Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (63)

63

Ужасът разяждаше съзнанието му. Парализираше мислите му, завладяваше всяка частица от тялото му. Компанията на мъртвеца изглеждаше като страховит кошмар, който продължава прекалено дълго и не може да бъде прекъснат, въпреки усилието да се събуди.

Роко огледа безпомощно празното помещение. Трябваше незабавно да се махне оттук. Беше се оказал на неподходящо място в неподходящ момент. Не биваше да го заварват в компанията на труп. Не и след всички безумни обвинения, които се опитваха да лепнат върху крехкия му гръб.

Той пристъпи към вратата и постави длан върху дръжката. В този миг звънът от чупенето на стъкла разтресе сградата. Сърцето на Роко се преобърна в гърдите. Той отстъпи назад, без да поглежда към мумията върху леглото.

Никой нямаше да повярва, че се е оказал случайно тук. Към греховете му само след минута щеше да бъде вписано още едно убийство. Роко прехапа устни. Доближи до прозореца и измери разстоянието до циментовата пътека, с която бе опасана постройката. Беше достатъчно високо, за да лежи с месеци в гипс. Ако изобщо оцелее след безумния скок от прозореца на втория етаж.

Той вдигна щората и светлината заля помещението. Онези отвън се бавеха. Съдбата му даваше шанс да избяга. Роко стисна дръжката на прозореца. Разтресе стъклото, но крилото остана здраво залостено.

Напрегна мускули и дръпна отново металната дръжка. Желязото се впи в дланта му. Роко вдигна глава и огледа прясно измазаната дограма. Тогава забеляза нещо, което го накара да отстъпи стъписано назад.

Крилото беше заковано към дървената рамка. Пироните личаха ясно, въпреки че някой се бе постарал да ги скрие под дебел слой боя.

Младежът преглътна с усилие. Тази стая беше капан, в който се беше набутал сам. Той закрачи нервно из тясното помещение. Почувства, че не му достига въздух. Някой от съседите го бе видял да се вмъква в службата. Бе известил полицията и ченгетата вече бяха отвън. Всеки миг щяха да му закопчеят отново белезниците.

Италианецът спря и се ослуша. Одисеята започваше отначало. Безкрайни разпити, отчаяни опити за изтръгване на признания, обещания на некадърни адвокати, ненужни жестове на измъчено благоволение от страна на непознати местни покровители.

Роко облиза устни. Щеше да посрещне удара прав. Той измъкна от джоба връзката с ключове. Колената му се тресяха в нервни тикове. Стомахът му се свиваше в спазми. Пръстите му трепереха.

Набута златистия ключ в процепа. Поиска да го превърти, но в този миг от другата страна на вратата долетя разтърсващ вик. Роко подскочи. Сърцето му се изкатери в гърлото.

Задиша учестено. Мислите му се заблъскаха в белите стени. Всичко пред погледа му се завъртя.

Младежът напрегна слух. Не долови никакъв звук. Стисна юмруци. Нямаше да им разреши да издевателстват над психиката му. Да се превръщат отново в господари на волята му.

Той пристъпи напред. Завъртя рязко ключа и издърпа вратата. Изчака няколко секунди, след това подаде глава и надникна в празния коридор.

На площадката в дъното се въргаляше нечие тяло. Човекът лежеше, проснат по гръб. Ръцете му бяха разперени. Главата гледаше към стълбите. Роко присви очи. Само на крачка от обувката на непознатия се мъдреше захвърлен пистолет.

Италианецът затвори безшумно вратата. Заключи, бутна ключовете в джоба на панталона и закрачи неуверено по каменния коридор.

Когато стигна до тялото, спря. Бяха му необходими няколко безкрайни секунди, за да се пребори с желанието да грабне оръжието и да хукне навън. Прескочи дългите крака на човека и се взря в лицето му.

Лейтенант Делийски бе станал жертва на собствената си ловджийска страст. Беше тръгнал по дирите му, но от ловък преследвач се беше превърнал в жертва. Роко се спусна по стълбите. По устните му пропълзя усмивка.

Който и да беше нападателят, Роко щеше да му е благодарен, докато е жив.