Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Decoy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
dave (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Ню Йорк

Преводач: Стоян Георгиев

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Иванова

ISBN: 954-91332-1-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2850

История

  1. — Добавяне

Петдесет и пет

Агентът по продажбата на имоти закъсняваше и Клер нервно поглеждаше часовника си, очаквайки го пред къщата. Малко по-надолу на пътя, Позитано и Уийкс обнадеждаващо чакаха в „Линкълн“-а. Тя хвърли поглед към тях. Уийкс се бе отплеснал по страниците на „Плейбой“. Позитано тъпо се бе втренчил в нея, а устните му мърдаха. Уийкс кимаше със съгласие, без да откъсва поглед от списанието си.

Тя пак огледа мястото пред къщата. Беше точно такава, каквато й обеща Кристиан: просторна, боядисана в бяло и покрита с ламперия постройка; просторна — това донякъде компенсираше онова, което тя имаше в града. Тук в Уестчестър, отдалечен на петдесет мили, изглеждаше доста уютно в сравнение с някои по-големи съседи. Тя забеляза, че някои от къщите по пътя за тук, имаха плакати, сложени на полянките пред тях. На всеки плакат беше написано „Въоръжена охрана“.

Зад завоя на пътя се показа кола. Тя мина покрай нея и на прозореца се показа женско лице.

— Мис Роденбург?

— Да. Мисис Лонкрейн?

— Извинявам се, попаднах в задръстване.

Клер видя как Позитано се наведе, гледайки как агентът излезе от колата, но после пак се отпусна, като видя, че всичко е наред.

— Няма никакъв проблем. Гледката между другото ми харесва.

— Почакайте, докато я видите отвътре. Това е прекрасно. — Тя отвори вратата и я задържа отворена, за да мине Клер. Холът беше голям, колкото целият апартамент на Кристиан, със стълбище от двете страни, което се издигаше нагоре през трите етажа от задната страна на хола.

— Годеникът ви не е ли дошъл? — попита агентът Клер, която се оглеждаше наоколо.

„Тя да не мисли, че аз само си убивам времето?“ — каза си Клер.

— Не, наложи се да остане в града. Но той видя снимките от вашата уебстраница. И ако аз харесам къщата, той ще дойде да я огледа на обяд.

— Имоти като този рядко се срещат — самоуверено отбеляза агентът. — Наистина много рядко. Този съвсем скоро се появи на пазара и аз ви обещавам, че ще бъде продаден още тази седмица.

Те тръгнаха да разгледат кухнята, която имаше размери на баскетболно игрище. Само хладилникът беше по-голям от всичките кухни, които някога бе имала Клер.

— Много хубаво — каза тя.

— Почакайте, ще разгледаме и горе.

Тя послушно тръгна нагоре след мисис Лонкрейн. Изведнъж жената спря.

— Оу! — учудено каза тя.

— Какво има?

— Къщата трябваше да бъде свободна — каза тя. — Но мисля, че тук има някой. Ало? Ало?

— Здрасти — отговори мъжки глас. Клер дочу шум от спирането на душа. — Не ми обръщайте внимание — продължи гласът, — аз съм порядъчен човек.

 

 

Още една кола зави в обсадената с дървета улица. Позитано я забеляза в страничното огледало на „Линкълна“ и смушка партньора си с лакът.

— Имаме компания.

Те заедно наблюдаваха, как колата обиколи улицата и спря зад тях. От нея излязоха двама мъже. И двамата бяха с униформи. Те важно наближаваха „Линкълна“ от всяка страна по един, като откопчаваха кобурите на пистолетите си. Онзи от страната на Позитано почука по прозореца.

— Да? — отговори той, като натисна копчето.

— Можете ли да ми кажете какво правите тук, сър?

— Не мога — отговори Позитано и извади значката си. — Предполагам вие ще ми кажете какво правите тук.

— Уилям Респонс. Ние, хм, получихме съобщение за подозрителна кола. Затова решихме, че е по-добре да проверим.

— Окей, проверихте я. А сега обратно.

— Няма проблем, офицере — каза този от охранителната гвардия, като иронично отдаде чест. — Един час допълнително време за мен, нали разбирате за какво става дума? — Двамата от гвардията се качиха в колата и отпрашиха.

* * *

— Това е спалнята на стопанина — каза мъжът. — Както сами виждате, има прекрасен изглед към горичките. О, и към горската къщичка. Жена ми я построи.

— Жена ви сама ли я построи? — мисис Лонкрейн направи гримаса на Клер зад гърба на господина.

