Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (35)

35

Герасим Делийски обикаляше кабинета като освирепяла муха, която се блъска в стените, неспособна да намери пътя към отворения прозорец. Лейтенантът не можеше да се побере в кожата си. За първи път от много време насам съзираше светлина в тунела и точно сега тази светеща точка се губеше. И причината за това беше не друг, а самият Гаврил Герев.

Гаврил цъфна в управлението преди още клепачите на приятеля му да са се отлепили след първото за деня кафе. Нахлу в кабинета и съобщи новина, сладостта на която Герасим Делийски отдавна предвкусваше.

Възелът беше започнал да се разплита. Не целият, разбира се, а само онази част от него, в които се беше омотал Роко. Според адвоката, който Герев доведе от столицата, най-късно до утре от италианеца щяла да бъде смъкната забраната да напуска града. Което означава, че отговорността за престъплението лека-полека се свличаше от плещите на момчето.

За никого не беше тайна, че Герасим нямаше търпение да се отърве от присъствието на младежа. Чужденецът беше станал трън в очите на селяните. Разходките на Роко до къщата на Гаврил се бяха превърнали в червива ябълка на раздора. Делийски и без това беше насърбал достатъчно врагове. Отношението му към случая беше попълнило списъка с нови.

Освобождаването на момчето криеше немалко опасности, най-явната от които беше вероятността всички отровни стрели да се насочат към покровителя. Но Гаврил нехаеше за последствията и това усложняваше още повече ситуацията.

— Това, което искаш от мен, е абсурдно. Как да ти го обясня? Незаконно е. Подсъдно. Изобщо няма да се поколебаят да ме подведат под отговорност. Ще ме разжалват. Не е изключено да ме тикнат и зад решетките. — Делийски почувства, че се задъхва.

— Не се тревожи! Ако те приберат на топло, ще те навестявам всеки ден. Няма да те оставя нито миг без цигари и гроздовица.

Герасим спря да крачи и се вторачи в лицето на приятеля си.

— Не мога да разбера какво те прихвана. Допреди няколко дни изглеждаше нормален. Освен това, до вчера даваше мило и драго любимецът Роко да бъде оставен на мира. Ето, сега се открива прекрасна възможност да го изпратиш там, откъдето е дошъл. Каква по-радостна вест от това! Мен ако питаш, трябва да го отпразнуваме. И ти ще си отдъхнеш. И страстите в селото ще се уталожат.

Гаврил поглади тридневната си брада.

— Така е. Не искам да ме разбираш погрешно…

— Чакай! Не те разбирам погрешно. Истината е, че изобщо не те разбирам. Не се опитвай и да ми обясняваш, защото пак няма да разбера.

— Това е, защото си предубеден…

Делийски зяпна от възмущение.

— Рискувах службата си, за да може онзи нехранимайко да се разхожда всяка вечер до чифлика ти! Мен ако питаш, нищо й няма и на килията. Чиста, спретната и тиха. Спокойно можеше да прекара няколко нощи тук. Храната е по-добра от ресторант с три звезди. Да не говорим, че непрекъснато му влачим по някой посетител, за да не скучае. Адвокат, доктор, психолог…

Гаврил въздъхна уморено.

— Благодарен съм ти за всичко, което направи. Никога няма да го забравя. Не разбирам само какво ти коства да не разтръбяваш новината. Ако действително стане факт.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Това си е чиста проба похищение. Не само тука ще ме наврат в кучи задник, но и баща му ще ме влачи по съдилищата, докато съм жив. Не! Това, което си намислил, е абсурдно! Ще ти доведа Гълъбина, колумбийката, цял екип специалисти от столицата, но трябва да си възвърнеш здравия разум. А! Баба Кица също ще свърши работа. Ще я помоля да ти побае. Да свари билки, да ти навърже конци, да направи някоя магия. На всичко съм съгласен, само и само да се отървем от тая лудост.

— Мен магии не ме ловят, Герасиме.

— Кажи, тогава, какво те лови, за да си седнеш на задника и да мирясаш.

— Разбирам, че в момента си на тръни, защото не знаеш какво ще стане. Ще говорим, когато дойде решението. — Гаврил посегна към дръжката и отвори вратата.

— Мисля, че ми дължиш поне едно простичко обяснение — долетя зад гърба му гласът на началника.

Герев махна с ръка.

— Всичко с времето си, приятелю. Всичко с времето си… — Той се усмихна и затвори. Делийски остана загледан в тапицираната облицовка на вратата.

Този човек си търсеше белята. Лошото е, че политайки в пропастта, се готвеше да повлече и него. А през дългите години на служба Герасим Делийски бе доказал, че е всичко друго, само не и отчаян самоубиец.