Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (88)

88

Почувства студенина върху рамото и потрепери. По-скоро усети, отколкото забеляза присъствието му. Беше убедена, че си е тръгнал. Че я е оставил да размахва ръце и да се дави бавно и мъчително в собствената си безпомощност.

Дафни пое чашата с ледено прозрачно вино, която й подаде Гаврил.

— Обиколих двора. В оградата на градината са зейнали няколко дупки. Утре ще ги запуша.

— Не е необходимо. Утре си тръгвам…

Гаврил се вторачи в разпиляната й коса.

— Не можеш да отведеш Роко така ненадейно…

— Мога, Жил. По-добре от мен знаеш, че нищо не го задържа на това място.

Гаврил облегна длани върху парапета. След това се извърна рязко.

— Защо веднъж поне не вземеш правилното решение, Дафни? Защо един-единствен път не помислиш първо за другите, а после за себе си? — Той доближи и се приведе към лицето й. Брадичката му почти докосна челото й.

Дафни усети учестеното му дишане. Не сведе очи. Издържа предизвикателно погледа му.

— Трябва да го отведа, преди да е изпитал голямата скука. Усещането е пагубно. И завладява всеки, който се задържи по-дълго тук…

— Голямата скука владее единствено теб. Убеден съм, че и там, в палата, който ти построи твоят чужденец, също се скапваш от скука.

Устните на Дафни се извиха в снизходителна усмивка.

— Никога няма да узнаеш как се чувствам там. Както не знаеш и какво изпитвам в момента…

— Знам, Дафни. Една бездънна смазваща неудовлетвореност.

Тя облиза устни.

— По-скоро празнота… Не искам с Роко да се случи същото. Най-съкровеното ми желание е някога да се върне отново тук…

Гаврил се облегна върху парапета.

— Моментът не е подходящ за набързо организираното ти бягство. Роко има нужда от сигурност. Момчето е объркано. Липсва му красива цел. Иска да излее някъде с години наслагваната ярост.

Дафни махна с ръка.

— Баща му се е погрижил за всичко. Предначертал е всяка негова стъпка. Осигурил е предварително осъществяването на всяка амбиция. Задоволил е в аванс всеки младежки каприз.

Гаврил се усмихна тъжно.

— Разбрах това в мига, в който го видях. Роко се движи като слепец. Трябва да го оставиш да прогледне. Да започне да различава опасностите. Да пристъпва, без някой да го води.

— Роко не е Дарко, Жил. Не е свободен в избора си. Баща му го пусна да се движи в коловоз. По разписание. Без излишни спирки, без ненужни закъснения и непредвидени отклонения.

— Затова и при първото изпитание излезе извън релсите. Роко извърши нещо ужасно, Дафни. И ако действително искаш да му помогнеш, не трябва нито ти, нито баща му да си затваряте очите.

Дафни се размърда върху стола.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Дарко ти липсва болезнено. Пуснал си го да лети със собствени крила, но дълбоко в себе си не можеш да се примириш със свободата, която си му дарил. Би дал всичко, за да го върнеш при себе си.

Гаврил сведе поглед.

— Случи се нещо, което не ти казах по телефона — изрече глухо той.

Дафни вдигна озадачено уморените си очи.

— Дарко си тръгна, без да се сбогува…

Дафни пусна босите си крака върху ледената мозайка.

— Направих всичко, което е по силите ми, момчетата да станат приятели… — Гаврил извърна глава и зарея поглед сред клоните на тъмнеещата гора. — Още не мога да разбера защо се отнесоха с такава… нетърпимост един към друг.

Дафни се изправи и прокара ръка по парапета.

— Дарко напусна къщата, защото ти приюти Роко, така ли?

Гаврил се опита да избегне погледа й.

— Случи се нещо… непредвидено. Нещо, което не съм в състояние да проумея дали бих могъл да избегна…

Дафни преглътна с усилие. Гаврил забеляза с крайчеца на окото си как гърдите й се повдигат учестено.

— Роко откри в албумите една стара снимка…

— Каква снимка? — попита задъхано тя.

— Онази, където сме двамата с теб и Дарко при първия ни излет в планината.

Дафни пое дълбока глътка въздух. Допреди Гаврил да се появи в къщата, вечерта изглеждаше толкова спокойна. Тиха. И безметежна.

Гаврил разтърка челото си.

— Роко реши, че детето на снимката е той. Обясних му, че греши.

— Затова ли си тръгна Дарко? — попита глухо Дафни.