— Да. Тя обичаше да спи там, когато имаше пълнолуние.

Агентът неубедително се разсмя. Мъжът свали колана от банската си хавлия и се заразхожда из стаята, като го олюляваше след себе си като танцьор с кожа от боа. Изведнъж той се обърна и спря, като се вгледа в мисис Лонкрейн. — Скъпа — обърна се той към нея, — имаш такъв прекрасен тен. Естествен ли е?

 

 

По радиото се чу контролното обаждане от града.

— Всичко наред ли е, момчета?

Уийкс свали микрофона.

— Преди малко идваха двама откачалници от охранителната гвардия. При вас има ли нещо?

— Доста. Намериха тялото на Хенри Малори, следователя, с когото работеше Клер. Не знаем дали има някаква връзка, но бъдете внимателни.

— Добре — съгласи се Уийкс и закачи микрофона на мястото му.

— Какво искаше да каже онзи с това „един час допълнително“? — попита Позитано.

— Кой?

— Онзи смешник от охранителната. Той каза, че това е само един час допълнително.

— Мисля, че толкова време му отнема да се върне до офиса му или където и да е.

— Хей, това е, което ме учудва.

— Защо?

— Добре, ако той трябваше да пътува дотук половин час, то тогава ние не сме тази кола, за която са го извикали, нали така? Ние сме тук отскоро.

Уийкс бавно кимна.

Позитано излезе от колата и хвърли якето си на задната седалка. — Отивам да видя. Ще дойдеш ли?

Уийкс пак взе „Плейбой“.

— Не.

 

 

Тялото на агента се завъртя във въздуха от удара с крак в гърба, който й нанесе Глен Фърниш. Тя прелетя три етажа, преди да падне във вестибюла.

— Добре — каза Глен, — помисли за това като за роля.

Клер стоеше до него и пищеше. Пищеше обмислено и внимателно. Множество мисли минаха през писъка на Клер, това бяха годините на репетиции за прожекции, занятията по контрол над дишането и използването на диафрагмата и гласа.

Глен спокойно извади от джоба си превръзка и отмери лента, дълга колкото ръката му.

 

 

След като не можа да отвори заключената врата, Позитано се промъкна вътре през прозореца. Това, което той видя на пода във вестибюла, го накара да побегне с проклятия обратно към колата.

 

 

Глен паркира колата от задната страна на къщата и внимателно сложи Клер в багажника. Миришеше странно на нещо непознато и кисело. Тя лежеше на тъмно и чувстваше как колата се движи по неравна пръст. След време почувства, че пътят бе станал твърд и каменист: не беше шосе, а нещо като селски път. Тя предположи, че той я караше през гората в посока, противоположна на полицейската кола, която бе останала пред къщата.

Някъде след десет минути колата спря и багажникът се отвори. Отгоре я гледаше Глен. В ръце той държеше превръзка.

— Искам да ти завържа очите — каза той спокойно. — Моля те, не се съпротивлявай.

След като й завърза очите, той я премести в друга кола. Този път багажникът, в който тя лежеше беше малък като на спортните коли. Само че миришеше на свежа дървесина и на лак, като сандък, и звукът от двигателя повече приличаше на трактор или на фургон, отколкото на кола.

 

 

Те се събраха в стаята за екстрени случаи в нюйоркското полицейско управление. Франк бе спокоен и съсредоточен, неговото тъмно лице не издаваше нищо. Зелените очи на Кристиан бяха изпълнени със злоба, лицето му бе бледо от притеснението, и той на глас се възмущаваше от униформените за това, че не са изпратили всичките полицаи да търсят Клер, за това, че не са мобилизирани хеликоптери и кучето-търсач в района на Рокис. Кони беше видимо спокойна, пръстите й въртяха забранената незапалена цигара. Тя не казваше нищо, но напрегнато мислеше.

 

 

Задръстването беше причина за дългата опашка на еднопосочното платно за Труей. Глен чакаше спокойно, двигателят беше спрян, опашката от коли едва пълзеше напред. Имаше само един полицай, моторът му стоеше зад него. Той внимателно оглеждаше всеки шофьор, като му искаше документите, гледаше под седалките и проверяваше багажниците.

Когато накрая дойде редът на Глен, той спусна надолу прозореца. Полицаят се извини за задържането.

— Всичко е наред, офицер — вежливо отговори Глен. Той кимна с глава назад, отбелязвайки, какво има зад него. — Този джентълмен вече не бърза, затова и аз не бързам.

Полицаят погледна към ковчега в задната част на катафалката.

