Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и осем

Нямаше много хора, на които да каже, освен на Беси и на няколко приятели от актьорския курс. С Беси не се бяха виждали няколко месеца. За нейно учудване бившата й съквартирантка се бе наместила благополучно в горната част на Ийст Сайд, заобиколена от холивудски сценарии, подпечатани с логото на ICM и „Уилям Морис“. Телефонните обаждания, които ги прекъсваха, не бяха за прослушвания, а за кастинг-тестове. Междувременно приятелката й се беше преобразила от енергична Овца в изгряваща звезда.

— Ще се омъжваш? — изкрещя Беси поразена. — По дяволите, момиче, та ти го познаваш само от няколко седмици.

— Вече няколко месеца, Беси. Достатъчно дълго.

— През половината от тях ти мислеше, че той е заклал жена си. А какво ще кажеш за разликата във възрастта?

— Кристиан не е стар. Той е просто по-голям от мен.

— Добре — каза Беси. — Сигурна съм, че сексът при вас е страхотен. Защото иначе, по дяволите, не виждам защо ще го правиш.

Клер не отговори.

— Добър ли е, а? — настоя Беси.

— Добър е.

— Трябва ли да бъда шаферка? Пазителка на честта или както там го наричат?

— Не, ако не се подготвиш за полет до Париж. Смятаме да се оженим там.

Беси присви очи.

— Той богат ли е?

— Аз… аз предполагам. Не сме говорили за това.

— Това не е защото…?

— Беси!

— И има американско гражданство, така ли? Значи ти получаваш зелена карта и златна карта. А с какво се занимава?

— Университетски преподавател е.

— Баснословно богат, невероятен в леглото, а също и умен. Със сигурност ли не си тази, която е пречукала първата му жена? Не отговаряй на този въпрос, в тази страна имаш правото да ползваш „петата поправка“. И така, кога е големият ден?

— Веднага, щом приключи сесията. Кристиан има лекции, а аз искам да завърша актьорския си клас.

 

 

Когато Етъридж стигна до Кросуейз, той заобиколи погребалното бюро от задната страна и почука на вратата на Харолд. Отвори му Харолд. Беше сам. На Дан му направи впечатление колко уморен изглеждаше погребалният агент. Личеше си, че много страда.

— Как си, Харолд — попита вежливо той.

— Господ вижда всичко — отговори Харолд. Дан забеляза, че в ръцете си той държеше библия.

— Харолд, извинявам се, че те безпокоя. Всъщност бих искал да говоря с мистър Фърниш, ако е тук.

— Глен? За днес той вече приключи. Приключи с… с… — възрастният човек беше физически отпаднал, обаче се съвзе и каза: — Той приключи с Алисия. Обеща, че ще я направи наистина успокоена. Аз исках малко да почета, преди да отида и да поседя при нея.

— Разбира се — каза Дан. — Имаш ли му адреса?

— Трябва да го имам. Той е в офиса, записан на пейджъра ми. Аз ще…

— Не се безпокой — побърза да каже Дан. — Нямах намерение да те безпокоя, Харолд. Сам ще го взема.

— Ще ти трябва ключа — каза погребалният агент, тършувайки в джоба на жилетката си. — Ето го. Глен заключи, като си тръгна.

Етъридж взе ключа и тръгна към вратата на погребалното бюро. Офисът беше отдясно и той успя да види пейджъра върху шкафа с картотеката, но нещо го накара да продължи и да хвърли първо бърз поглед на предоперационната стая.

Той влезе и запали осветлението. Големите флуоресцентни лампи светнаха навсякъде една след друга, леко трепкайки и заливайки стаята със светлина. Те осветлиха гротескната гледка на пода.

Етъридж искаше да раздели телата на момичетата, искаше да ги откъсне едно от друго, но знаеше, че не може. Не и преди да бъдат заснети.

Да, заснети. Дан си спомни за капачката от фотоапарата, която бе намерил на пода, и помисли, че криминалните инспектори няма да са първите, които ще заснемат това място.

Той изтича навън, като спря само да вземе пейджъра. Заключи вратата след себе си и тръгна към къщата.

— Харолд — попита той, когато Харолд накрая отвори вратата. — Има ли друг ключ като този? — той държеше в ръка ключа, с който бе затворил вратата на погребалната агенция.

— Не, този е единственият…

— Добре. Харолд, аз заключих. Нещата не са наред и не искам да ходиш там, чуваш ли? Стой засега настрани. Може би скоро ще дойдат няколко полицаи, за да огледат мястото. Ще те извикам по-късно. — Казвайки това, Дан вече тичаше към колата. Не чу какво му отговори Харолд през шума на двигателя.