— Нямам представа. Роко си беше втълпил, че Дарко е изоставено дете, което съм прибрал от съжаление. Че той е малчуганът от снимката. Вероятно е подхвърлил нещо подобно пред Божидар. Това е единственото обяснение, което роди главата ми.

Дафни закрачи с босите си крака върху неравната мозайка.

— Не трябваше да изпращам Роко тук. Не зная откъде ми хрумна тази безумна идея. Самият той не искаше и да чуе за това пътуване.

Тя прехапа устни. Протегна ръка и вкопчи пръсти в дрехата на Гаврил.

— Трябва незабавно да отидеш в града. Още тази вечер, чуваш ли? Да откриеш Дарко и да му обясниш, че всичко това са небивалици. Утре рано сутринта с Роко ще си тръгнем оттук. След няколко дни всички ще сме забравили, че изобщо сме стъпвали на това място.

— Успокой се! — Гаврил сложи ръце върху раменете й. — Дарко не е малко дете. Трябва сам да открие грешката си. Да се вслуша в гласа на сърцето си. И да се върне. За да му обясня.

— Не можем да чакаме да го озари… прозрение.

Дафни притисна с длани слепоочията си.

— Представи си, че извърши някоя глупост — почти изплака тя.

— През всичките тези години не е вършил нищо неразумно.

— Може да реши, че е настъпил моментът.

— Няма да реши такова нещо.

Дафни блъсна ръцете му.

— Говориш така, защото Дарко не е…

Гаврил сграбчи лакътя й, за да прекъсне ненужните обвинения. Лицето на Дафни се изкриви от болка. Тя поиска да отскубне ръката си, но не успя. Гаврил се надвеси над челото й.

— Преди двадесет и две години се заклех, че ще съм най-преданият баща на света. Направих и невъзможното, за да удържа на думата си.

Дафни стисна юмруци.

— Имахме уговорка, Жил…

— Точно така. Изпълних съвестно своя дял. Нищо не се е променило от нощта, когато те убедих да дадеш шанс на детето си да живее.

Дафни се надвеси над парапета.

— Промениха се много неща. Самият ти си се променил. Готов си да оставиш Дарко да се лута сам в лабиринта от опасности.

— Време е да започне да открива истините сам.

Дафни поклати глава.

— Някои истини трябва да останат заровени завинаги… Това е част от сделката, която сключихме. Не разбирам защо след толкова години трябва да променяме условията.

Гаврил присви очи.

— Не разбираш, така ли? Тогава ще ти обясня. Защото твоят Роко израсна с двама вманиачени родители. Докато през всичките тези години Дарко се е питал защо е единственото дете в селото, което расте с баща си. И къде по дяволите, се е запиляла майка му. Нито веднъж не потърси отговора от мен, вероятно за да не ме нарани. За не разтвори рани, които още кървят.

Дафни се усмихна пренебрежително.

— Не те е попитал, защото както ти сам призна, си направил всичко възможно да го убедиш, че животът е прекрасен и без някаква си там майка.

— Обвиняваш ли ме за това?

— Отне ми го, Жил. Това никога няма да ти го простя.

Гаврил прокара пръсти през косата си.

— Не мога да повярвам, че присъствам на тази сцена. Ти си тръгна, Дафни. Набий си го в главата! Събра си парцалите и се изнесе. Лекарите бяха категорични, че това е единственото място, където Дарко може да се оправи. Наясно си, че ако не беше останал тук, последствията за здравето му щяха да са фатални. Ти изостави детето си. И най-ужасното! В продължение на цели три години изобщо не се заинтересува дали Дарко е още сред живите.

Дафни размаха нервно ръка.

— Бях объркана. Бях набутана в капан. Не бях в състояние да понеса мисълта, че може да му се случи нещо…

— Случиха се много неща. Но теб те нямаше. Откакто те помня си объркана. Никога не си наясно какво точно искаш. Изпрати тук Роко и побърза да долетиш, за да го издърпаш под крилото си.

Дафни приближи и застана толкова близо, че лицата им се докоснаха.

— Разбирам какво искаш да направиш. Да ми отнемеш и Роко. Както направи с Дарко. За да ме накажеш за потънали в мухъл грехове.

Гаврил я изгледа недоумяващо.

— Нямам никакво желание да те съдя. Просто погледни веднъж истината в очите. Може да се почувстваш малко по-щастлива.

