Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (56)

56

Делийски се питаше дали е възможно случайността да го възнаграждава така щедро за търпението, което прояви през последните дни. Гледката пред очите му беше не просто любопитна, но представляваше логичен завършек на една предизвестена развръзка.

Роко Рочели стърчеше в центъра на опушената кръчма, омотан в здравото въже на Дезертьора. Чужденецът зяпаше с празен поглед влажните плочи на пода и оставаше напълно безучастен към злобните подмятания на жадните за зрелища пияници.

Стрина Вева се окопити първа. Грабна отново точилката и се спусна да окаже помощ на нещастника. Но лейтенантът реши, че моментът е само негов и не бива да разрешава друг да поема контрол над ситуацията.

— Видях го да тича по шосето… — Дезертьора се изправи с усилие, без да изпуска края на изтъркания кожен каиш. — Искаше да избяга негодникът. — Селянинът говореше задъхано. — Пришпорих магарето и го настигнах. Наложих го с камшика, овързах го и го метнах в каруцата. И ето, водя го тук, да го предам в ръцете на правосъдието.

Ръцете на правосъдието бяха дузина мръсни, криви, мазолести, кокалести длани, които се протягаха застрашително към младежа и дърпаха грубо калната дреха. Делийски пристъпи напред и разбута тълпата.

Подробностите около залавянето на чужденеца не го интересуваха. Важното беше, че Роко Рочели е в ръцете му. Младежът щеше да го отведе при Гаврил. А това беше единственото, което имаше значение в момента.

— Накъде се беше запътил? — Полицаят изгледа строго италианеца от глава до пети и едва сега забеляза омазаните в кал работни дрехи върху гърба му.

Роко не отговори.

— Не чуваш ли какво те пита началникът? — сръга го в ребрата Доносника. Роко залитна, но запази равновесие, наведе глава и отпусна уморените си рамене.

— Отвържи го! — нареди Делийски. Заповедта предизвика вълна на недоволство в редиците на пиячите. Един злосторник на свобода беше нещо опасно. Дезертьора се поколеба. Приближи и започна да отмотава с неохота въжето. Не беше убеден, че началникът знае какво върши. Ако реши да се измъкне отново, този нехранимайко щеше да хукне навън и тогава вече никой не можеше да го спре.

Въжето се свлече на пода, но Роко остана да стърчи неподвижно в средата на конопения обръч.

— Направи му едно силно кафе! — Лейтенантът се обърна към кръчмарката, която побърза да сложи джезвето върху огъня. Делийски избута Роко към масата в ъгъла и натисна гърба му, за да го накара да седне. Чашата с кафето долетя след минута и полицаят се загледа в струйката пара, която се издигаше от гъстата тъмнокафява течност.

— Направи едно и на мен — Делийски забеляза, че селяните продължават да следят сцената със съзнанието на участници, на които се полага дял от аплодисментите след края на представлението. Това, от което най-малко имаше нужда в момента, обаче, беше нездравото любопитство на пияниците. Затова полицаят размаха ръка и викна строго:

— Заемайте се с чашите си! Или най-добре, тръгвайте към полето! Представлението свърши!

Повечето от клиентите на стрина Вева се върнаха по местата си. Дезертьора обаче остана в центъра, очаквайки официална покана да участва в продължението. Селянинът приближи, впи поглед в тила на чужденеца, след това изрече твърдо:

— Началник, ще съм на оная маса там. Ако ти потрябвам, да ме повикаш.

Делийски кимна нетърпеливо и се приведе към лицето на италианеца.

— Имам добри новини за теб…

Момчето не даде признаци на вълнение. Дори не вдигна глава да се увери дали началникът говори истината или просто блъфира, за да го накара да се отвори устата.

— Най-късно до утре ще си свободен.

Делийски премлясна. Лъжеше. Роко Рочели беше свободен още от вчера следобед. Факсът пристигна рано сутринта, но никой друг, освен него, не знаеше тази подробност.

— Кой ти навлече тези дрехи?

Италианецът като че ли бе изгубил всякаква връзка с действителността. Не слушаше. Не отговаряше. Не реагираше.

— Пий си кафето, преди да е изстинало. — Лейтенантът побутна чашата към младежа. Роко изгледа равнодушно гъстата течност.

— Гладен ли си?

Чужденецът поклати глава.

— Защо разреши да Дезертьора да те влачи като добиче на заколение?

Момчето изкриви устни и изрече едва чуто:

— Доставяше му удоволствие…

Делийски остави чашата върху чинийката и се приведе още по-ниско към рамото на младежа. Не само Гаврил бе станал неузнаваем през последните дни, но и чужденецът беше потушил част от дързостта си.

— Не мога да повярвам, че разрешаваш на тая паплач да се забавлява за твоя сметка… — Полицаят беше наясно, че ролята на доброто ченге винаги е за предпочитане, когато искаш да изтръгнеш признание.

