Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (39)

39

Герасим Делийски проклинаше мига, в който Гълъбина Гъдева се върна да живее в родния край. Представяше си, че без психоложката животът в околността би бил значително по-прост. По-неподправен, по-естествен и значително по-здравословен. Тази жена тровеше въздуха с присъствието си. А беше дошла с намерението да лекува.

Всъщност, Гълъбина правеше всичко друго, само не и да възцарява мир в объркания свят на човешките души. Оценките й за околните бяха сурови, безкомпромисни и злъчни. Съветите й съдържаха свръхдоза назидателност. Затова и хората я избягваха. Двоумяха се, преди да почукат на вратата й. Изпитваха колебания, когато се налагаше да потърсят помощта й.

Герасим измъкна цигара от кутията върху скрина и поднесе огънчето към лицето си. Всмукна продължително и лютивият дим нахлу в дробовете му.

Тази жена олицетворяваше злото в най-чистия му вид. Тласкаше самия него към порока. Действаше задкулисно, подло и подмолно. Точно така постъпи и тази вечер. Изчака сънят да го навести и размаха пръчката. Като вещица, която не може да се побере в кожата си, когато наоколо цари спокойствие, любов и разбирателство.

Лейтенантът изтръска пепелта и разтърка очи. Вместо да ги изкоренява, Гълъбина Гъдева сееше в душата му корените на съмнението. Семената, които пръскаше, бяха отровни. Кълновете им го задушаваха като бурени, които избуяваха и не му разрешаваха да диша.

Делийски се разкашля и издърпа нервно крилото на прозореца. Стрелите на тази жена попадаха точно в целта. Караха го да се съмнява, да търси отчаяно отговори, да се гърчи от безсилие.

Лейтенантът захвърли цигарата върху плочите на двора. Гъдева беше злият демон, който се стремеше да го унищожи. Да скрие светлината, да смаже надеждата, да потъпче усилията му. Той блъсна крилото и стъклото издрънча.

Не биваше да й разрешава да разколебава вярата му. Лейтенантът наля три пръста домашно варена гроздовица във висока стъклена чаша. Гаврил Герев не беше злодей, както твърдеше змията Гълъбина. Найла не беше уличница. Роко не беше убиец.

Той тръсна глава. Парчетата в съзнанието му се разместваха. Дарко криеше тайната си зад стените на къщата и не го допускаше да надникне вътре. Заговорничеше с докторката и изглеждаше изплашен и объркан. Ножът на Гаврил се въргаляше в овъглената длан на покойника. Роко отчаяно се бе опитвал да намери кмета минути преди онзи да бъде връхлетян от трагична смърт.

Равносметката беше проста. Девет изпепелени колиби. Един труп. И едно ужасяващо признание. Дочуто неволно от усойницата Гълъбина.

Делийски изпразни чашата до дъно и започна да облича трескаво униформата си. Още сега щеше да сложи край на това терзание. Щеше да измъкне попа от леглото и да изтръгне от устата му истината. Ако онзи се противи, щеше да го заплаши. Да го притисне до стената. Да извие ръцете му.

Герасим захвърли кожения колан и се свлече върху твърдия кухненски стол. За всичко беше виновна онази нагла жена. Тя подклаждаше настървението в душата му. Размътваше мозъка му. Тласкаше го към неприсъщи за природата му прояви на насилие.

Той прехапа устни. Вероятно Найла също знаеше. Само той се движеше със завързани очи, опипвайки плахо голите стени.

Делийски се изправи и наниза колана между гайките. Колкото повече отлагаше часа на истината, толкова повече самата истина се отдалечаваше от погледа му. Беше време Гаврил да спре да си играе с огъня. Пожарът бе унищожил земята им. Ако не го потушат, съвсем скоро стихията щеше да изпепели и душите им. А без това там отдавна не растеше друго, освен завист, омраза и раздор.