Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (30)

30

Физиономията, която изникна пред погледа й, беше бледа, омършавяла, с оттоци под очите и незараснал белег върху горната устна. Гълъбина отстъпи назад и се притули в сянката на ниското декоративно дърво. Най-съкровеното й желание беше да стане невидима. За да разбере каква работа има задържания в къщата на Гаврил.

Светлината заля помещението и психоложката се почувства като актьор на сцена, внезапно залята от мощния лъч на прожектор. Тя преглътна неловко и излезе от прикритието си.

— Какво правиш сама в тъмното? — Гаврил не успя да скрие изненадата си от присъствието на гостенката. Той остави ключовете върху шкафа до вратата и побутна госта към канапето.

Гълъбина забеляза, че Роко я наблюдава с неприязън. Още при първата среща нито един от двамата не успя да се пребори с недоверието към другия. Психоложката сбръчка вежди. Затова значи Гаврил я помоли да дойде в дома му. За да сложи ред в емоционалния свят на това разглезено, самодоволно и безскрупулно чужденче.

— Какво ще кажеш да не стърчиш до дървото, а да се настаниш удобно в някой фотьойл, докато приготвя вечерята?

Въпросът беше отправен към нея и Гълъбина веднага долови в думите на Гаврил намерението да прекара остатъка от вечерта в компанията й.

— Дарко горе ли е? — попита домакинът, навивайки ръкавите на бялата ленена риза. Гостенката кимна.

— Преди малко се качи в стаята си.

Гаврил потупа рамото на стърчащия в средата на помещението Роко. След това му посочи отворената врата на кабинета.

— Ще те извикам, когато яденето е готово. — Той разкопча горните копчета на ризата и Гълъбина съзря гладките мускулести гърди. Не извърна поглед, а проследи фигурата на домакина, който потъна в сумрака на просторната, ухаеща на изсушени плодове кухня.

— Ако искаш, можеш да помогнеш. — Гласът долетя зад плъзгащата се врата и гостенката усети прилив на възбуда. Приглади нервно косата си и прекрачи прага на трапезарията. Когато влезе в помещението, с изненада установи, че върху котлона вече клокочи тиган с нарязани на едро пресни зеленчуци.

— Помолих те да наминеш насам, за да поговориш с Дарко… — Гаврил избърса ръце в дебела ленена кърпа. Гълъбина свъси вежди. Само допреди минута беше убедена, че се намира тук, за да се погрижи за нехранимайкото Роко Рочели. А сега ненадейно разговорът се завърташе около симпатягата Дарко.

— Преживя немалко през тези два дни…

Гълъбина не слушаше. Дарко беше здраво селско момче и след някой друг ден щеше да тича отново безгрижно из градините.

— Кой подреди така чужденеца?

Въпросът изненада Гаврил и той остави в тигана дървената лъжица, с която разбъркваше яденето.

— Роко… — Той размаха ръка, постоя за миг с вдигнат във въздуха показалец, след това посегна отново към лъжицата.

— Тъкмо затова те помолих да наминеш… — изрече домакинът, обръщайки гръб.

Гълъбина се усмихна лукаво. Намеренията на мъжете винаги плуваха някъде на повърхността. Не беше трудно човек да ги улови с един поглед.

— Мислех, че се тревожиш да Дарко…

— Разбира се, че се тревожа за Дарко. — Гаврил захвърли лъжицата и се вторачи в лицето на психоложката. — Вчера Дарко извърши нещо, което ме накара да се замисля колко дълбока е травмата от преживяното след пожара.

Гълъбина бе дочула историята от селяните, но истината е, че в момента драмата на Дарко изобщо не я вълнуваше.

— Реакцията му е обяснима. Всеки на негово място би се разстроил, вярвайки, че е видял трупа на баща си — изрече безизразно тя. Гаврил кимна.

— Ще го преодолее — махна с ръка Гълъбина и издърпа най-близкия стол.

— Нямаше да се тревожа, ако преживеният шок не бе станал причина за някои неприсъщи за Дарко прояви на… невъздържаност.

Гълъбина въздъхна. Селската природа беше първична, необуздана и груба. Децата, които растяха в такава среда, колеха животни заедно с възрастните, ходеха на лов, пореха коремите на рибите, режеха главите на жабите, пребиваха до смърт хищниците, които грабеха кокошките от кошарите.

