Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (2)

2

Дарко, синът на Гаврил, беше яко, набито момче с кръгла, късоподстригана глава и къси криви крака, които придаваха на походката му смешна тромавост. Въпреки невисокия ръст и мускулестото тяло, което бе наследил от баща си, Дарко беше доста пъргав за осемдесетте кила, които влачеше на гърба си. Нелекият селски живот не беше оставил върху лицето му грубия си отпечатък и чертите му бяха запазили подкупваща одухотвореност, която липсваше у повечето негови връстници.

Дарко имаше огромни светли очи, които почти винаги гледаха тъжно. Усмивката рядко озаряваше лицето му, но когато се засмееше, цялото му същество излъчваше искреност. Беше на двадесет и две и всичките тези години беше прекарал на село. За разлика от повечето негови връстници, градът не го привличаше. Онова далечно, раздирано от шумове и пренаселено от странни същества място му се струваше отблъскващо и чуждо. Беше ходил, разбира се, неведнъж или два пъти в столицата, но винаги бързаше да се прибере в своята тиха, прохладна и наситена с ухания на треви селска къща.

Гаврил виждаше, че момчето расте като диво горско цвете и в началото това го тревожеше. Но скоро единственият му син му помогна да проумее, че всичко, от което има нужда, се намира там, сред дебрите на планината, в онази китна долина, в която бяха изградили битието си и където се чувстваха неуязвими, недосегаеми и най-вече защитени.

Лятото бавно отминаваше и както всяка година по това време, Дарко се опитваше да предвиди всички изненади, които можеше да довлече със себе си лютата планинска зима. Този ден обаче, не беше като всички останали. От сутринта младежът изпитваше странна възбуда. Предстоеше му да извърши нещо, което никога през живота си не беше правил.

Дарко домъкна с усилие коша с едро като зърната на кехлибарена броеница грозде, подпря го под стряхата и избърса с ръкав стичащата се по челото пот. Не беше готов за стъпката, която се готвеше да извърши. Но все някога трябваше да се пребори с онзи първичен страх, който вечно го преследваше.

Той издърпа внимателно тежък, напращял от сладост грозд и подложи шепи под струята бистра вода. Откъсна най-грамадното зърно и го поднесе към устните си. Сладостта се разля в устата му. Дарко премлясна и присви доволно очи. Гроздето си го биваше. Старият щеше да е доволен.

Той остави грозда обратно в коша и се запъти към площадката. На прага вдигна очи и огледа небето. Слънцето беше още високо, но времето летеше неумолимо. Ако се помотае още малко, нямаше да успее да свърши онова, което беше намислил.

Той изу прашните галоши, с които обикаляше градините, разкопча бялата ленена риза и за първи път през този ден се запита откъде трябва да започне човек, когато се готви да извърши нещо толкова дръзко.

„Сигурно първото нещо е да си осигури алиби.“

Дарко дръпна завесата и в този миг погледът му се закова върху грозно черно петно, което се рееше в небето като кръжаща над селото злокобна птица. Той се вторачи в облака, който застрашително прииждаше към къщите, след това се втурна навън.

— Какво е това, по дяволите! — изсумтя младежът, без да откъсва очи от заплахата. Само преди миг сводът изглеждаше чист и светъл като планински извор. Затича се, изкачи като дива коза кривата стълба и стъпи върху равния циментов покрив на плевника. Оттук цялата околност се виждаше като на длан.

Дарко усети, че диша с усилие. Гледката, която се разстла пред очите му, беше страховита. Гъстият пушек закриваше светлия диск на слънцето и над селото падаше лепкав здрач. Младежът скочи пъргаво на земята, отвърза синджира на кучето и излетя на улицата. Вратата зад гърба му остана да зее като разтворена от ужас уста.