Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (61)

61

Зверовете, които запречваха изхода, го наблюдаваха с мрачни неподвижни погледи. Приличаха на степни бизони, но бяха катраненочерни, с накъдрени, извити назад рога. Изглеждаха тъпи, тромави и не особено сговорчиви.

Единственото му желание беше да го оставят да премине през телената врата, която отвеждаше в градината. След това беше готов да обещае, че никога повече няма да се мярка пред погледа им. Роко облиза устни. Не беше ясно дали трябва да се доверява сляпо на някаква селска кръчмарка. Той премери разстоянието, което го делеше от животните и се запита дали все пак компанията на ченгето Делийски не е за предпочитане пред тази на чудовищата насреща.

Младежът приплъзна гръб по неизмазания зид. Наоколо вонеше на тор. Кръжаха рояци хапливи мухи. Над локвите с помия бръмчаха комари.

Той направи плавно движение встрани, без да откъсва поглед от налетите с кръв очи на животните. Така или иначе, ако приятелчетата, които бяха запречили изхода, не се отместеха по най-бързия начин, само след минута лейтенантът щеше да го стисне за гушата. Роко посегна към тръбата, върху която беше опъната телената мрежа. Намерението му не се хареса на единия от биволите, който заклати заплашително едрата си глава, издаде напред омазаната си с лиги муцуна и от гърлото му изригна мучене, което накара сърцето на Роко да се преобърне в гърдите.

Беглецът заби нокти в зида. Оградата беше прекалено висока, без нито една вдлъбнатина, дупка или процеп, в който да навре пръстите на ръцете си. Истината е, че винаги бе мечтал да притежава особена сила. В момента отчаяно се нуждаеше от свръхспособност, която да го издигне над земята и да го прехвърли от другата страна на проклетата тухлена преграда.

Чудотворната сила се появи само след миг в образа на прегърбена старица, която стискаше в ръка дългата дръжка на саморъчно направена метла. Вместо добра фея, съдбата му изпращаше вещица, но Роко реши, че единственото, което не трябва да прави в този момент, е да проявява претенции към избора на спасение.

Жената започна да премита двора, без да обръща внимание на безпокойството на животните. Роко се запита, дали ако я повика, зверовете насреща няма да побеснеят. Най-разумно би било да изчака стопанката сама да го забележи, но моментът не разрешаваше подобно разточителство на време.

— Извинете! — Чужденецът веднага съжали за този наивен опит да привлече вниманието на старицата. Трите чифта катранени очи се забиха като отровни стрели в лицето му, а баба Марковица продължи да размахва метлата, без да отдава значение на отчаяния зов за помощ.

Нещата нямаше да са толкова безнадеждни, ако единият от биволите не доближи и не навря мократа си муцуна под дрехата на натрапника. Роко разпъна ръце и спря да диша. Усети лигите да се стичат върху корема му и върха на рога да дращи гърдите му. Само едно рязко движение беше достатъчно рогът да разпори гръдния му кош.

Роко се повдигна на пръсти и видя как Марковица трие калта от галошите си върху желязното стъргало. Само след миг старицата щеше да потъне във вътрешността на къщата. Това означава, че той разполагаше с не повече от секунда, за да изиграе решаващия си коз. И да спаси застрашената си от разкъсване кожа.

— Чувате ли ме? Насам! — размаха ръка младежът. — Муцуната натисна корема му и дланта на Роко замръзна във въздуха. Ако вещицата не долетеше веднага, всичко отиваше по дяволите. Дори бивалите да проявяха снизхождение, Герасим Делийски едва ли щеше да демонстрира благоразположение.

Старицата вдигна забрадената си глава и впери невиждащите си очи по посока на добитъка.

— Кой е там? — попита с немощен глас тя.

— Елате по-близо! Изпраща ме стрина Вева…

Името на кръчмарката прозвуча като магическа парола. Баба Марковица остави метлата и затътри гумените галоши към телената ограда.

— Кой си ти? — запита тя, отмествайки желязната скоба от металната тръба.

— Изпраща ме стрина Вева — повтори задъхано мнимият пратеник, питайки се дали рогът действително прониква между ребрата му или усещането е резултат от вледеняващия сетивата му страх.

Баба Марковица отвори вратата и изгледа младежа от глава до пети. Единственото, което не се сещаше да направи, беше да избута животното от тялото му.

— Докторката има нужда от помощ… — това беше единственият довод, който роди съзнанието му. На всичкото отгоре не беше и лъжа.

Баба Марковица се залута из двора. Измъкна от купа с дървата къса жилава пръчка. Върхът изсвистя във въздуха и опари задницата на бивола. Животното подскочи и се извърна рязко, а Роко премери разстоянието до отворената врата.

