Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (89)

89

Поп Недялко следеше напрегнато отмерените движения на докторката, когато ненадейно пациентът се размърда. Найла размота внимателно бинта около главата му и го пусна върху леглото. Четири чифта любопитни очи се вторачиха в лицето, което се появи под превръзката.

В продължение на минута никой от присъстващите не издаде звук. Свещеникът пръв наруши мълчанието:

— Не е толкова зле.

Найла кимна и прокара пръст по незарасналите шевове върху лицето. Въпреки необичайните обстоятелства, при които беше извършена операцията, в болницата си бяха свършили добре работата. Гаврил бе броил на хирурга подобаваща сума, така че всичко мина мирно и тихо, без нито едно сведение около случая да бъде отразено в документацията.

— Като се има предвид, че го шиха набързо, е истински красавец — отсече Герев, оглеждайки новото лице на човека пред себе си.

— Дори устата му не е толкова страховита, колкото изглеждаше преди — отбеляза свещеникът, взирайки се в резултата от лекарските усилия. — Можело е само да дръпнат още малко носа… Да не стърчи като топчест израстък в средата на физиономията…

— Стига сме му търсили кусури, отче. Чарът на този левент е именно в носа. Освен това, няма да се явява на конкурс за красота. — Гаврил заобиколи леглото и почука по гипса, с който бе обездвижен левият крак.

— Със стъпалото ще имаме проблеми — обясни загрижено Найла, сбръчквайки изписаните си вежди. — Не е ясно дали изобщо ще може да се движи нормално.

— Че той и преди не се движеше нормално — побърза да отбележи поп Недялко.

— Сега може да е по-лошо. — Найла посегна към масичката и издърпа от комплекта с инструменти малко чукче. Замахна и стовари желязото върху коляното. Човекът върху леглото подскочи, но не издаде звук.

— Кракът реагира. Ще узнаем за състоянието на стъпалото, след като свалим гипса.

— В такъв случай предлагам да не се тревожим напразно. — Герев бръкна в джоба на панталона.

— Ти ще откараш този симпатяга до колибите — той подаде ключа от субаруто на стърчащия в дъното на кабинета Роко. — Оставил съм всичко необходимо върху масата. Храна, напитки, лекарства. Ще се погрижиш да си изпие хаповете и да не буйства.

Герев изгледа изпитателно момчето.

Роко пое с неохота ключа.

— Сам ли ще влача тоя ненормалник до колата? — попита сърдито младежът.

— Без ничия помощ го докара на тоя хал. Сега ще си сърбаш попарата.

Роко се намръщи. Лудият се мотаеше в краката му от първия миг, в който стъпи в селото. Нямаше лесно да се отърве от това уродливо лице. Добре поне, че негодникът беше престанал да се хили злорадо. Да се зъби и да бълва порой от идиотски закани.

Той пристъпи към леглото. Гаврил преметна ръката на пострадалия върху рамото си. След това групата заслиза бавно по стълбището.

Герев закопча предпазния колан върху корема на Цанко Кибика и се надвеси над отворения прозорец на водача.

— Не бързай да се прибираш! И без това нямаш друга работа. Остани с него, докато се смрачи. На тръгване заключи. Да не го нападне някой звяр.

„Зверовете рядко нападат други зверове“ — изкуши се да отбележи Роко, но прецени, че е по-разумно да си мълчи. Завъртя нервно ключа и изрече зад полусваленото стъкло на прозореца.

— Ще се порадвам на компанията му. Когато започне да ми призлява, ще направя едно кръгче в околността и се прибирам.

— Никакви кръгчета! Не си играй с огъня, момче! И без това си достатъчно опарен…

Роко направи отегчена гримаса. Настъпи газта и субаруто изрева.

— И умната! — провикна се след него Герев. Бръмченето на мотора заглуши думите му.

Герев се отправи към здравната служба и срещна на стълбите потящия се под расото поп Недялко.

— Докторицата отпраши към горната махала. Детето на Казака цяла нощ се мятало в треска…

— Какво ли не преживя тоя човек! — въздъхна тежко Герев. Той огледа потното лице на попа, след това изрече оживено:

— Ще те водя вкъщи, отче. Да пием по едно вино.