Роко вдигна глава и огледа безстрастно насядалите по съседните маси селяни.

— След като това е единственото удоволствие в живота им…

Лейтенантът долови в гласа на италианеца нотка на цинизъм. Но психологическият портрет на младежа не беше негова грижа. Той трябваше да разбере единствено къде се подвизава другият заподозрян. Съучастникът, както твърдяха безделниците.

— Защо реши да бягаш? Наясно си, че адвокатът ще се погрижи да смъкне обвиненията от гърба ти. Освобождаването ти е въпрос на часове.

— Не съм бягал…

Делийски трепна.

— Какво разправя тогава Дезертьора? Че те гонил по шосето…

— Много му се иска да съм злодеят, когото търсят. Това повтаря от самото начало. Че съм разпитвал за оня човек, за да го убия. — Устните на младежа се извиха в снизходителна усмивка.

— А на теб защо ти беше притрябвал кмета?

Роко сплете пръсти.

— Изобщо не ми е притрябвал. Нямах представа, че ще се случи нещастие…

— И все пак нещо те е довело тук. — Делийски следеше всяко движение на младежа. Роко поклати глава.

— Доведе ме упорството на майка ми…

Лейтенантът преглътна нервно.

— Какво общо има майка ти с тази история?

— Нямам представа.

— За какво точно те изпрати тук?

— Да уредя някои формалности…

— Какви формалности?

Младежът въздъхна.

— Някога родителите й са имали къща в селото…

Делийски изпъна гръб. Един на нула за Гъдева. Беше му неприятно да го признае, но източниците за информация на психоложката като че ли бяха доста надеждни.

— В крайна сметка разговаря ли с кмета?

Роко изгледа отегчено полицая.

— Нямах честта да зърна дори тленните му останки…

Делийски облиза устни. Малкият си го биваше. Говореше, без да цеди думите. Независимо дали казваше истината или се опитваше да представи скалъпена версия, играеше убедително.

— Защо си тръгна, без да свършиш това, за което си дошъл? Бил си немалко път. От Рим ли пристигаш?

Роко се размърда върху стола. Почеса върха на носа си, след това облегна лакти върху захабената покривка.

— Реших, че е по-разумно да дойда отново на следващия ден. Така ме посъветваха ония двамата малоумници… — Роко посочи Дезертьора, който пиеше бира в компанията на Доносника.

Лейтенантът кимна. Дотук всичко звучеше като предварително написан сценарий. Полицията не разполагаше с нито един факт, който да уличи младежа в лъжа. Никой не бе виждал чужденеца да катери хълма, където избухна пожарът. По пътя не бяха открити следи от гумите на наетия автомобил. Нито се намериха свидетели, които да потвърдят евентуалната среща между пришълеца и покойника.

— Искаш ли една бира?

Роко поклати глава.

— За първи път ли идваш по тия места?

Младежът кимна.

— С Гаврил кога успяхте да станете приятели?

— От теб научавам, че сме станали приятели…

— Е как? Герев ми извади душата да не те оставям нито миг в килията…

— Не разбирам защо е трябвало да те натиска толкова.

„Мога да ти подскажа, но ще чакам да чуя истината от теб“ — подсмръкна лейтенантът.

— Родителите на майка ти оттук ли са?

— Доколкото знам са столичани. Купили къщата, но не идвали често.

— Живи ли са?

— Починали са, когато съм бил съвсем малък.

— Баща ти е италианец, така ли?

Изражението върху лицето на момчето мигновено се промени. Делийски остана с впечатлението, че на младежа му е трудно да проумее как е възможно да съществува човек, който не знае кой е баща му.

— Баща ми е Лоренцо Рочели — изрече високомерно младежът. Делийски завъртя незапален фас между пръстите си. Името не му говореше нищо. Поне до предната нощ, когато информационна агенция „Гъдева“ го светна по въпроса за потеклото на задържания.

— Майка ти… кога за последен път е идвала тук?

— Като малка.

— Как се е сетила след толкова години за буренясалите ниви?

Роко изкриви устни в неопределена гримаса.

— Явно като започне да остарява човек, го нападат глупави носталгични настроения.

Делийски обмисли добре следващия въпрос, преди да го зададе.

— Ти… ходи ли до къщата?

— Нямам представа къде се намира. Пък и твоите хора, началник, ми щракнаха белезниците направо за „Добре дошъл“.

Делийски направи знак на кръчмарката да налее още кафе.

— Знаеш ли какво не мога да разбера — размърда се той, отпивайки малка глътка. — Защо побърза да се измъкнеш. Без да се видиш с кмета. Без да уредиш документите. Без да отскочиш до къщата. Без дори да се срещнеш с Гаврил…

Полицаят впи проницателния си поглед в лицето на чужденеца. Най-малкото трепване на мускул щеше да издаде объркването на младежа. Едва ли младият Рочели беше толкова опитен в играта, която играеше.

