Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (82)

82

Не биваше да отлага повече часа на истината. Беше проточил агонията безумно дълго. Трябваше да побърза да разкрие тайната, преди да се е случило нещо непоправимо.

Герев блъсна уморено вратата на субаруто. Единственото, за което мечтаеше в момента, беше горещ душ и порция здрав сън. Вместо това обаче се налагаше да се изправи срещу двама съдници, които нямаха желание да проявят и капчица милост.

Гаврил потърси ключовете. От дни момчетата се мятаха в транса на собствената си безпомощност. Лутаха се в лабиринта от догадки. Градяха вавилонски кули от смазващи предположения. Герев бутна ключа в ключалката. Беше настъпил моментът на разкритията. На обясненията и обвиненията.

Той опипа бутона на лампата. С Роко щеше да е мъчително трудно. Младежът не беше способен да озапти страстите си. Ръмжеше и се зъбеше като побесняло псе. Изпитваше необходимост да хапе, да къса жива плът, да забива ноктите си дълбоко в откритите рани.

Дарко от своя страна се бореше с всички сили да оцелее. Да се задържи на повърхността на битието, което двамата с баща му бяха градили с години. През последните дни обаче реакциите му бяха станали непредсказуеми. Мълчеше, гледаше сърдито и правеше всичко възможно да прогони злосторника Роко от къщата им, от селото, от живота им.

Гаврил натисна бутона и светлината заля помещението. Не искаше да го признае, но Дарко имаше право да се гневи. Пристигането на Роко беше объркало много неща в делника им. Всъщност, идването на младия Рочели в селото беше само катализаторът на събития, които от години клокочеха в казана на ежедневието им.

Герев усети допира на кучето. Животното се потърка в крака му и нахлу в салона. Гаврил се наведе и го погали по врата. Този приятел го отведе в гората при разпънатия като грешник под тежестта на дънерите Дарко. Стопанинът преглътна с усилие. Не искаше да мисли какво можеше да се случи, ако се беше забавил още малко в квартирата на Найла.

Гаврил остави ключовете на масичката до вратата и се ослуша. Привидното спокойствие в къщата го изпълваше с разкъсваща тревога. Караше фантазията му да ражда страховити сценарии. Мислите му да препускат в забранени посоки.

Той разкопча ризата и надникна в трапезарията. Не очакваше, разбира се, да завари онези двамата заедно. Но отсъствието на жива душа на етажа извика в съзнанието му тревожното усещане, че може би е закъснял. Роко вече знаеше и озлоблението му нямаше граници. Не беше ясно как ще реагира и Дарко, когато се изправи срещу истината.

Гаврил заизкачва стъпалата към горния етаж. Кабинетът се беше превърнал в страховита кутия на Пандора. За Роко онова помещение криеше тайни, които бяха в състояние да преобърнат добре подредения му живот.

Гаврил натисна дръжката. Ако Рочели беше проявил добрината да изчака и да не излее злобата си върху Дарко, синът му вероятно още тънеше в дебрите на блажено неведение. Беше настъпил обаче моментът да го накара да се изправи очи в очи с истината и да я приеме, колкото и да изглежда отблъскваща. Колкото и да го нарани. Колкото и горчив привкус да остави в душата му.

Бутна вратата. Малкият кабинет тънеше в мрак. Завесите бяха спуснати. Нещата стояха по местата си.

Гаврил посегна към ключа на лампата. В този миг улови движение. В дъното се раздвижи удължена сянка.

Домакинът запали лампата и се вторачи във фигурата върху дивана.

— Какво правиш тук? — В гласа му прозвуча облекчение. — След пет минути те чакам да вечеряме.

Дарко се сви в края на коженото канапе. Гаврил обърна гръб. Спря на прага и извърна глава.

— Къде е Роко?

Дарко заби лакти в коленете си.

— Да не си оглушал?

— Може и да съм.

— Къде е Роко?

— Тръгна си. — Дарко затвори очи, облегна се назад и скръсти ръце върху корема си.

— Къде отиде?

— Не каза. Пък и не се сетих да попитам.

Гаврил въздъхна и направи крачка назад.

— Ставай да вечеряме! Трябва да говорим.

— Нямаме какво толкова да си кажем.

Гаврил пристъпи към дивана.

— Тук вече грешиш. Трябва да ти кажа някои неща.

— Не си прави тоя труд. Каквото е имало да казваш, е трябвало да го направиш преди време.

— И тук не си прав.

— Разбира се. Единственият, който винаги има право, си ти.

— Никога не съм твърдял подобно нещо.

— Но винаги си го показвал. С поведението си, с отношението си към останалите, с незачитането на мнението им.

— Несправедлив си и го знаеш…

— Нищо не знам. А и не искам да узнавам…

— Както решиш. — Гаврил се отправи към вратата. — Ако все пак промениш решението си, ще бъда долу. — Той притвори вратата.

Онзи своенравен хлапак пак беше отпрашил нанякъде. Без пари, без документи, без заповед за освобождаване.

Гаврил нахлу в банята и завъртя крана на душа. Предстоеше му още една безумно дълга нощ. Трябваше час по-скоро да открие Роко. И да го върне в селото, преди хлапакът да е извършил поредната глупост. След това щеше да се обади на майка му и да й го изпрати обратно. Поодърпан, посмачкан, но преобразен.

Герев въздъхна. Преди това обаче малкият трябваше да осъзнае, че животът е низ от отговорности. Двадесет години младият Рочели беше живял с усещането, че баща му урежда всички сметки. Бързо, безшумно, безпроблемно. Въпросът беше, че този път младежът беше извършил престъпление. Въпреки това нехаеше за последствията. Не даваше пет пари за живота на другите. Вълнуваше се единствено от мисълта за собствената си позагладена кожа.

Гаврил пъхна ръка под ледената струя. Роко Рочели беше пристигнал в селото с мисия. И той, Гаврил Герев, щеше да му помогне да я осъществи. Не го ли направи, усилията му през всичките тези години отиваха на вятъра…

Гаврил захвърли дрехите върху стола. Водата се стече върху раменете му.

Дарко все някога щеше да му прости. За да продължи обаче да крачи уверено по пътя на живота, момчето трябваше да проумее, че невинаги, когато губиш, си неудачник. В неудачник се превръщаш единствено когато се предадеш. А Гаврил никога нямаше да допусне младият Герев си да прекара остатъка от живота си на колене…