Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Тридесет и едно

Както беше предсказал Харолд, Глен Фърниш беше голям успех. Ако той бе впечатляващ в старческия дом, в стаята за подготовката на мъртвите, беше направо забележителен. Той се отнасяше към телата с достойнство и уважение, което много допадаше на Харолд. Освен това беше бърз и способен техничар.

Тялото най-напред се събличаше, напръскваше се с препарат против разлагане и се изтриваше с дезинфекцирана кърпа. Тогава, преди да бъде аутопсирано, и преди да бъдат извадени вътрешностите му, кухините се прочистваха от онова, което Харолд определяше като „отвратително“. След това троакарът — дълга игла за балсамиране — се вкарваше в артерията и се свързваше към аспираторна тръба, която пък с друга игла и с остатъка от тръбата се вкарваше във вената. Кръвта се изпомпваше от кръвоносната система обикновено под налягане, тъй като се съсирва след смъртта. Едва след като аспирацията и прочистването завършеха, започваше балсамирането. Във вените на мястото на изсмуканата течност се впръскваше антибактериален разтвор, а накрая в по-слаба концентрация — и под кожата.

Целта на балсамирането, естествено, не е да съхрани тялото завинаги, а да гарантира, че то ще остане в приемливо състояние, за да го видят родствениците на мъртвия. Балсамирането, както обичаше да казва Харолд, е само първата стъпка от по-всеобхватната наука на козметологията, и в това Глен Фърниш безспорно беше неотразим. Той беше изпълнен с блестящи идеи, като например добавянето на „Доуни“, фабричен омекотител за впръскването на разтвора.

— Фабричен омекотител ли? — попита учудено Харолд. — Искаш да кажеш да запазим погребалните дрехи да изглеждат добре.

Глен Фърниш не се изсмя на неговото незнание.

— Не, Харолд. Модерният фабричен омекотител съдържа влажност, базирана на глицерина, който ще запази кожата от изсушаване.

Харолд забеляза тези козметични способности при тяхното първо съвместно балсамиране, когато двамата подготвяха тялото на старицата от дома. Харолд зашиваше устните на старата жена и споделяше мислите си с Глен.

— Би трябвало да знаеш, че устните са най-важната част от целия процес. След като се затворят очите, устните са тези, по чието изражение хората си правят извода дали някой е умрял в мир или не. Сега ние с тебе знаем, че нормалният израз на трупа е всъщност съвсем различен, защото кожата се изсушава и устните оголват зъбите. Но повечето роднини не го знаят и това, което те искат да видят върху лицата на своите близки, е дори един бегъл намек за усмивка. Не едро: евтино ухилване, сякаш някой се пръска от смях, а някакво умиротворено, доволно изражение. Така че, когато зашивам устните, аз се стремя да ги направя по-стегнати в краищата.

— С лепило е по-добре — каза Глен.

— Моля?

— Много от собствениците на погребални бюра сега използват лепило за закрепване на устните. По този начин можете да бъдете сигурен, че няма да се види някой конец. А що се отнася до усмивката, тя ще изглежда много по-добре, ако напълните отдолу горната устна с малко маджун. Може ли?

Той показа на Харолд как да използва пулверизатора за маджун, за да повдигне ъглите на устните, и последният се закле, че така мъртвецът изглеждаше много по-естествено, отколкото, когато беше зашиван с игла.

Харолд никога не се беше чувствал силен в козметологията, оставяйки я на съпругата си, а напоследък и на Алисия. Скоро това беше поверено изцяло на Глен. Той намазваше с крем за скиори устните на труповете, за да ги запази меки, и пълнеше гръдните им кошове със слама от постелки за котки на мястото на извадените бели дробове. Вкарваше и памучни подплънки, накиснати в инсектициди, дълбоко в ноздрите им, за да изглеждат така, сякаш току-що са вдъхнали последното си приятно дихание. Пълнеше хлътналите участъци на кожата им с маджун и замазваше белезите с невидима за окото паста. Той пръскаше трупа с оцветяващ аерозол, за да му придаде здрав вид. Едва тогава започваше да работи с кутията за грим, налагайки слоеве фон дьо тен върху восъчнобледата кожа, червило върху безкръвните устни, оцветявайки с лак изсъхналите нокти на пръстите. На този етап, ако мъртвият беше жена, Глен често се съветваше с Алисия, дъщерята на Харолд, и двамата с нея се опитваха да направят около три или четири варианта, споделяйки идеите си тихо, като коригираха грешките си с почистващ крем, докато се спрат на най-подходящия.