Поп Недялко се вгледа в уморените очи на събеседника си.

— Зная, че имаш нужда от изповедник. Много неща се струпаха на главата ти напоследък…

— Не съм свикнал да се оплаквам.

Попът постави ръка върху рамото на събеседника си.

— Само не губи вярата си, синко! Бог е милостив. Ще ти дари спокойствието, за което жадуваш…

Гаврил кимна и закрачи по паважа.

— Искам да споделя нещо, но не зная откъде да започна…

— Започни направо. В изповедта не са необходими предисловия.

Герев пое дълбока глътка въздух. Бузите му се издуха. Милион пъти беше водил този разговор със себе си, но в момента признанието му се струваше непосилно бреме.

— Знаеш, че сключих сделка с иманярите. Да построим колибите. В замяна им обещах остатъка от жълтиците.

Свещеникът избърса потта от челото си.

— Парите са поквара. Добре, че се отърва от тях. И ги хвърли в благородно дело.

— Раздадох им, каквото остана. Дафни не пожела нито грам от златото.

Поп Недялко се загледа в неравните камъни по паважа.

— Остави жълтиците, ами кажи какво ще правиш с Дарко!

— Каквото съм правил винаги. Ще се погрижа да възвърне душевния си мир.

Свещеникът спря насред улицата и вдигна глава.

— Знаеш, че съм единственият човек на тази земя, който знае тайната ти. Можеш да си сигурен, че ще я отнеса в гроба…

Гаврил зарея поглед над кичестите клони на крушовата градина, която се простираше до самата ограда на черквата. Свещеникът пое отново по стръмната улица.

— Тогава… преди двадесет години… станах случаен свидетел на разговор, който през целия си живот се опитвах да забравя. Помниш ли? Бях дошъл да говорим за кръщенето на Божидар. — Отецът замълча. — Няма ден, в който да не се стремя да залича от съзнанието си онова, което неволно чух. Страх ме е, че може някой ден да превъртя. И да тръгна да разгласявам нагоре-надолу тайните на хората…

Поп Недялко разкопча най-горното копче на расото.

— Всяка нощ се моля Бог да ми даде сили да запазя тайната ти — изрече глухо той.

Гаврил се изкашля. Свещеникът сложи отново ръка върху рамото му.

— Трябва да знаеш и друго. Нямаш вина за решението на Дафни. Помня каква кокона беше като момиче. Идваше през лятото с майка си. Младежите, които пристигаха от града, се надпреварваха да се хвърлят в краката й. Но тя ги отминаваше високомерно. Дори не ги поглеждаше. Цялото й същество беше устремено на другаде…

— Дафни винаги бе мечтала за нещо различно. Годините бяха такива, че никой нямаше да й разреши да се омъжи за онзи италианец. Баща й беше генерал. Майка й държеше името си в списъка с най-видните представителки на хайлайфа.

— Не бяха виновни годините. Нито родителите й.

Гаврил облегна гръб върху каменната ограда. Клоните на крушата докоснаха рамото му.

— От самото начало разбрах, че нещо я измъчва. Повярвай ми, отче, когато призна, че е бременна, единствената мисъл, която мина през главата ми, беше решението да стана баща на детето й.

— Благородството ти е достойно за възхвала, синко. Бог ще те възнагради за търпението и великодушието. И за доброто ти сърце.

— Направих го без корист. Съзрях в случилото се шанс да създадем семейство.

Поп Недялко поклати глава.

— Ако твоята Дафни не я вееха толкова ветрове, щяхте да сте семейство за чудо и приказ.

Гаврил размаха ръка.

— Не ме разбирай погрешно, отче. Не я виня за нищо. Дафни никога не е крила, че копнее да бъде свободна. Да пътува, да среща интересни хора, да плава в далечни морета. Да се разхожда в кралски градини, да прекарва дните си в палат. Тук се чувстваше закотвена в една действителност, от която винаги е искала да избяга.

Свещеникът измъкна огромна бяла кърпа и избърса потта от врата си.

