Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (7)

7

Психологът се оказа едра селска дама с боядисана в червено коса, охранено кръгло лице и строг наставнически поглед. От самото начало разговорът между Роко и специалистката по душевни катаклизми не потръгна. След множество изнурителни паузи, наситени с изблици на потискащо мълчание, госпожата най-после си събра парцалите и се изнесе от кабинета. На тръгване уточни злорадо, че ще се срещнат отново на следващия ден.

Роко въздъхна. Явно приятелчетата отвън бяха намислили да прекара нощта в компанията им, защото веднага след края на сеанса го замъкнаха в килията. Блъснаха вратата зад гърба му и младежът чу превъртането на ключа. Той огледа белия чаршаф и надникна под дюшека за хлебарки.

„Можеше и да е по-лошо“ — помисли си момчето и се отпусна примирено върху увисналата пружина.

Реши да не мисли за събитията през изминалия ден. Оттук нататък за случилото се трябваше да се тревожат единствено адвокатите на баща му. Пъхна ръце под главата си и се вторачи в пукнатините върху варосания таван.

Върху чисто белия лист на биографията му ненадейно се бяха вписали разтърсващи събития. Глупав инцидент, за който може би нямаше вина. Задържане. Разпит. А ако нещата се закучеха, вероятно го очакваше и съд.

Роко усети, че няма желание да се отдава на размисли за повратностите в живота. Още по-малко искаше да се хвърля в схватка с мощната прегръдка на съня. Безсъниците бяха привилегия за избраници. Самият той не беше от тях.

До слуха му долетя равномерният ритъм на спокойното му дишане. Което само след минута бе нарушено от внезапно раздвижване в коридора отвън.

Роко отлепи с усилие натежалите си клепачи. Подпря се на лакти и се заслуша в гласовете, които долетяха зад добре заключената врата.

Скоро врявата заглъхна. Виковете преминаха в приглушен шепот. Някой упорито настояваше за нещо, което друг не беше в настроение да му даде. Превъртането на ключа накара младежа да се изправи. Вратата се разтвори и на прага изникна началникът. Беше захвърлил летния костюм и стърчеше в очертанията на рамката по риза с навити над лактите ръкави. Имаше вид на човек, когото току-що са измъкнали насила от леглото.

— Слушай добре какво ще ти кажа! — говореше строго, но в гласа му звучеше умора. Явно изобщо не му беше до това, да нарушава съня на престъпниците.

— Ще излезеш оттук под гаранция. Само за тази нощ обаче. Разбра ли? Не искам от теб никакви своеволия. И да не ти минава през ума да си плюеш отново на петите. Направиш ли подобна дивотия, после няма измъкване, повярвай ми!

Роко му вярваше. Не разбираше само защо трябва да го лашкат нагоре-надолу в тая късна доба. На следващата сутрин го чакаше тежка среща с психоложката. Можеха просто да го оставят да се наспи като хората.

Едва сега забеляза, че над рамото на началника наднича мъж на средна възраст с прошарена по слепоочията късоподстригана коса. Непознатият изгледа загрижено младежа, сякаш да се увери, че не е пострадал след срещата с представителите на властта. След това почти избута пазителя на реда от прага.

Новодошлият нахлу в тясната килия. Тялото му изпълни пространството между четирите варосани стени.

— Роко, нали така? — Онзи постави ръка върху рамото му. Момчето примига. Нямаше представа откъде се взе тази нощна птица.

— Адвокат ли сте? — попита с недоверие младежът.

— С адвокатите ще говорим утре. Сега просто ела да те отведа вкъщи.

— Не разбирам защо е цялата тази олелия. Спокойно мога да прекарам нощта и тук. Умирам за сън.

Роко се надигна с неохота. Мразеше непредвидените промени в графика. Тъкмо беше започнал да свиква с обстановката.

— Ела! Ще усетиш разликата, уверявам те…

Роко бутна в джоба парите и ключовете, които лежаха върху шкафчето до леглото. Пазителите на реда услужливо му бяха прибрали мобифона, документите и ключа от колата. Така че нямаше за какво друго да се тревожи.

— Утре в осем да си на линия — изръмжа началникът.

— Да го направим в десет, а? — Мъжът, който не отместваше ръката си от рамото на задържания, смигна приятелски на полицая. Началникът бутна под носа на чужденеца лист хартия и посочи къде да подпише. Младежът се подчини, без да прояви интерес към написаното.

„Ама, че бъркотия!“ — помисли си Роко, тътрейки крака след неочаквания нощен посетител. Той тропна изтерзаното си тяло върху предната седалка на тъмен субару форестър и закопча шумно колана. Мъжът се настани до него и завъртя ключа. Машината изрева.

Роко отпусна глава върху облегалката.

„Дано само ме оставят да поспя!“

Това беше най-съкровеното му желание. И искрено се надяваше мъжът със субаруто да няма други планове за остатъка от нощта.