— Каква работа имам да се срещам с Гаврил? — попита невинно момчето и лейтенантът разбра, че не бива да го подценява. — Докато не цъфна в килията оная нощ, изобщо нямах представа, че съществува.

Така. Значи точно тук започваха разминаванията. Това беше и точката, в която версията на Гъдева издишаше.

Делийски реши, че е настъпил моментът да мине в настъпление. Достатъчно се беше правил на състрадателно ченге. Беше време малкият да види и другото лице на закона.

— Изпий си кафето, че много се замотахме тук…

Роко трепна и го изгледа озадачено.

— Ще ме заведеш при Гаврил — изрече наставнически лейтенантът, оставяйки банкнота до чинийката с кафетата.

— Защо не отидеш сам?

Делийски се намръщи.

— Не задавай тъпи въпроси, ами се размърдай!

Роко се поколеба. Полицаят се изправи и го побутна по рамото.

— Вярвам, че нямаш желание да попаднеш отново в лапите на Дезертьора.

Рочели огледа смълчаната кръчма. Лейтенантът се приведе към ухото му и изрече с неприкрито задоволство:

— Виждаш ли ги ония приятелчета там? Зажаднели са за кръв и зрелища. Представи си какво те очаква, ако те оставя в компанията им.

Тълпата пияници със сигурност не беше най-доброто общество, в което би могъл да попадне човек. Но споменът за ония типове в планината определено беше по-неприятен и от най-жестоките закачки на Дезертьора.

— Все пак предпочитам да остана тук. Ако нямаш нищо против, разбира се. — Роко изгледа настойчиво полицая. Упорството му беше знак, че знае нещо, за което събеседникът му няма и най-малка представа.

— Кръчмата не е място за задържани…

— Тогава ме отведи в управлението!

Делийски присви очи. Желанието на чужденеца да попадне отново в килията, от която Герев правеше всичко възможно да го измъкне, означаваше едно-единствено нещо: Че младокът е нагазил в блатото и с двата крака.

— Къде го остави?

Роко примига неразбиращо.

— Гаврил… Къде се разделихте?

— Не съм го виждал от сутринта…

— Сутринта… накъде отпраши?

— Кой?

Делийски почувства, че започва да губи търпение.

— Не се прави на невменяем! — Той се приведе още по ниско към лицето на младежа.

— Къде отиде Гаврил?

— Нямам представа.

— Кой те облече в тези дрехи?

— Той.

— Защо? Къде беше намислил да те води?

Роко стисна очи. Не искаше да си спомня нито безлунната нощ, през която го измъкнаха от леглото, нито ръмженето на глутницата кучета, нито суровите лица на мъжагите, при които го отведоха.

Герасим Делийски усети, че с усилие овладява гнева си.

— Виж какво, момченце! — изсъска той. — Трябва незабавно да науча къде се подвизава Гаврил. В противен случай много неща ще се объркат.

Роко отдръпна тялото си. Така или иначе, всичко около него се беше заплело. Не можеше да си представи какво повече би могло да се случи.

— Знаеш ли какво друго бих искал да узная? — Лейтенантът заби острия си поглед в бялото като платно лице на чужденеца.

— Дали си виждал Найла.

Роко вдигна инстинктивно глава. Върху устните на Делийски плъзна ехидна усмивка.

Този хлапак знаеше много повече, отколкото беше склонен да сподели. Може би в крайна сметка италианецът имаше право. Суровостта на обстановката в управлението предразполагаше повече към изповеди от задушевността на опушената кръчма.

— Ставай! — нареди грубо лейтенантът. — След като не искаш да се погрижиш за съдбата си, съм принуден да го направя вместо теб. Само че този път няма кой да те измъкне от килията. Доколкото разбирам, на Гаврил в момента изобщо не му е до теб…

Роко почеса чело с върха на пръстите си, но не се изправи. Полицаят го сбута в гърба.

— Знаеш ли как ще се настървят всички наоколо, когато те видят зад решетките.

— Не съм извършил нищо нередно — смънка едва чуто младежът.

— Убеден съм в това. Само че затворите са наблъскани с нещастници като теб, които са пропуснали момента да проговорят. Тръгвай, че денят се изниза!

Роко бутна с неохота стола назад. Направи неуверена крачка между кривите маси, но в следващия миг се закова на място. Делийски проследи погледа му.

Чужденецът наблюдаваше с разширени от ужас очи фигурата, която изникна на прага на кръчмата. След това се огледа трескаво, търсейки страничен изход, за да избяга.

Делийски се опита да отгатне смисъла на реакцията му. Но си даде сметка, че случайността му изпраща свидетел, когото за нищо на света не бива да изпуска…