Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (33)

33

Селото жужеше като разбунен кошер. Бяха изминали само няколко дни от нелепата смърт на кмета, а мълвата за коварната роля на Гаврил Герев в трагичната случка набъбваше като надуваем балон, който всеки момент ще се пръсне. Слухът обхождаше улиците, магазините, кръчмите. Подробностите се настаняваха във всеки дом и селяните вечеряха в компанията на последните новини.

Истината е, че следователите не бяха стигнали до категорично становище относно участието на чужденеца в трагедията. Местните власти също бяха объркани. По пътищата на хълма не бяха открити следи от гумите на автомобила, който Роко беше наел в столицата. Сред личните вещи на задържания не бяха намерени имена, адреси или телефони на хора от селото. Освен това, никой не се беше осмелил да заяви, че е видял момчето да катери склона в онзи злополучен следобед. Това обаче не спираше пороя от мрачни предвиждания, застрашителни опасения и тревожни догадки.

Гаврил не промени режима на делника си и не изневери на навиците си. Въпреки напрежението, което витаеше във въздуха, Герев всячески демонстрираше незаинтересованост към заплитащите се около името му интриги. Роко всеки ден пътуваше до града и вечер се връщаше обратно във фермата. Пребиваването му в дома на Герев беше станало достояние на голям кръг от недоброжелатели.

Дарко бавно се възстановяваше, но се беше затворил в себе си и почти не излизаше от къщи. Избягваше да говори с баща си и единствената му връзка със света бяха посещенията на чаровната докторка.

Вестта, че Гаврил Герев иска да построи отново деветте изгорели колиби, изгърмя в селото като бомба и бе посрещната от мнозина като недвусмислена проява на закъсняло разкаяние. Новината раздвижи духовете и измести интереса към хода на разследването. Не бяха един или двама онези, които си блъскаха главите над вероятните подбуди на инициатора. Повечето се питаха, и то съвсем основателно, защо Герев напира да възстанови и изпепелената до основи постройка на покойника. За никого не беше тайна, че в продължение на години Гаврил и доскорошният първи човек в селото трудно намираха общ език. Селските хроникьори се ровеха неуморно в архивите от миналото и вадеха оттам мухлясали доказателства за първите сигнали за конфликта.

По-възрастните още помнеха, че когато Гаврил стъпи за първи път върху тази земя, беше посрещнат изключително недружелюбно. Съдбата му не беше по-различна от тази на всеки пришълец. Покойният кмет оглави реакцията и направи всичко възможно да разколебае желанието на новодошлия да отгледа детето си по тези места. Гаврил обаче демонстрира здрави нерви и непоколебим дух. В началото всички се отнасяха към него като към чернокож в южните щати. Жените отказваха да му продават яйцата си, мъжете не искаха и да чуят молбите му за доставка на камъни, тухли и вар.

Въпреки това гражданинът стегна къщата с две голи ръце. Насади овошки и започна да събира доброволци, с които настла с камъни околните улици. Дотогава селяните газеха в калта, каруците потъваха в кишата, а животните често се губеха, неспособни да стигнат до домовете на стопаните си.

Големият разкол в отношенията с кмета обаче настъпи, когато Герев цъфна една сутрин в кабинета му и заяви, че иска да купи някои от пустеещите по отсрещните склонове ниви. Молбата завари кмета неподготвен, но той бързо се окопити и обясни, че е немислимо земята да отива в ръцете на хора, чиито предци не са оставили костите си по тия места.

Отказът отвори дълбока рана в гърдите на Герев. От този ден той стана мълчалив, но нито за миг не се отказа от желанието да работи на собствен имот. Гаврил потропа на много врати, но никой от селяните не откликна на молбата му да купи забравените по баирите градини. Единствено дядо Лалчо, воденичарят, се смили над болката на пришълеца. Една нощ двамата с Герев изпиха до дъно цяло шише ракия, изплакаха мъката си и на сутринта с размътени от алкохола глави се замъкнаха в кабинета на нотариуса. Подписаха, стиснаха си ръцете и Герев се прибра в селото с лице, озарено от широка усмивка и със сърце, преливащо от надежди.

