Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (48)

48

Намеренията на нищожеството Рочели бяха ясни като бял ден. Неща стикът даваше мило и драго, за да се измъкне. Пристигането на Найла беше идеалният шанс, който му подхвърли случайността.

Дарко стисна лопатата. Симпатягите наоколо нямаха представа в какво се е забъркал чужденецът. Затова и нехаеха за намеренията му. Младежът огледа разкървавените си длани. Единствено той знаеше за тъмните петна в биографията на нещастника Роко. Беше станал свидетел на престъпните му наклонности. Беше изпитал върху гърба си проявите на безскрупулната му природа. Тъкмо затова негов дълг беше да го спре. Да му попречи да избяга от съда на хората. Да го остави заклещен в здравата хватка на закона.

Дарко впери поглед във виещата се между дърветата пътека. Щеше да е истинско чудо, ако Найла се върне невредима. Може би докторката вече лежеше безжизнена върху влажната пръст. Може би негодникът я беше удушил, умъртвил, изритал в най-близкия трап.

Картината изплува в съзнанието му и Дарко захвърли лопатата. Заобиколи кофата с камъни и хукна към гората.

Трябваше да пристигне навреме. Да я спаси. Да я изтръгне от лапите на чудовището Рочели.

Гората го погълна с лепкавия си мрак. Дарко спря да си поеме дъх. Вдигна поглед. Върховете на дърветата се сплитаха над главата му и образуваха тъмен свод. Пълзящата мъгла не му разрешаваше да съзре накъде води пътеката.

Той пристъпи колебливо. Гората го приласкаваше в дебрите си, но някакво неосъзнато чувство му подсказваше, че всяка крачка го отдалечава от целта. А целта беше Найла. Трябваше да я открие. Час по-скоро. Жива!

Дарко прокара длан върху грапавата повърхност на дебел напукан дънер. Клонът над главата му се разклати и на педя от лицето му прелетя огромна черна птица. Младежът отскочи встрани и вдигна ръце да се предпази. Дрезгавият крясък на птицата раздра тишината.

Младият Герев извърна глава. Поляната, където копаеха останалите, се беше изгубила от погледа му. Пътеката потъваше в реещи се облаци мъгла. От Найла нямаше и следа. Нещастникът Роко отдавна си бе плюл на петите.

Пое отново по лъкатушния път. Ускори крачка. Беше истинско безумие, че разреши на негодника да я отведе в гората. Не можеше да проумее къде се изгуби и Гаврил. Защо остави задържания без надзор. И откъде изобщо му хрумна да влачи отрепката Рочели в къщата им.

Кратко прошумоляване го изтръгна от мислите му. Дарко се сниши и затаи дъх. Наоколо цареше смразяващо безвремие. Миризмата на гнили листа подразни ноздрите му. Тишината възбуди сетивата му.

Той усети ново раздвижване зад гърба си. Извърна рязко глава и забеляза ниска фигура. Присви очи. Може би беше сърна. Дивите животни често бродеха по тези места.

Младежът изостави пътеката и тръгна по посока на шума. Спря и се ослуша. Животното се бе притаило зад храстите и чакаше удобен момент да избяга.

Той пристъпи предпазливо. В миг пращене на сухи клони го накара да отскочи встрани. Не беше сърна. Между дърветата се прокрадваше нещо по-едро. Високо. И тежко. Отчетливите му стъпки пореха тишината.

Дарко приведе тялото си зад нисък бодлив храст. Трябваше да е изключително предпазлив. Бе слушал истории за глигани, които нападат в гръб. Тези зверове бяха жестоки и агресивни. Изходът от двубоя с тях винаги беше трагичен.

Младежът подаде глава между голите клони. Постъпи ужасно неразумно, като тръгна сам. Трябваше да извика подкрепление. Онези сурови мъже със сигурност знаеха гората по-добре от пръстите на ръцете си.

Той се изправи. Мъглата му пречеше да се ориентира къде точно остана пътеката. Налагаше се да се върне. Да повика помощ. И да изтръгне Найла от лапите на онзи изверг.

Дарко преглътна. Единственият знак бяха дърветата. Но всички те убийствено си приличаха. Младежът усети как вълната на безпомощност го блъсна. Гората се завъртя. Той опря гръб върху най-близкия дънер.

Не биваше да разрешава паниката да завладее съзнанието му. Все някога Гаврил щеше да се върне. Да види, че го няма. И да хукне да го търси.

Младежът се свлече върху изскочилите от пръстта корени. Кората на дънера раздра кожата му. Той сложи глава между коленете си и се опита да диша равномерно. Трябваше да се успокои. Да избистри мислите си. Да мобилизира силите си.

Неясен шум от стъпки го накара да трепне. Дарко вдигна глава. Съзря опасността само на педя от лицето си. Не извика, не побягна, не вдигна ръка да се защити. Ужасът бе сковал челюстите му, гръбнака му, крайниците му.

Беше прекалено изтощен, за да се бори и прекалено объркан, за да бяга. Вдигна примирено очи. Усети тежестта на удара. След миг всичко потъна в мрак.