— Човешките стремежи са най-пагубното нещо. Запомни това от мен!

Гаврил не чу забележката. Мислите му препускаха в друга посока.

— Обвинява ме, че съм й отнел Дарко. — Почувства, че се задъхва. — Не можех да оставя детето в ръцете на човек, който дори не подозира за съществуването му. Не можех да хвърля момчето във водовъртежа от неизвестности. Самата Дафни не беше убедена, че любимият й ще приеме едно отроче, което се бе появило на бял свят без съгласието му.

Свещеникът вдигна ръка.

— Не е необходимо постоянно да изравяш доказателства в своя защита. Не си извършил грях. Напротив. Постъпката ти е достойна за възхищение.

Гаврил тръсна глава.

— Не ми е притрябвало възхищението й. Нито благодарността й. Единственото, което искам, е да не изопачава случилото се. Да не гледа миналото през призмата на криво огледало. И да не ме залива с несправедливи обвинения.

Поп Недялко се скри в сянката на дървото.

— Затова ли дойде твоята Дафни? За да те засипва с упреци?

— Дойде да прибере Роко. Казах й по телефона каква я свърши момчето. Видях с очите си как премаза на завоя Цанко Кибика. Връщах се от лозето. Бях точно там, на баира. — Гаврил протегна ръка и посочи назъбения каменист склон. — Оттам всичко се вижда като под лупа.

Попът зацъка с език.

— И след това онзи малък нехранимайко си плю на петите, а? — Той размаха ръка, за да прогони рояк пчели, които зажужаха около главата му. — Ако ония двамата негодници не бяха разтръбили, че непознатият търсел кмета, Делийски изобщо нямаше да знае как изглежда Роко Рочели.

Гаврил откъсна дълго жилаво листо от клона над главата си.

— Деня преди инцидента Дафни се обади да каже, че Роко пристига. Беше решила да извадим жълтиците.

Герев завъртя между зъбите си дръжката на листото.

— След това се случи нещастието с Цанко. Пламнаха и колибите…

— С други думи, малкият докара в селото куп беди…

Гаврил прехапа устни.

— Истината е, че пристигането му не остана незабелязано. Духовете се пораздвижиха. Делникът загуби плавния си ритъм. — Герев изплю листото.

— Когато видях какво стана на завоя, се хукнах да спася Цанко. Молех се само да не се е случило непоправимото. Намерих Кибика проснат върху плочите сред локва кръв. Добре, че беше обедно време и наоколо нямаше жива душа. Метнах го в колата и го откарах при Найла. После уговорихме операцията в болницата. Всичко стана набързо. Лекарите го шиха цяла нощ. На Роко не казах нито дума. До онзи ден, когато го накарах да се изповяда. И да се разкае от дъното на душата си.

— Няма вид на човек, който се е разкаял, но както и да е. Важното е, че Куцото оживя. И че благодарение на теб ще има покрив над главата си. Несретникът живееше под открито небе. Къщата на баба му се е срутила до основи.

— Не се тревожи за Цанко. Оттук нататък нищо няма да му липсва. Отделих няколко жълтици. От ония, на бея. Кибика ще живее като цар. Докато е в селото, Роко ще му служи като роб. После ще видим…

Свещеникът се засмя.

— Помислил си за всичко.

— Не съвсем, отче…

Попът примига неразбиращо.

— Какво друго терзае душата ти, синко?

Гаврил пое дълбока глътка въздух. Не беше лесно да изрече онова, което го измъчваше. Нито беше наясно дали изобщо трябва да отваря дума по въпроса.

— Знаеш, че Яначко Кречеталото прекара няколко дни в лазарета на Найла…

Попът присви очи.

— Дочух нещо такова.

— Първата вечер…, когато го отведохме в квартирата й, се беше почерпил порядъчно.

— Едва ли му е за първи път.

— Напоследък Делийски непрекъснато се навърта около квартирата на Найла. Уплашихме се, че е надушил нещо. Затова с Найла решихме да го пратим в трета глуха. През една тъмна нощ разменихме Цанко Кибика с мъртвопияния Яначко. Така че, ако господин началникът реши да провери подозренията си, да намери в болничната стая Кречеталото. И да реши, че само си губи времето, като души наоколо.