От този ден дядо Лалчо се превърна в черната овца на стадото. Децата по улиците го замерваха с жълъди и гнили плодове. Жените шушукаха, когато го виждаха да минава. Мъжете го засипваха с упреци и подигравки. Кръчмарите се отнасяха със стареца като с бездомно куче. Съседите отбягваха къщата му, като че ли беше прокажен.

Гаврил изпитваше вина и често канеше воденичаря в дома си. Тези посещения обаче ставаха поводи за нови нападки. Най-яростен в обвиненията си, разбира се, беше кметът. Той се нахвърли открито срещу стареца, наричайки го подлец, мъртва душа и гнусен предател.

Всички в селото знаеха, че синовете на стария Лалчо рядко навестяват баща си. А още по-рядко се сещат за занемарените ниви. Новината за сделката обаче, събуди апетита им и седмица след спогодбата наследниците се появиха в селото, решени да изобличат измамника и да си върнат това, което им принадлежи.

Воденичарят не довери на никого каква сума е прибрал от сделката със запустелия имот. Синовете му се повъртяха ден-два из селото, опитаха се да разберат колко са парите и къде са скрити, но в крайна сметка си заминаха, без да изкопчат нищо от стареца.

Гаврил се нахвърли върху изгорелите от сушата лозя като звяр на мърша. Работеше от сутрин до вечер, копаеше, пръскаше и поливаше. Следобед дремеше под сянката на лозниците и привечер продължаваше, без да жали време, сили и средства. Изоставеният склон заприлича на райска градина. Селяните минаваха с каруците и не можеха да повярват на очите си. Гражданчето беше извършило чудеса. Те пулеха очи, цъкаха с език и нямаха търпение да разкажат на останалите какво са видели.

Герев беше толкова горд с първата реколта, че покани всички съседи да опитат от гроздето. В двора на къщата се завихри истинско празненство. Печаха се баници, лееше се вино, гърмяха закачки. Дядо Лалчо плачеше от умиление и благословеше силата, посочила на Гаврил пътя към къщата му.

Всичко това беше някога, когато Герев беше още млад, зелен и изпълнен с мечти за бъдещето. Не че сега се чувстваше престарял, но животът го беше поочукал. Беше посмачкал вирнатия му нос и бе помрачил ведрия му поглед към света.

Истината е, че каквито и добрини да извършеше Гаврил, за селото той си оставаше загадка. Миналото му беше мъгливо, професията му — странна, а целият му живот изглеждаше прекалено прост, за да е чист. Затова и когато изгърмя вестта за убийството на кмета, първата мисъл на селяните беше да посочат с пръст Гаврил. Наистина, от конфликта с нивите беше изтекла немалко вода, но напоследък във въздуха кръжаха слухове, че Герев иска да издърпа чергата под краката на кмета. Изборите за местна власт наближаваха и селяните шушукаха, че Гаврил всеки миг ще обяви кандидатурата си. Не че имаше шансове да бутне покойника от стола. Но в двубоя се раждаше нова интрига, която жителите на селото се готвеха да проследят със затаен дъх.

Колкото повече минаваше времето, толкова повече жителите на селото се чувстваха хванати в капана на собствената си неосведоменост. Господата в града не казваха ясно дали Герев е замесен в убийството. Не обясняваха каква работа е имало италианчето по тези места. Нито си правеха труда да изяснят колко още ще се влачи тази агония.

Единственото, в което не се съмняваха селяните, беше желанието на Гаврил да отърве кожата. И то не само собствената си, но и тази на основния заподозрян. А това вече беше интрига, която дори най-незаинтересованите трудно можеха да оставят извън обсега на вниманието си…