 

 

Глен вкара в сайта последните си снимки и потърси съобщенията. Бяха много. На повечето от тях той не обърна внимание, но отвори това от Хелиос. Като четеше, той кимаше утвърдително.

Венера е жива и здрава, и те очаква в Ню Йорк. Имам предвид нещо семпло и доста сантиментално. Нещо като „Смъртта на любовниците“.

С най-добри пожелания,

Хелиос

Глен отиде до стелажа и извади копието си на „Цветята на злото“, където намери „Смъртта на влюбените“[1]:

Ще имаме дивани, легла благоуханни,

и те като дълбоки гробове ще мълчат;

а върху етажерки, цветя вълшебно странни

под небеса прекрасни за нас ще разцъфтят.

 

Сърцата ни ще бъдат два факела пространни,

които топлинката си сетна ще дадат,

и в нашите два духа — огледала спонтанни,

близнаци-братя, двойни лъчи ще отразят.

 

Във вечер, цяла в рози и в синьо, в час тайнствен,

ще разменим отново внезапен лъч единствен,

като прощално сбогом със хълцане и плач;

 

открехвайки вратите, бял Ангел с обаяние

ще дойде да запали сред вечерния здрач

огледалата мрачни и мъртвите сияния.

Той бавно кимна. Разбира се, че щеше бъде много лесно да се направи. Овъглени тела и счупени огледала. Но тона щеше бъде много прозаична интерпретация.

Глен Фърниш се гордееше с това, че сюжетите му станаха все по-перверзни.

Той откри своята лична страница и я допълни с няколко последни картини. Реши да изпрати една част от цикъла „Спокойствие“, но после размисли. Това можеше да повлияе на цената им. Той се задоволи с публикуването на няколко снимки от серията „Мъченици“. Намръщи се, щом видя колко любопитни бяха посетили сайта му. Многобройните посетители буквално го преследваха. Може би беше дошло времето да устрои шоуто.

Следващият адрес, на който Глен се обади, беше туристическият сайт, където помести карта с улиците на града. Докато чакаше, той седеше на леглото си със скръстени крака и се вглеждаше в светещия кръг на комарника. Погледът му се плъзгаше около него и светещият виолетов кръг започна да се размива пред очите му. Тогава една муха влезе вътре и изщракването на електрическия ток рязко го събуди. Той внимателно изключи „убиеца на мухи“ и го сложи на леглото до куфарчето си. Тънката табличка беше пълна с мъртви мушици и той ги изсипа в дланта си. Те тежаха не повече от царевични люспи.

За да ги опита, той сложи няколко в устата си и ги сдъвка. Те имаха леко горчив вкус, не толкова неприятен.

Неочакван звук от компютъра му напомни, че няма много време. Той запамети картата на харддиска, а след това прибра лаптопа си в куфара.

 

 

Роб Флеминг пишеше поздравителна картичка на племенницата си в Отава, когато предупредителният сигнал на имейла му подсказа, че има поща. Виждайки какво пристигна, той грабна слушалката на телефона и набра номера.

— Джоан? Мухата е в мрежата.

Няколко секунди по-късно компютърът в AT&T започна да локализира мястото на телефонния номер, от който уебмастърът на pictureman.com беше влязъл в кралството си.

Той използва връзката само няколко минути и изведнъж се изключи.

— По дяволите, това беше много кратко — промърмори Роб. — Дали ще е достатъчно да го проследим?

— Би трябвало — казаха от другия край на жицата. Той чуваше звук от ударите по клавиатура, които изпращаха командите в компютъра й. След няколко секунди тя отговори:

— Хоп, хванахме го. Имаш ли химикал?

Роб се прехвърли директно на другата линия.

— Франк? Имаме адреса. Мястото е по-нагоре от тебе. Някъде около двеста мили.

 

 

Адресът на Фърниш, получен по Ролодекса беше „Гордън Драй“ №86, но когато Дан пристигна на №86, той разбра, че това бе един пансион. Възрастна лейди му заяви с абсолютна сигурност, че Фърниш се бил изнесъл преди седмици, веднага щом пристигнал първият му чек за наем.

— Остави ли някакъв друг адрес?

— Не, не остави.

— Дявол да го вземе — помисли Етъридж, но възрастната лейди добави:

— Обаче аз знам къде отиде. Взе под наем дома на стария Кеслер на „Кравен Роуд“; агентът по продажби на недвижими имоти е мой приятел.

Етъридж й благодари и се запъти натам. Той вече бе извикал полицаите от града и им бе наредил да огледат погребалното бюро. Чуваше ги как си приказват по радиостанциите, докато се отправяха към мястото.

 

 

Домът на Кеслер беше обкована с ламперия малка, но симпатична къща. Етъридж забеляза, че наблизо няма съседи.

