Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (76)

76

Изчакаха да падне нощта. Съседите да се изпокрият под завивките. Кучетата да се усмирят и да престанат да сноват наоколо.

Когато всичко утихна, решиха, че е настъпил моментът да действат. Не беше лесно да мъкнат на гръб мумия, омотана в тонове гипс. Но подмяната на уликите трябваше да бъде извършена. Незабавно и неусетно. Утре на това място щеше да гъмжи от народ. Щяха да се довлекат и представителите на реда, и жадни за клюки и интриги съседи.

Герев домъкна пациента до леглото. Беше страшно наивно от тяхна страна да вярват, че стаята на Найла е надеждно скривалище. Гаврил подпъхна възглавница под главата на пострадалия. Така и не можеше да разбере защо му бе притрябвало на Делийски да троши външната врата. Защо господин началникът просто не бе дочакал Найла да се върне. И не бе надникнал безпрепятствено в заключените помещения.

Гаврил огледа омотаното в бинтове тяло. В момента не разполагаше с време да се рови в странната логика на Герасим. Нито искаше да си представя как щяха да се развият нещата, ако приятелят му беше открил тайната им.

Той метна тънко памучно одеяла върху леглото. Извърна се и измери с поглед проснатия по корем върху дивана Яначко. Предстоеше по-лесната част. Замъкването на Кречеталото в болничната стая. Оттам нататък щафетата поемаше Найла. Единствено в нейната власт беше да накара иманяря да престане да шава, да говори, да си спомня.

Гаврил въздъхна. Неведнъж или два пъти през тези дни докторката бе доказала, че не си е губила времето през дългите години в медицинския факултет. Колумбийката забъркваше магически отвари, които не просто гипсираха езиците на пациентите, но ги караха да забравят дори кои точно са и как са попаднали под нежните й грижи.

Герев промуши ръка под хлътналите гърди на Бияча. Найла трябваше за пореден път да се задържи на висотата на славата, която си бе извоювала. Гаврил поклати глава. Тъжна слава, наистина, но чужденката сама се беше хванала на хорото и трябваше да играе, докато не я издърпат насила оттам.

Герев повдигна спящия Яначко. Изглеждаше удивително лек и порядъчно пиян. Това беше добрата страна на нещата, защото човекът не създаваше проблеми. Лошата беше, че ситуацията, в която се бяха забъркали, много скоро щеше да лъсне пред погледите на всички. Тогава Гаврил трябваше да поеме вината върху себе си. Да разкаже истината на Герасим. И да чака примирено да решат съдбата му.

Герев изрита вратата на градината и намести тялото на спящия Яначко върху превития си гръб. Беше истинско чудо, че Найла бе измъкнала Кречеталото от кръчмата, преди върху него да са се нахвърлили селските хиени. Идеята да го представят пред Делийски за непознатия, който се подвизава в болничната стая, избуя в главата на Герев след разказа на Роко за случката край реката. Беше ясно като бял ден, че след издънката Бияча няма да събере смелост да се мерне пред погледа на Копача. Отчаянието щеше да го отведе в селото и да го захвърли върху някоя маса в кръчмата. Точно тогава на сцената се появи Найла. Колумбийката изигра блестящо ролята на добрата нерайда, която се грижи безкористно за изпадналите в беда.

Гаврил бутна с крак разбитото крило и стъклата издрънчаха. След схватката в горичката зад гарата Роко нямаше друг избор, освен да се примири със съдбата си и да се върне оклюмал в къщата на хълма. В началото домакинът се принуди да вади с ченгел думите от устата му. Но след като научи всичко, което му беше необходимо, Герев остави младежа да се бори със свирепите си настроения и хукна към квартирата на докторката.

Гаврил метна тялото на Бияча върху болничното легло и се вгледа в зейналата беззъба уста на иманяря. Делийски щеше да подскочи от радост като зърне тази трогателна гледка. Мисълта, че се е добрал до човек от шайката на Копача щеше да го накара да се почувства като властелин. Герев издърпа калните ботуши на Яначко и ги захвърли под леглото. Докато пиленцето изтрезнее и започне да си спомня кой е и откъде пристига, всичко трябваше да е приключило.

Гаврил чу стъпките на Найла и извърна глава.

— Ще тръгвам. Ония двамата калпазани само чакат да ми видят гърба, за да се хванат за гушите. — Той изтръска засъхналата кал от ръцете си. — Сигурно няма да се чувстваш кой знае колко комфортно върху дивана, но се надявам след ден-два да се върнеш в леглото си…

Найла се засмя. Тайфунът нямаше да отмине толкова бързо, колкото си въобразяваше Гаврил. Бурята още не се беше завихрила.

Тя доближи до прозореца и надникна навън. Вятърът шумеше в клоните на дърветата. Облаците се гонеха върху тъмното небе. Върху свода не се забелязваше нито една звезда.

Найла чу прещракването на вратата. Гаврил за пореден път я беше оставил сама. Да отблъсква ударите. Да се бори със страховете си. Да прикрива чужди грехове.

Тя се усмихна горчиво. Старите хора твърдяха, че човек заслужава съдбата си. Нейната съдба беше доста незавидна. Да прекарва нощите в компанията на един жив труп. И на един изпаднал в беда несретник…