за пръв път.

— Провървя ти — каза Райдър, когато най-накрая се върна. — Това е особен случай. Инспекторът на Чарли се съгласи да го провери.

Клер изхълца нещо като благодарност, но Райдър я прекъсна.

— Забрави това. Плащай за диска и аз ще те закарам дотам, където каза, че живееш.

 

 

Тя настоя да се качат горе.

— Хубаво място — каза Райдър, оглеждайки се наоколо. — Доста голямо за Манхатън. Колко струва на месец?

Клер сви рамене.

— Не знам. Не плащам аз.

Райдър погледна на безпорядъка по пода с насмешка.

— А кой е собственикът?

— Предполагам, вашите хора.

— Общината?

— Полицията. Това е апартамент на полицията.

— Не, наистина — повтори Райдър. — Виж, търся нещо подобно наоколо за себе си. Но искам да се ориентирам колко долу-горе ще струва.

— Това е част от операцията — отговори тъпо Клер.

— По сексуслуги ли работиш, Клер? — попита Райдър. — Не се притеснявай, можеш да ми кажеш.

— Не. — Тя не знаеше как да се отърве от всичко това. — Слушайте, говорихте ли с Дърбън?

— Нямаше го.

— О!

— Разкажи ми пак за тази операция — предложи й Райдър.

Клер пое дълбоко въздух.

— Не знам дали ви направи впечатление, но целият този апартамент — знаете ли, аз даже не живея тук — е пълен с жици, микрофони и скрити камери за наблюдение. Те наистина имат много малки камери, които не могат лесно да се забележат. — Тя спря, усещайки, че говори нечленоразделно.

— Ще ме извиниш ли за малко, Клер? — Райдър се отдалечи в единия ъгъл на стаята и каза тихо нещо по радиостанцията си, като не изпускаше Клер от очи. След това тя слушаше някого. Когато разговорът приключи, тя каза: — Клер, помолих един от колегите ми да дойде тук. Има няколко неща, които искам да изясним.

 

 

Името на другия полицай бе Мърфи. Той бе по-млад и по-слаб от Райдър.

— Разбирам, че това е нещо ново за вас, но аз бях включена в операция за наблюдение — започна тя всичко отначало. — Този апартамент е пълен с камери. Вашите колеги наблюдават всичко от апартамента отдолу.

— По-точно какво наблюдават?

— Мен и Кристиан Воглер.

— Това да не би… да са снимки от интимно естество, за които говорим?

— Секс. За Бога. Секс. Детектив Дърбън ме помоли да правя секс с Кристиан Воглер.

— Да сте вземали някакви лекарства, Клер? — попита внимателно Мърфи. — Прозак, литиум, инсулин или нещо от този род?

— Не — тя започна да нервничи. — Послушайте, защо просто не се обадите на Франк Дърбън да го попитате?

— Обадих се, но го няма — каза Мърфи. — От няколко седмици.

Тя отново почувства, че й се вие свят, че се качва в асансьор, където някой натиска най-горния бутон, без тя да знае.

— Имате ли лекар в града, Клер? Терапевт, или някой друг?

— Аз мога да го докажа. Вижте, разбирам, че това звучи странно, но аз мога да го докажа. Нека да ви покажа апартамента долу, този, откъдето Дърбън подслушваше.

— Окей — съгласи се Мърфи. — Вървете пред нас.

 

 

Тя ги заведе по сервизното стълбище на по-долния етаж.

— Ето, тук е.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Мърфи посегна зад нея и позвъни на вратата. Чуха се стъпки.

Клер кимна към вратата.

— Става наистина интересно — каза тя.

Врата бе отворена от дребна корейка.

— Моля?

— Полиция, госпожо. — Мърфи показа значката си. — Това вашият апартамент ли е?

Жената кимна и отговори на развален английски:

— Апартаментът е на компанията на съпруга ми. „Терло кампъни“.

— Откога живеете тук?

Жената малко се смути и той повтори въпроса си:

— Откога?

Накрая корейката разбра.

— От три години — кимна тя.

— Почакайте — каза Клер — Това не е вярно. Попитайте дали не са отсъствали от къщи?

— Предлагам да ни покажете камерите във вашия апартамент — каза й Мърфи.

Те се качиха горе в пълно мълчание. Тя отлепи един край на тапета и го дръпна нагоре, търсейки кабел.

Нямаше нищо.

Тя се мъчеше да си спомни къде се намираше камерата, която снимаше Кристиан, когато той ровеше из бельото й.

— В спалнята — каза тя. — В спалнята има камера.

Тя чу как жената-полицай въздъхна.

— Трябва да е точно тук — каза тя, премествайки стола. Точно тук, под висящата лампа.

Но и тук нямаше нищо.

— Окей — каза тя накрая. — Знам какво ще направим. Има една сграда в Куинс, където работят хората на ФБР.

— ФБР, а? — Тя забеляза погледа, който Райдър хвърли към колегата си. Поглед, който казваше: „Защо си губим времето с всичко това?“

— Добре — отговори Мърфи с каменно изражение на лицето си. — Да отидем до Куинс.

 

 

Още преди да стигнат дотам, тя знаеше какво ще намерят.

Дългата ниска сграда беше празна, а вратите — затворени. Рекламата на някакъв търговец закриваше прозореца.

Райдър надникна през прозореца в тъмния офис и сви рамене.

— Въобще не е използван.

— Имаше лекционна зала в мазето — каза безнадеждно Клер. — Имаха достъп до Интернет и телефони. Ползваха електричество, за Бога! Всичко е записано на касетите. — Тя започна да плаче. — Извинете ме. След минутка ще се оправя.

Но тя не можа. Не беше добре. По някаква причина не можеше да спре да плаче.

Мърфи затвори тефтера си и извади мобилния телефон.

— Послушайте — каза внимателно той. — Ще ви закарам да ви прегледа лекар. Мисля, че това ще е най-доброто. Съгласна ли сте?