Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (6)

Пет

Франк Дърбън седеше в бара пред чаша бира. От време на време барманът го питаше дали не се нуждае от компания за разговор или от още едно питие, но той всеки път поклащани отрицателно глава.

Даже кратък разговор щеше да е прекалено дълъг за тази вечер. Тази вечер той просто искаше да гледа хората, които идват и си отиват. Хубавите момичета, отразени в огледалото зад бара. Тези, които бяха още живи.

На мястото на престъпление винаги става нещо странно. То не е нещо, от което изпитваш отвращение или неприязън, щом го видиш. Странното е това, че изглежда напълно нормално. Подобно на убиеца, и ти гледаш на голото безлично тяло на жертвата като на суров материал, като възможност да проявиш своите професионални умения.

Но понякога има и нещо, което те кара повече да се вълнуваш, отколкото да оставаш безстрастен. Нещо инстинктивно, неконтролируемо и почти жестоко. Не е гняв или отвращение, а мимолетно чувство на жажда за кръв.

Както диво куче, което прогонва себеподобното си от своята храна, ти си близо до убийството, озъбен, с настръхнала коса, и нещо дълбоко в кръвта ти вика: „Това е мое, а не твое“.

За краткия миг, когато докторът повдигна омекналата ръка на Стела Воглер и мушна дървената клечица под белия обезкървен нокът, точно в този момент тази вечер Франк го почувства.

Той довърши бирата си и се изправи.

Знаеше, че не трябва да взима работата си вкъщи. Но работата идваше сама, неканена.

Когато пристигнеше в Бруклин Хейтс, обезобразеното тяло на Стела Воглер щеше вече да е там. Щеше да седи в неподредената кухня между планини от мръсни кутии за храна, взирайки се в мигащия телевизор. Щеше да е проснато в долната част на леглото.

Честно казано, щеше да бъде доволен от компанията му.

Минаваше два след полунощ. Беси отдавна беше вкъщи и барманът се стараеше да склони Клер да тръгне с него. Когато в къщите се запалиха лампите, тя седеше в бара в очакване последните клиенти да се изтъркалят навън на снега; някои от тях още танцуваха като публика, напускаща шоу. Барманът, който се казваше Брайън, сложи отрова за хлебарки в средата на пода и включи алармата. Той все още беше по тениска и твърдеше, че не му е студено. Леко пийнали, те тръгнаха в снега към неговия апартамент. Влажните снежинки падаха от мрачното небе, сякаш бяха под водата, а снегът като планктон се плъзгаше към морското дъно. Дърветата се превърнаха в рифове, обраснали с пухкави сиви корали. Тяхното дихание се превръщаше в бълбукаща пара и изчезваше, като балончета въздух от диханието на ловците на бисер, сребърните струи се извиваха нагоре към далечната тъмнина на повърхността.

Когато стигнаха апартамента му, той се оказа по-голямо бунище, отколкото й го бе описал; малко по-голям от матрак, заобиколен от купища дрехи за пране. Но изведнъж на нея ужасно й се прииска да легне в леглото му, напълно облечена, за да бъде стоплена от това тяло, подобно на топлинен двигател, а той да я съблича под завивките дрешка по дрешка, докато тя се сгрее достатъчно, за да прави любов.

Тя се научи на всичко това, след като започна работа при Хенри. Не можеше да си обясни защо.

Така както не можеше да си обясни дали виковете, които издаваше сега, докато поемаше бармана в себе си, са истински, или фалшиви, или по малко и от двете.