Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (34)

34

Основният заподозрян мажеше филия със сладко от боровинки, когато му съобщиха, че някой си синьор Тучи иска да разговаря с него. Роко остави филията и избърса нетърпеливо ръце в салфетката.

Беше време онези типове да се размърдат. Не беше разговарял с родителите си, защото Гаврил го убеди, че е по-разумно да не ги тревожи. Но историята започваше да се провлачва и никой не виждаше края на тази безславна одисея.

Синьор Тучи нахлу в трапезарията с усмивка на рекламен агент, който се опитва да продаде стока със съмнителна стойност. Спусна се към момчето и го прегърна радушно. Роко се освободи от прегръдката и изгледа новодошлия от глава до пети. Изглеждаше прекалено безгрижен, за да е на заплата при баща му и прекалено искрен, за да е адвокат.

— Не мога да повярвам!

Роко се намръщи и хвърли объркан поглед към стърчащия на прага Гаврил. Домакинът повдигна рамене и му смигна съучастнически.

Синьор Тучи се настани на стола до чинията със сладко и от устата му започна да се лее поток от цветиста италианска реч. Роко доближи до Гаврил и попита възбудено:

— Каква е тази странна птица?

Гаврил седна до госта и даде знак на момчето да последва примера му. Роко се поколеба. В момента не изпитваше и най-малката необходимост от съчувствието на сънародници. Нуждаеше се от професионална адвокатска защита. С други думи, от по-малко приказки и повече дела.

— Синьор Тучи се съгласи да превежда, ако се наложи да пристигнат адвокатите от Италия.

Роко примига.

— Какво значи: „Ако се наложи“? — Той се надвеси над главата на Гаврил. — Какво чакаш? Да ме тикнат в затвора ли?

Момчето закрачи нервно напред-назад из просторната трапезария, а усмивката на синьор Тучи започна да помръква.

— Успокой се! Всичко е под контрол… — Гаврил се изправи и наля на госта от току-що издоеното мляко. Синьор Тучи не посегна към чашата. Постоя няколко мига безмълвно, след това приглади ревера на старомодното сако и каза с глас на дете, което всеки момент ще се разплаче:

— Като че ли е по-добре да си вървя…

— Няма закъде да бързаш. Убеден съм, че Роко ще се радва да поговори с теб… — Гаврил се изправи и стисна лакътя на младежа. След това почти го довлачи до стола и го принуди да седне само на педя от гледащия като попарен синьор.

— Отивам да нахраня животните. Вие си поговорете на спокойствие. — Гаврил хвърли наставнически поглед към момчето и кимна поощрително на госта. — Сигурен съм, че имате да си кажете много неща.

Гърдите на Роко се повдигнаха тежко. Човекът, с когото най-малко имаше желание да си бъбри в този миг, беше добрякът Тучи. В момента около него трябваше да сноват професионалисти. Мъже в тъмни костюми и раирани вратовръзки, които пестят всяка своя дума и единствената им грижа е час по-скоро да го измъкнат от лапите на правосъдието.

Роко хвърли снизходителен поглед към непознатия. Синьор Тучи беше жертва като него. Беше попаднал сред чужди хора, в страна с чужд език и чужди нрави.

— Теб кой вятър те довея тук? — попита малко троснато момчето на италиански. Гостът се размърда върху стола. Гаврил чу въпроса и се усмихна.

Роко Рочели имаше нужда от един добър урок. Беше настъпил моментът да го получи.