Ако Глен допуснеше грешка, Харолд решаваше, че това е така, защото той си имаше любимци сред покойниците. Към втората седмица, Харолд забеляза, че той мрази прекалено пълните трупове, особено пълните мъже. Влизайки веднъж в предоперационната, когато Глен работеше над един такъв труп, Харолд видя, че той е вкарал аспираторната игла в сънната артерия, точно под ухото, с троакара, излизащ от югуларната вена. Това щеше да доведе до гримаса, тъй като основно правило беше да не се правят някои интервенции на лицето, когато това не е необходимо. Харолд не коментира този ефект.

— Никъде другаде не мога да хвана артерия — каза Глен.

Той беше потен, независимо, че имаше климатична инсталация. — Трябваше да го обърна няколко пъти. Не му беше останала дори една хубава артерия. Не се учудвам, че дебелото копеле ги е втвърдило. — Той плесна ядосано набръчканата плът на трупа.

Харолд се опули, защото не можеше да повярва, че един кротък млад мъж можеше да използва такъв език.

— Глен — каза му той накрая, — ти наистина се справяш добре тука и не бива да мислиш, че не сме доволни от работата ти, но аз лично смятам предоперационната за свято място, дори осветено, където към мъртъвците се отнасят с нужното уважение, каквото можем да поднесем на Бог в Неговата църква. Поради това аз не се чувствам комфортно тук, когато някой ругае или псува.

Младият човек веднага се извини.

— Добре — каза Харолд, — забрави. Ние всички се стресираме понякога.

Нищо подобно не се случи повече, въпреки че Харолд забеляза как Глен се опитваше да избягва пълните мъртъвци след този случай.

Ако Глен не обичаше дебелите покойници, напротив, щом се налагаше да обработва телата на млади жени, които минаваха през ръцете им, той ставаше съвсем друг. Имаше един случай наскоро с двадесетгодишна жертва от автомобилна катастрофа. Нейното лице беше на каша, и тя се нуждаеше от много работа, за да бъде в приемливо състояние при поставянето й в ковчега. Всъщност Харолд вече бе провел успокоителен разговор с опечалените й родители, като им внуши, че може би ще е необходим затворен ковчег. Но когато той спомена на Глен за това, младият мъж му каза:

— Нека да видя какво мога да направя, Харолд.

След балсамирането Глен извади своя пистолет за маджун, тубичката си с лепило и прозрачната паста против белези. Той още работеше, когато Харолд се прибра вкъщи.

Харолд погледна в предоперационната и видя младия мъж да наглася косата на момичето.

Глен го чу пред вратата и го погледна.

— Има бензин по главата й — каза той, почти нежно.

Къщата на Харолд бе точно зад погребалния салон за приемане на покойници, така че не се чувстваше неловко да остави Глен сам да работи. Но беше около единадесет часа, когато той чу, че колата му тръгва.

На следващото утро, Харолд стана пръв и отиде да види какво е направил Глен. Той трябваше да признае, че младежът имаше забележителна дарба за своята работа. Лицето на момичето беше възстановено с прозрачна паста и с фон дьо тен, така че ако човек нямаше предварителна информация, би помислил, че тя е само леко ударена. Харолд беше прекарал целия си живот покрай трупове и отдавна ничие тяло не го беше въодушевявало, но момичето изглеждаше толкова благо и спокойно, че той се прекръсти и прошепна кратка молитва. Докато се молеше, той дочу слаб звук, като стенание, излизащо от гърлото на момичето.

Харолд Дж. Хопкинс подскочи.

Тогава се усмихна. Отдавна никой труп не го беше завладявал така. И причина за това беше, че творението на Глен беше закърпено толкова правдоподобно, че направо плашеше.

Отваряйки капака на автоклава, той избра прясно стерилизиран закривен метален форцепс. После се надвеси над момичето и внимателно го пъхна в гърлото му.

Както очакваше, форцепсът не срещна съпротива. Глен просто беше забравил да запуши с тапа дихателната тръба. Звукът от натрупвалия се газ, излизащ през гласовата кутия, наподобяваше стенание. Той се сгъстяваше, разширяваше се, изтласкваше тапата и я улесняваше по пътя й надолу в гърлото на трупа, трамбовайки я с края на форцепса, докато я натъпче здраво.

Грешка, която често се правеше. Впрочем не беше излишно да знае, че Глен не бе перфектен. Понякога той караше Харолд да се чувства не точно глупав, но малко по-бавен.

Все пак… лесно е да направиш такава грешка, но е също толкова лесно да я откриеш. Всеки път, когато Глен се е навеждал над гърдите й, тя е стенела, сякаш въздухът е излизал от акордеон. Как не е забелязал това?

Но когато той е свършил работата си е било много късно и вероятно е бил смъртно уморен. Сигурно е оставил това за накрая, но после е забравил за него.

Харолд реши да подмине този инцидент.