— Мисля, че напразно се тревожиш — изрече Гълъбина, опитвайки се да сложи точка на разговора за Дарко. Беше дошла тук, за да разбере какво се крие зад признанието в храма. И защо нахалницата Найла постоянно се навърта наоколо. А внезапната поява на Роко я убеди, че подбудите на Гаврил да я покани в дома си нямат нищо общо с грижата за разклатения душевен мир на младия Герев.

— Който и да го е направил, мога да се обзаложа, че негодникът си го е изпросил…

Гаврил се намръщи.

— За какво говориш? — Той се приведе към лицето й. Гълъбина изви устни в пресилена усмивка.

— Говоря за твоето протеже. Дочух, че снощи е отървал килията. Сега разбирам къде е прекарал нощта. И кой е тайнственият благодетел.

Гаврил се отдръпна назад.

— Момчето идва от друга действителност. Нелепо е със стъпването на тази земя да го изправим до стената и да започнем да се целим в него…

— Това, че идва от друга действителност, не му дава правото да вихри тук престъпните си страсти.

Гаврил долови неприкрита неприязън в гласа й.

— Ако селяните разберат, че Делийски пуска задържания да се разхожда на воля, ще линчуват и началника, и тебе.

— Човешкият съд често е несправедлив… — Изражението върху лицето на Гаврил стана строго. В гласа му прозвуча ледена нотка. — Освен това, Роко не е закоравял престъпник, какъвто се опитват да го изкарат всички.

— Разбира се. Роко Рочели е начинаещ престъпник, който тепърва ще попълва страниците на богатото си криминално досие.

Гаврил се извърна рязко.

— Не разбирам кога успя да го намразиш.

— Не е кой знае колко трудно. Чужденчето всячески те предразполага да изпиташ нетърпимост към него.

Гаврил зяпна от изненада. Не очакваше толкова сурово отношение от жена, избрала да лекува човешките души. Гълъбина го наблюдаваше изпитателно. Беше убедена, че любезният домакин вече съжалява, задето я повика в къщата си.

— Надявам се скоро да разбереш колко грешна е преценката ти. — Герев не успя да скрие раздразнението си. — Истината е, че исках да поговорим за Дарко. Поведението му ме изпълва с невъобразима тревога.

Гълъбина потропа с върховете на ноктите върху масата.

— Какво толкова е извършил твоят Дарко? — Почувства, че го предизвиква с язвителността си. Но Гаврил наистина беше изгубил представа за истинската същност на нещата. Движеше се като слепец. Някой спешно трябваше да му отвори очите. Самата тя нямаше нищо против да изпълни тази незавидна роля.

Герев се вторачи в насмешливото изражение върху лицето на психоложката.

— Дарко… — Той махна с ръка и се нахвърли върху печката, разбърквайки с настървение зеленчуците в тигана. — Може би си права. След ден-два Дарко ще се съвземе — изрече забързано той. — Надявам се преживяното да не остави трайни белези в душата му.

Гълъбина се изправи.

— Остави Дарко да възвърне сам равновесието, което е изгубил. Няма да е трудно за момче като него. Съветвам те да се погрижиш за собственото си спокойствие. Не можеш цял живот да бъдеш заложник на страст, която те разяжда, руши и изпепелява…

Гаврил извърна бавно глава.

— Не разбирам за какво говориш…

— Убедена съм, че разбираш. Но след като настояваш, ще ти го обясня. Не си слагай главата в торбата заради нищожество като Роко! Това няма да ти върне изгубения рай. Само ще удължи агонията, в която се мяташ от години…

Гълъбина грабна чантата и се отправи към изхода.

— Не е необходимо да ме изпращаш — подхвърли тя, напускайки трапезарията. Беше убедена, че Гаврил няма да помръдне от мястото си. Намекът беше прекалено груб и директен. Освен това го завари неподготвен.

Гаврил чу щракването на вратата. Издърпа тигана от котлона и захвърли кърпата върху масата.

Роко Рочели не беше пътят към изгубения рай. Нито част от агонията, в който се мяташе. Роко Рочели беше вълната, която щеше да го захвърли направо пред вратите на чистилището.