Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (11)

11

Лейтенант Герасим Делийски мразеше да го безпокоят в дома му. Днес вече беше изпълнил плана за ненадейни нощни посещения. Той погледна дисплея на телефона и веднага разпозна номера. Пое дълбока глътка въздух и посегна към слушалката.

Отговори рязко. Трябваше да покаже, че и той като милиони хора по света, служи на реда, но в рамките на нормиран работен ден.

— Надявам се, че не звъниш в три през нощта, за да ми съобщиш нещо неприятно…

Напрегна слух, долови напрежение в последвалото мълчание, след това почти изсъска:

— Не искам да ти напомням, че те предупредих…

Човекът от другата страна на линията дишаше с усилие. Не бе изрекъл нито дума. И все пак Делийски можеше да заложи главата си, че това, което му предстои да чуе, е новината за развръзка, която беше предвидил.

Той изруга наум. Инстинктът никога не му изневеряваше. А и той самият нямаше навика да се поддава на необмислен натиск. Отстъпваше от принципите си рядко и то само в името на старото приятелство.

— И сега какво? — попита той, опитвайки се да потисне гнева си.

От самото начало беше ясно, че новоизлюпеният благодетел няма и най-малка представа как бързо и повратно могат да се развият събитията. Затова мълчеше виновно и претегляше всяка дума.

— Ще ми кажеш подробностите, когато пристигна. Отвори вратата и вържи кучето — нареди Делийски и тресна слушалката.

Затърси панталона. Минаваше три. Утре в осем трябваше да е на бюрото си.

Напъха ризата и затегна колана. Мразеше късните обаждания. Мразеше непредвидените обрати. А в нощ като тази мразеше дори и приятелите си.