Попът повдигна рамене.

— Началството разкри ли измамата?

Гаврил размаха нетърпеливо ръка.

— Герасим още не може да се съвземе след удара, който стовари върху главата му бай Делчо. — Той замълча. След това погледна свещеника в очите.

— Делийски не е проблемът…

— Кой тогава?

Гаврил се огледа неспокойно. След това се приведе към ухото на попа.

— Онази нощ…, когато отведохме Кречеталото в жилището на Найла, Яначко започнал да се мята и да бълнува. Найла се видяла в чудо. Толкова се изплашила, че за малко да го откара в болницата.

Поп Недялко следеше разказа на събеседника си с отворена уста.

— Та същата онази нощ — продължи Гаврил, — полунасън-полунаяве Яначко повтарял като луд, че Копача го изпратил да драсне клечката в колибата на кмета…

Гаврил млъкна и зачака думите да стигнат до съзнанието на събеседника му. Поп Недялко обаче прие новината без изблик на изненада.

— Не знам доколко човек трябва да вярва на пиянски брътвежи… — повдигна рамене той.

Герев преглътна. Така и така беше започнал, трябваше да доведе историята докрай.

— Доколкото Найла успяла да схване, кметът от години изнудвал Копача. Първият човек в селото настоявал иманярите да поделят жълтиците с него, след като ги изровят. Поискал, разбира се, лъвския пай. В противен случай се заканил, че ще натика Копача отново в затвора.

— Какво е търсил Копача в затвора?

— Явно има стари грехове. Кметът е изровил някои от тях и с това го е държал в ръцете си.

Поп Недялко се прекръсти.

— Накъде е тръгнал този свят? Потънал в мерзост и злини.

Гаврил облиза нервно пресъхналите си от жегата устни.

— Знам, че трябваше веднага да изтичам при Герасим и да му разкажа всичко. Пък той да му търси края. Не го направих, защото Яначко ми беше необходим. Присъствието му щеше да ми помогне да прикрия инцидента с Цанко. Не исках Роко отново да попада в лапите на ченгетата. Този път щяха да назначат обществен обвинител. И да го разпънат на позорния стълб, преди да е обелил и дума.

Свещеникът поклати глава.

— Не знам какво да ти кажа, синко. Наистина не знам. Цял живот служа на божиите закони. Човешките са ми напълно чужди…

Гаврил издърпа клона над главата си.

— Бях намислил перфектното наказание за Роко. Да служи на Кибика, докато му дойде умът в главата. Да слуша от сутрин до вечер несвързаните му приказки. Да изпълнява желанията му. Да търпи своеволията му.

Поп Недялко се загледа в обувките си.

— Лейтенантът е зло куче. Надуши ли нещо, няма да пусне малкия да си тръгне. Освен това, намрази до смърт жените. Особено след като си тръгна неговата. Така че ще направи всичко възможно, за да види Дафни да се влачи в калта.

Гаврил размаха напористо ръце.

— Последното нещо, което искам, е Дафни да страда…

— В такъв случай, постарай се чужденчето да си изкупи греха и го остави да си върви. Ако не ти се гази повече в тинята, забрави и за пиянските брътвежи на Кречеталото. Наказанието не идва от хората, синко. Идва от небето.

Гаврил въздъхна тежко.

— Не съм наясно дали селяните трябва да узнаят, че човекът, в чиито ръце са поверили съдбата си, е бил алчен властник и безскрупулен изнудвач. Нито дали утре Копача няма да изпрати отново някой екзекутор, за да разчисти сметките му.

Поп Недялко разтърка уморените си очи.

— Ще намина да изпием виното някой друг път…

Той набута кърпата под дрехата на врата.

— Постъпи така, както те просветли небето, синко — изрече свещеникът, поемайки надолу по тясната калдъръмена улица.

Гаврил остана загледан в прегърбената старческа фигура, която се отдалечи в потрепващата обедна мараня.