Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (75)

75

Никога не беше припарвал в това помещение. Кабинетът беше непревземаемата крепост на Гаврил Герев. Домакинът не допускаше посетители в стаята. Дори родният му син рядко прекрачваше прага на помещението.

От двора долетя бесният лай на кучето и Роко реши, че е най-разумно да се върне обратно в салона. Напрегна слух, но не долови бръмченето на мощния мотор на субаруто. Чу поскърцването на каруца, която отмина по пътя към селото. Кучето престана да лае. Къщата възвърна обичайното си спокойствие.

Роко пристъпи неуверено към огромното махагоново бюро. Запали малката настолна лампа и се взря в снимката до купчината книги. Гаврил и нещастникът Дарко, възседнали два яки породисти коня.

Роко се настани върху въртящия се стол и опъна крака. В крайна сметка, любезният домакин не живееше зле. Къщата приличаше на палат. По всичко личеше, че бизнесът с гроздето върви добре. Жените се надпреварваха да се хвърлят в краката му. Може би единственото бяло петно засега беше интересът към него самия.

Роко се приведе напред и издърпа бавно най-горното чекмедже. Сребърно инкрустирано джобно ножче, връзка ключове, малка, покрита във велур кутийка.

Младежът измъкна кутийката и я отвори внимателно. Пред погледа му проблесна дебела венчална халка. Той пое пръстена и се вгледа в двата монограма от вътрешната страна. Имаше и дата.

Роко остави кутийката на място и блъсна чекмеджето. Нищо в къщата не издаваше трайно женско присъствие. Може би човекът беше вдовец. А може да го беше сполетяла съдбата на господин началника. Малко след сватбата булката да си плюе на петите. Човек трудно можеше да си представи нормално женско същество да вирее в тая пустош.

Роко открехна вратичката под чекмеджето. Погледът му се блъсна в куп дебели кожени албуми, наредени прилежно един върху друг. Младежът се опита да издърпа най-горния, но не успя.

На долния рафт Роко съзря тежък професионален фотоапарат. Измъкна го внимателно и го огледа с интерес. Винаги бе мечтал да притежава нещо такова. Но баща му твърдеше, че човек не бива да пилее амбициите си с глупави страсти. Нито да робува на безсмислени увлечения.

Роко остави апарата на мястото му. Изправи се, избута стола встрани и приклекна върху мекия килим. Промуши пръсти между албумите и издърпа най-горния.

Проклетото нещо тежеше. Той изрита вратичката и се настани в края на дивана. Постави снимките върху коленете си и прокара длан върху релефната кожена корица.

Разтвори страниците и се вгледа в първата снимка. Безкрайни лозя, окъпани от пурпурни лъчи. Отдолу се мъдреше надпис. Списание „Откривател“. Датата беше отпреди десетина години.

Роко отгърна следващата страница. Бой на петли. Цветовете бяха ярки, детайлите се набиваха на очи.

Роко не разбра как стигна до последната страница. Остави албума върху дивана и посегна към следващия.

Гаврил си го биваше. Улавяше в движение най-напрегнатите състояния. Издебваше най-впечатляващите мигове от кръговрата на времето.

Младежът огледа купчината албуми върху дивана. Нямаше представа колко време бе стоял над снимките. Навън вероятно се беше смрачило. Налагаше се да остави класьорите по местата им и да се изнесе от кабинета, преди Гаврил да го е заварил да рови сред вещите му.

Роко посегна към единствения албум, който беше останал в бюрото. Истината е, че след всичко, което видя, отношението му към домакина бе претърпяло странна метаморфоза. Гаврил не беше селянинът, който обикаля лозята и гази в калта по баирите. Беше човек, който притежава рядкото умение да наблюдава. Да се взира в изцедени от суровия селски делник лица. Да придава и на най-незначителната подробност дълбок смисъл.

Младежът разтвори албума. Сцените тук бяха различни. Семейни празници, рождени дни, глуповато ухилени физиономии. Пийналият синьор Тучи рецитираше, качен върху масата в трапезарията. Онзи ръб Делийски вдигаше наздравица, а до него някаква красавица го зяпаше отегчено. Негодникът Дарко издуваше бузи пред торта със свещи. Гаврил жонглираше върху висока метална стълба и поставяше златиста звезда на върха на двуметрова коледна елха.

Роко протегна ръка и постави албума върху останалите. Блудкави семейни мигове, наситени с изкуствена сантименталност. Младежът грабна купа и го домъкна до бюрото. Тропна албумите отгоре и се зае да ги подрежда по местата им.

В този миг погледът му падна върху малка черно-бяла снимка, която лежеше върху мекия килим. Вероятно бе изпаднала между страниците.

Роко се наведе и посегна към гладката хартия. Взря се в образите. Доближи снимката съвсем близо до очите си и прокара пръст върху лицето на жената.

Беше млада, спокойна и усмихната. Роко почувства, че не му достига въздух. Нокътят му продра гланцираната повърхност. Младежът изпита неудържимо желание да заличи следите от красивото лице върху хартията. Той смачка снимката в дланта си и почувства, че въздухът в помещението тежи. Изпита спешна нужда от кислород. От светлина. От разумно обяснение.

Пусна намачканото парче хартия върху бюрото. Огледа пръстите си, сякаш се страхуваше изображенията да не са прогорили плътта му. Прокара длани по грубия панталон, за да изчисти мръсотията, наслоила се от допира със снимката.

Може би, ако Гаврил се мернеше пред очите му, първото нещо, което щеше да направи, беше да се опита да го удуши. Нямаше да го остави да изрече нито дума. Не бяха необходими никакви обяснения. Само присъди, изпълнени незабавно.

Роко вдигна поглед и съзря в рамката на вратата тъмна фигура.

Този тип не му беше необходим. Виновникът беше друг.

Роко блъсна стърчащия на прага Дарко и хукна надолу по стълбата. Младият Герев се спусна след него. Настигна го на двора. Повали го на земята и стовари върху лицето му тежкия си юмрук.

Роко не усети болката. Почувства единствено прилива на див, необуздан гняв. Сграбчи гърлото на негодника и заби пръсти в жилавата плът.

Видя как очите на нещастника се изцъклиха. След минута мерзавецът щеше да се въргаля безжизнен в калта в компанията на злобния изгладнял пес.

Роко стисна очи. Не би могъл да си представи по-справедливо наказание. За лъжите. За заблудите. За потулената тайна.

Той сграбчи още по-здраво гърлото на Дарко. Онзи започна да се дави в хрипове. Устните на Роко се извиха в крива усмивка.

Възмездието щеше да дойде оттам, откъдето добрият Гаврил Герев изобщо не очакваше…