— Със сигурност е така — каза той. После провери документите, които изглежда бяха наред и кимна на Глен. — Пожелавам ви приятен ден, мистър Самуелс.

Катафалката бавно потегли по пътя си.

 

 

След около час пътуване тя почувства, че колата намали скорост. Тя спря, после даде на заден ход. Глен излезе. Тя дочу скърцането на отварящи се врати. Той се върна и те се затвориха след тях.

След като усети въздух по лицето си, тя разбра, че коша, в който се намираше, бе отворен. Въздухът не беше никак свеж; миришеше като в багажника на колата, с меката миризма на формалдехид, но вече по-силна. Тя почувства, че мъжът я сложи на нещо като количка. Китките й бяха развързани и затова тя можеше да лежи по гръб, обаче ръцете й бяха хванати в някакви гривни. Внезапна ослепителна светлина, която тя почувства даже през превръзката, накара нейните свикнали с тъмното очи да се насълзят. Изведнъж остра болка в извивката на рамото й, нещо като прорязване, я накара да изкрещи.

Пръстите дръпнаха възела от превръзката на очите й. Тя можеше да гледа, но светлината над нея я заслепяваше и лицето, което беше наведено над нея, й се виждаше като силует. Той посегна към тапата и я извади.

— Слушай — каза тя, когато устата й се освободи. — Ти не трябва да правиш това. Това, че ще ме убиеш няма да ти помогне, това само ще засили желанието ти да убиваш. Достатъчно си силен да спреш сам. Мога да ти помогна, но не и ако ме убиеш.

— Разбира се — каза той — ти си актриса. Ти искаш да крещиш, да умоляваш, да плачеш, но ти се преструваш да изглеждаш вместо това спокойна. И на това те учеха, така ли? Ти знаеш какво трябва да ми кажеш. Ти знаеш как да ме излъжеш.

— Аз не се преструвам, Глен. Не и сега. Преди, когато помагах на полицията, аз се преструвах. Но повече не го правя.

— Ето какво правиш ти — каза той. — Ти си жена. Ето за какво са твоите дрехи, грим и хубавите усмивки, не е ли така? Ти се преструваш. Но няма значение. Аз съм истината. Снимките ми са истината, защото аз съм истината.

Той говореше спокойно, сякаш беседваше, и тогава, точно в този момент, тя се хвана за мисълта, че не разбира за какво говори той.

— Къде съм? — попита тя.

Вместо отговор той започна да светва лампите една след друга като светлините на сцена.

Тя разбра, че се намира в нещо като изоставена болница. В операционната или в стаята за анестезиология. Имаше три или четири колички, всяка с някакви уреди, включени към нея, покрай стените бяха наредени големи метални корита и грамадни лампи, такива, каквито бяха сега над нея, някои от тях бяха счупени. От стените стърчаха тръбичките и жиците от изхвърленото оборудване. По ъглите беше пълно с мръсотия и с парчета от лепенките, които бяха изметени, за да се освободи място за количката, за която тя беше вързана.

— Тук не е много чисто — каза той, проследявайки погледа й. — Но не се притеснявай, аз дезинфекцирах всичко. Всичко работи.

— Това болница ли е било?

Той се засмя.

— Не съвсем. Нито един, който е дошъл тук, не е бил излекуван.

Той постави малка камера на триножника в краката й. От задната страна на камерата стърчеше шнур, който той включи към лаптопа на компютъра на другата количка.

— Нека да ти обясня — каза той. — Това е дигитална камера, Клер. Тя е свързана с този компютър, който е включен към два уебсайта. Ако някой потърси единия уебсайт, те ще видят това, което вижда камерата. С други думи — теб. Жива — той тъжно се усмихна. — В известен смисъл.

Тя почувства как кръвта заблъска в главата й.

— Какво искаш да кажеш? Какво е всичко това?

Пръстите му се движеха по клавиатурата.

— Това ще бъде моята публикация в пресата — каза той спокойно. — Това ще попадне във всичките новинарски емисии, също както и във вестниците, в изданията на бюлетините. Как си с грима? Знам, че ще искаш да изглеждаш прекрасно.

 

 

По обяд атмосферата в оперативната стая стана съвсем мрачна. Тогава постъпи съобщението по радиото, че е получен видеоматериал с Клер по новинарските канали.

— Прекрасно — извика Кристиан. — Това е първата му грешка. Ще имаме възможност да разберем къде е той сега.

— Задръжте така — настоя гласът по телефона. — Що се касае до неговата публикация в пресата, нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат.

 

 

— Знаеш ли, когато осъзнах, че това ще бъде финалът, реших да опитам нещо малко по-различно.

