Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (58)

58

Гълъбчетата бяха в кафеза и рано или късно Гаврил щеше да долети да си ги прибере. Делийски беше наясно, че няма да чака дълго. Въпросът беше да не ги изпусне. Двамата дангалаци бяха в ръчичките му. Можеше да прави с тях, каквото си пожелае. Най-доброто, разбира се, беше да ги подложи на импровизиран кръстосан разпит. Само така щеше да разбере кой какво крие. Кой се опитва да лъже, да шикалкави, да хвърля прах в очите на останалите.

Делийски направи знак на Дарко да приближи. Момчето се поколеба. Лейтенантът сбута Роко в гърба и двамата запречиха входа на кръчмата.

— Къде се запиля баща ти, бе, момче? — подхвърли нехайно Герасим, опитвайки се да придаде на гласа си нотка на дружелюбност. Дарко изгледа злобно стърчащия на крачка от него италианец, след това отвърна небрежно:

— Сигурно е отскочил до града.

— Каза ли кога ще се върне?

Дарко отстъпи назад и махна с ръка:

— Нямам представа.

Младежът се огледа и изрече забързано:

— Трябва да тръгвам. Докторката каза, че ми е необходима почивка.

Той направи още една крачка назад, готов да хукне през площада, но ръката на Делийски го спря.

— Виждал ли си я днес?

Дарко се намръщи. Свъси вежди и прониза с унищожителен поглед стоящия в сянката Рочели.

„Какво толкова се е напушил малкият?“ — помисли си лейтенантът, наблюдавайки под вежди наежилите се като вироглави петли младежи.

— Днес виждал ли си докторицата? — повтори той, но Дарко като че ли не чу. Бе вперил пламтящите си от ненавист очи в лицето на чужденеца, доволен, че най-после нещастникът Рочели е попаднал в надеждни ръце.

„Какво ли имат да делят тия гълъбчета?“ — запита се Герасим, долавяйки напрежението, което кръжеше във въздуха. Наистина, следите от побоя, който бе нанесъл изпадналия в амок Дарко, личаха ясно върху лицето на пришълеца. Но недоразумението беше изяснено и противоречията — изгладени. Нямаше защо младият Герев да се държи като бик, готов да налети на тореадора.

— Не чуваш ли какво те питам, бе, момче? — повиши глас полицаят.

Дарко трепна и се озърна. Делийски остана с впечатлението, че малкият иска да сподели нещо, но присъствието на чужденеца го възпира.

— Ако те интересува къде е докторката, питай онзи там — подхвърли неочаквано Дарко, посочвайки с глава стърчащия на прага Роко.

Делийски извърна рязко едрото си тяло. Впи проницателен поглед в лицето на италианеца и изръмжа глухо:

— Приятелчето ти твърди, че знаеш къде е Найла…

Роко не отговори. Не помръдна. Нито един мускул върху лицето му не трепна.

„Този е изпечен играч.“ — прокара длан през челото си Делийски. В същия миг вниманието му привлече стар раздрънкан пикап, който връхлетя като ураган в притихналия площад. Гумите на автомобила оставиха тъмна следа върху асфалта. Вратата се отвори широко и отвътре изскочи зачервената от възбуда Гълъбина.

„Само тази напаст ми липсва сега!“ — озърна се Герасим, готов да се скрие в сумрака на кръчмата. Психоложката го забеляза и се спусна към него. Хвана го за ръкава и го замъкна под клоните на черницата.

— Знам кой е съучастникът на Гаврил — изрече възбудено тя.

Делийски въздъхна. Не искаше да знае кой е съучастникът. Нито какво е извършил Гаврил. Най-съкровеното му желание беше тази жена да го остави на мира.

— Прекрасно! — издърпа ръкава си той. — А сега ме остави да си върша работата. — Лейтенантът тръгна към входа на кръчмата и в този миг усети, че нещо не е наред. Прегърбеният силует на Роко Рочели не се мяркаше в очертанията на вратата. Дарко също не беше на мястото, където го беше оставил преди минута.

Делийски изпита неудържимо желание да хване за гушата натрапницата Гълъбина, но си даде сметка, че моментът е прекалено напрегнат, за да губи време с нея. Той се затича към магазина, надникна зад зида и видя фигурата на Дарко да се отдалечава по пътя към черквата.

Върна се и нахлу в кръчмата. Погледът му обходи пълните маси. Отскочи към тезгяха, пропълзя по отворената врата на тоалетната, след това падна отново върху групата пияници.

Делийски изруга. От Роко Рочели нямаше и следа.