— Какво се е заинатила тая пущина? — Марковица задърпа биволицата за рогата и Роко си даде сметка, че може би е негов ред да отърве старицата от гнева на черния дявол.

— Ела! — възрастната жена омота изтъняло въже около рогата на животното и нахлузи синджир около врата му.

— Минавай! Не са толкова страшни, колкото изглеждат. — Тя избута другата биволица към купата сено в ъгъла. Роко не помръдна.

— Минавай! — нареди бабата и Роко стисна очи. Втурна се към телената врата и излетя в градината. Ако знаеше как да изскочи на улицата, нямаше да стои нито миг повече в компанията на тези чудовища.

Марковица се надигна на пръсти, пусна желязната скоба върху тръбата и тръгна към къщата.

— Знаех си, че ще стане така. — Тя изтри отново крака, изу галошите и нахлузи огромни мъжки чехли. — Откога й казвам на докторицата, че тая работа не е за нея. Ама девойчето е вироглаво! Не слуша…

Старицата поклати глава и влезе в дълъг сумрачен коридор. Роко постоя няколко мига на прага, след това я последва.

— Женски работи ли са това? — завайка се Марковица, вдигайки капака на ниска дървена ракла. — Да обикаля баирите като разбойник! — Тя измъкна оттам връзка ключове и ги набута в ръцете на стърчащия в дъното на коридора Рочели.

— Най-малкият, сребристият, отваря външната врата. Този, златният е за болничната стая. Дългият е за кабинета на докторицата. — Марковица изгледа недоволно зяпащия с недоумение Роко.

— Какво чакаш? Тичай, че с тия работи шега не бива… — Старицата избута пратеника към вратата. Роко натисна дръжката и се оказа в края на дълга пътека, покрита с каменни плочи. От двете страни цъфтяха божури. Над главата му поклащаше клони гигантска черница.

Той тръгна по пътеката.

— Не се отбивай никъде! Бягай направо в здравната служба! Извикай бай Делчо! Човекът разбира от тия работи.

Роко преглътна. Опита се да свърже в логичен ред напътствията на старицата, но не успя. Излезе на улицата и се огледа. Нямаше честта да знае кой е бай Делчо, значи, задължението отпадаше. Единственото, за което биха могли да послужат ключовете в джоба, беше да се скрие в сградата и да изчака да падне нощта. Тогава щеше да се измъкне незабелязано и да отпраши към града. Да скочи в някой нощен влак и да се добере до столицата. Да телефонира на баща си и да го убеди да изпрати пари. Ако не се обърка нещо, вдругиден можеше да е в цивилизацията.

Роко хвърли бърз поглед през рамо. Улицата изглеждаше безлюдна. Той свърна по тесния сокак, който отвеждаше към крепостта на Найла. Съзря кулите и почувства как сърцето му заби учестено.

Застана пред желязната врата и прочете бележката върху стъклото. След случката в гората докторката нямаше да се върне скоро. Измъкна с трепереща ръка връзката от джоба и огледа крадешком притихналата улица.

Пъхна малкия сребрист ключ и го превъртя в ключалката. Натисна дръжката и прекрачи прага. Отвътре го лъхна миризма на хлор.

Роко притвори безшумно вратата и заключи внимателно. Тръгна на пръсти по излъсканата мозайка. Когато стигна до площадката на горния етаж, спря. Заслуша се в тишината, която цареше наоколо.

Чувстваше се като престъпник, проникнал с взлом. Пристъпи към първата врата и се загледа в месинговата табела, върху която беше изписано името на колумбийката. Следваше складът за лекарства, за който явно докторицата не бе сметнала за необходимо да даде ключ на старата Марковица. Крайната врата беше болничната стая.

Роко прехапа устни. Вътре със сигурност имаше легло, на което да опъне уморените си кокали. Той напипа грапавия златист ключ, поколеба се за миг, след това го бутна в процепа.

Вратата се открехна и Роко се оказа в тясно помещение с варосани стени и спуснати щори. Вдясно от прозореца имаше измазан в бяло шкаф. Леглото беше в ъгъла.

Младежът приближи и промуши пръсти между лентите на щората. Прозорецът гледаше към ниска едноетажна постройка, оградена с градина, потънала в цветя. Рочели пусна щората и изпита блаженство от допира с леглото. В следващия миг обаче ръката му напипа нещо твърдо. Той се отдръпна рязко встрани и рамото му разтърси шкафа. Стъклата се раздрънчаха и Роко се сниши в ъгъла. Присви очи и се вторачи в мумията, която лежеше върху тясното болнично легло. Поиска да изкрещи, но викът потъна в гърлото му.

Задиша през устата. От възглавницата, само на крачка от него, го наблюдаваха две сухи безжизнени очи…