Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (15)

15

Дарко гледаше с разширени от ужас очи видението пред себе си. Съзнанието му крещеше, че това, което вижда, е само безплътна сянка. Сетивата му отказваха да приемат очевидното. Младежът чуваше ясно думите, различаваше чертите, чувстваше тежката длан върху увисналите си рамене. Беше прекалено замаян, за да говори. Беше изплашен до смърт, за да се съпротивлява.

— Успокой се! — Шепотът опари ухото му. Нямаше намерение да се самозалъгва. Действителността около него се беше сринала. Беше се превърнала в руини. От няколко часа светът не беше същият.

Дарко задиша през устата. Сърцето му биеше бясно. Слепоочията му пулсираха. Бяха изминали само няколко часа, а той имаше усещането, че тази болка е стара. Че бодежът раздира сърцето му, откакто си помни. Той притвори очи.

Никога нямаше да свикне с празнотата. До вчера светът около него преливаше от багри. Беше пъстър и наситен с гласове. Днес съдбата го застави да мине от другата страна на линията. Там, където витае безмерна пустота, вечен мрак и студ. Дарко вдигна бавно клепачи. Навсякъде се стелеше убийствена сивота. Наоколо беше тягостно и зловещо.

Сянката разтърси рамото му.

— Всичко ще се оправи, повярвай ми!

Дарко се сепна. Не беше глупак, за да вярва. Нищо нямаше да е както преди.

— Да се приберем вкъщи!

Момчето поклати глава. Къщата се беше превърнала в гроб. Там се навърташе и убиецът. Делийски му обясни всичко. Онази отрепка, която се въргаляше върху пода, беше екзекуторът на баща му.

— Ела!

Дарко блъсна ръката, която стискаше рамото му.

— Ти си мъртъв, не разбираш ли? Мъртъв си! Не можеш нито да говориш, нито да бродиш в нощта с мен. Не можеш дори да се върнеш вкъщи. — Лицето му беше изкривено, гласът му се давеше в спазми, по страните му се стичаха сълзи.

Дарко хукна в тъмното.

Сянката се спусна стремглаво след него.