Сега той гримираше лицето й, като стоеше зад нея и нанасяше основа за грима на скулите й.

— Тръбичката в ръката ти се казва троакар, Клер. Тя е свързана с аспираторната помпа. Когато пусна машината, тя ще изсмуче кръвта от тялото ти и ще я замести с балсамиращ състав. В някакъв момент на този процес сърцето ти ще спре и ти ще умреш.

— Какво чакаш тогава? — попита тя. — Защо не го направиш сега?

Той се засмя.

— Ето това е умен въпрос.

 

 

В оперативната стая Кони, Дърбън и Уийкс седяха наведени пред компютъра, вглеждайки се в текста на екрана.

Когато хиляда човека се включат към този уебсайт, камерата ще се задейства автоматично. Тогава вие ще имате удоволствието да наблюдавате как човек умира пред очите ви. Всеки опит на властите да блокират камерата ще има минимален ефект. Натиснете тук, за да получите достъп до камерата, но само ако искате да бъдете един от хилядата избраници, които ще станат активни участници в сътворяването на това уникално произведение на изкуство.

Това уеб-събитие е посветено на „Към читателя“, прочутото стихотворение на Бодлер, което ме вдъхнови за това. Натиснете тук, ако искате да прочетете стихотворението.

Фърниш крачеше назад-напред из предоперационната стая, жестикулирайки с книгата, като рецитираше:

И като груб развратник гризе със сластен стон

гърдите похабени на уличница стара,

така и ние — скрито терзани от поквара —

насладата докрая цедим като лимон.

 

А в мозъка ни пламнал като кълбо от глисти

рой Демони вилнеят в пиянски див екстаз,

щом дробове разтворим, Смъртта се спуска в нас —

река подземна — с жалби и стонове нечисти.

 

Щом ножът и пожарът, отрова и мълви

не са покрили още с бродерия забавна

платното на съдбите, разнищени отдавна —

не е до края дръзка душата ни — уви!

 

Но между всички твари — чакали, хрътки, смоци,

маймуни, скорпиони, пантери и орли,

пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,

сред скверния зверилник на нашите пороци

 

аз знам една ужасна, една безчестна гад!

Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,

земята на парчета ще натроши с наслада,

с една прозявка само ще глътне този свят.

 

Досадата! — В окото хашишът гложди сладко

и през дима бесило стърчи като кошмар.

И ти си близък с нея — с изтънчената твар —

читателю притворен, мой двойнико, мой братко![1]

Той въздъхна благоговейно и затвори книгата.

— Това няма да върши работа — каза Клер.

— Няма ли? — той гледаше компютъра си. — Вече имаме повече от двеста участници. Ти наистина ли мислиш, че в света няма хиляда човека, които имайки удобен случай да станат съучастници в тайната направо в домовете или в офисите си, няма да се възползват от това? Четиридесет процента от информацията на Интернет е „хард“ порнография. От всичките милиони няма ли да се намерят хиляда, които в своите най-тъмни, необясними мечти наистина няма да искат да бъдат като мен? — той посочи към дигиталната камера. — Но, моля, защо да не запознаеш с твоята гледна точка нашите гости? Ние сме свързани със звук, също както и с образ. Те прекрасно могат да те чуят. Кажи им защо не трябва да умираш. Възможно е те да решат, че си права и ще напуснат.

Тя гледаше в малкия стъклен ирис в центъра на камерата, мрачен и безразличен като дуло на пистолет.

— Чуйте ме, всички вие — започна тя. Беше достатъчно добра актриса, за да превъзмогне безсилието си в това положение, но гласът й малко потрепери, когато каза: — Аз не съм просто картинка на компютърните ви екрани. Аз съм жив човек. Ядох на закуска „Чириос“ с мляко. Четох вестника, който четохте и вие. Бях ядосана, че вали, както и вие правите понякога. Мога да бъда един от тези хора, които познавате, една от вашите приятелки, или бъдещата ви приятелка. Присъствайки в този сайт, вие ще ме убиете. Това няма да бъде нещо, което компютърът може да изтрие, това ще бъде мръсно, болезнено и истинско. Помислете как ще се чувствате, след като това се случи! И напуснете, още сега! Моля ви!

— Много добре — промърмори той. Той отиде до екрана.

— Също така и ефективно. В резултат на твоя апел четиридесет и шест човека са напуснали — той направи пауза. — Но както и да е, те са компенсирани повече, отколкото трябва с триста двадесет и трима, които не го направиха.

Бележки

[1] Превод от френски Кирил Кадийски.