Пред къщата нямаше кола, но за първи път през последните няколко години Дан извади пушката си от колата, преди да наближи вратата. При докосването му вратата лесно се отвори. Въздухът вътре беше напоен със зловоние, с миризма на развалена риба и нещо сладникаво. Дан извади носна кърпа и запуши носа си. След това влезе вътре.

Там нямаше никой. Само свалени и наредени покрай стените срещу входната врата картини, сякаш Глен Фърниш стягаше багажа си и изведнъж бе решил внезапно да си тръгне.

 

 

След час и половина Франк се върна на линията.

— Роб, аз съм тук с Майк Позитано. Ние минаваме на микрофон, окей?

— Добре.

След секунда Роб Флеминг пак чу гласа на детектива.

— Местните момчета вече са на адреса, Роб. Изглежда птичката е хвръкнала. Ние искаме да оставим няколко човека в града, като се надяваме, че ти ще можеш да го следиш, когато той спре някъде.

— Предполагам, че тогава ще бъдете на правилното място — каза Роб.

— Какво имаш предвид?

— След като той излезе от предишния сайт, ние го проследихме до сайт „картата“. Той си свали карта на улиците на Ню Йорк.

 

 

Придвижвайки се на юг в сгъстяващия се мрак, Глен забеляза, че постепенно попада в обкръжението на блещукащи издълбани тикви по прозорците и групички деца, облечени в костюми на призраци и с плашещи маски. Той се разсмя. Но разбира се, та беше Хелоуин. По-подходяща дата не можеше и да бъде.

Погледът му се спря на най-голямото дете, едно момиче, съдейки по фигурата й — тийнейджърка, облечено в костюм, нарисуван със светеща луминесцентна боя. Този костюм беше стандартен за празника Хелоуин[2]. Глен едва го зърна, подминавайки децата, но нещо във връзка с костюма проблесна в ума му.

И някъде след двадесет мили образът изплува в съзнанието му. Той се опита да го изтласка, но, подобно муха, бръмчаща над парче месо, той пак се връщаше, за да го дразни. И когато видя магазин с реклама, предлагаща костюмите за Хелоуин, той рязко сви от пътя си.

 

 

Те чакаха. Чакаха часове наред.

Съдебните криминалисти следяха къщата, наета от Фърниш и отделно погребалното бюро. Лейтенант Лоуел излетя с хеликоптер за наблюдение.

В девет часа Франк ги изпрати да донесат суши. В полунощ той отиде до хотела да вземе душ и да си почине. Къпеше се, когато чу, че звъни телефона. Като ругаеше, той хукна към него, покрит с петна от сапунена пяна. Слушалката се хлъзгаше в ръката му и му отне няколко секунди да я поднесе към ухото си.

Беше Флеминг. Гласът на техника бе възбуден.

— Няма да повярваш. Копелето току-що използва лаптопа си в мотела.

— Къде?

— В Уестчестър. Мотел „Морски път“. И Франк? На това отгоре изяснихме подробностите относно кредитната му карта. Той е предплатил стаята си с „Виза“.

Франк помисли.

— Това е без значение — възрази той. — Той трябва оттук нататък да подозира, че ние сме след него.

— Правилно. Но това не е неговата карта. Тя е регистрирана на името на Харолд Дж. Хопкинс. Искаш ли да я обявя за открадната?

— Не. За нас е по-добре, ако той я ползва. Предай на Позитано и Уийкс, че ще се видим в участъка след петнадесет минути.

След малко той вече беше в колата, с едната ръка на волана, а с другата се опитваше да изкара водата от ухото си; и тогава зазвъня мобилният му телефон. Този път беше Позитано.

— Всичко е готово. Има нещо, което трябва да знаеш. Същата кредитна карта току-що отново беше използвана. Той си поръча проститутка.

— По дяволите. Това сигурно ли е?

— Сто процента. Сделката преди малко е потвърдена от А1 на агенция „Ескорт“.

— Обади им се. Кажи да не я изпращат.

— Обадихме се. За съжаление закъсняхме. Тя вече е тръгнала.

Той се замисли за малко. Гласът на Уийкс прозвуча до ухото му.

— Искаш ли да се обадя в мотела? Портиерът може да я спре и да не я пусне да влезе.

— Не. Не, не правете това. Ако той е убиецът, ние не можем да рискуваме портиерът да се държи подозрително. Екипът да се качи в колите. Ще ви чакам на рампата до тунела.

Бележки

[1] Превод от френски Иван Неделчев.

[2] Хелоуин (амер.) — навечерието на празника Вси светии, който се празнува на 31 октомври. Децата се обличат в костюми на призраци и плашат хората цяла нощ.