— Искаш да видя твоята истина. Защо ти не се опиташ да погледнеш моята? Лиши ме от детето ми. Не намери смелост да му кажеш: Майка ти не е умряла. Жива е. И страда за теб.

Гаврил пристъпи напред. Гърбът на Дафни опря в парапета.

— Това щеше ли да промени нещо? — Гърдите му блъснаха нейните. — Бъди искрена поне веднъж! Признай го! Не пред мен, пред себе си! Щеше ли да се върнеш? Щеше ли да станеш част от живота му? Или Дарко щеше да расте с усещането, че майка му е избрала да живее в друг свят. С чужди хора.

Гаврил отдръпна тялото си.

— Не си ли даваш сметка, че щеше да търси отчаяно вината в себе си?

— Все пак щеше да знае, че не е сирак.

Гаврил се извърна рязко.

— Какво си представяш? Че това откритие щеше да го топли?

— Поне нямаше да се чувства изоставен…

— И как щеше да му помогнеш да избяга от това усещане? С някой среднощен разговор по телефона? С някое друго сълзливо писмо? Или с някое подаръче за Коледа? — Гаврил се отдръпна. Дафни изпусна въздуха от гърдите си.

— Моля те, Дафни, нека сложим край на този разговор. Дарко израсна в дом. В семейство с морал. Изборът да живееш далече от него беше твой. Не виждам защо изобщо се връщаме назад.

— Защото днес, на площада, разбра коя съм, но не каза нищо. Не пожела дори да остане още няколко минути с мен.

— Поведението му трябва да те наведе на мисълта, че се е отърсил от детинските илюзии.

— Срещата на площада не беше илюзия. Дарко трябва да разбере, че някога ти използва неспособността ми да се приспособя към живота тук и сключи с мен отвратителна сделка. Не трябваше се съгласявам…

— Късно е за всичко това, Дафни. Прекрасно знаеш, че си беше тръгнала, преди изобщо да стъпим в това село. Пристигането ти тук беше последен отчаян опит да задушиш желанията си. Сега и двамата сме уморени. Не откривам смисъл да се ровим в миналото. Ако толкова държиш да изчистиш съвестта си, потърси нещо друго. Просто дръпни пипалата си от Дарко.

Гаврил се наведе, взе от пода чашата с недопито вино и я остави върху масата.

— Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.

Дафни почувства как гневът разтресе тялото й. Как демоните я връхлетяха отново. Тя стисна малките си юмруци и протегна изящната си шия.

— На твоята съвест ще тежи това, което направи. Милостта ти беше великодушие на палач. Даде ми три дни, за да взема най-мъчителното решение в живота си.

— Изборът беше изцяло твой.

Дафни усети, че ръцете й треперят. Че страните й се тресат в нервни тикове. Че колената й се огъват. Тя потърси опора в парапета.

— Изправи ме пред дилема, която не бях в състояние да реша. Да взема със себе си Дарко. Или да си тръгна сама и никога повече да не нахлувам в живота му. Беше наясно, че каквото и да избера, ще стигна до задънена улица. Пътят, по който ме тласна, беше мъртъв. Без изход.

— Дадох ти шанс да останеш с детето си. Щеше да е пагубно Дарко да живее с майка, която се разкъсва между два свята. Която идва и си отива. Която вечно гледа навън.

— Пагубно е това, което направи. Разбърка картите така, че вече никой не може да ги подреди.

— Моят живот е удивително подреден. Съжалявам, ако не си успяла да сложиш ред в своя. Ще е тъжно наистина. Толкова потъпкани съдби заради една празна илюзия…

Гаврил се отправи към вратата. Дафни изпита неудържимо желание да се нахвърли върху него и да издере очите му. Да изтръгне гръкляна му. Да остави върху лицето му белезите на необузданата си ярост.

— В крайна сметка заслужаваш напълно участта си. Дарко излетя от златния кафез, в който го беше заключил. И ти остана насаме с уроците си. С непреклонността си. С изветрелия си морал.

Гаврил прекрачи прага. Извърна се и изрече спокойно:

— Ще се върне, Дафни. Както виждаш, всички се завръщат. Дори и ти…

Дафни почувства, че гневът я задушава.

— Не зная само дали ще ти прости, когато узнае, че през всичките тези години си го лъгал. Че си го държал далече от най-близките му хора. Колкото и да се опитваш да заровиш истината, тя все някога ще изскочи на повърхността. Все някога Дарко ще узнае, че не е твой син.

Лицето на Гаврил стана сурово.

— Няма да посмееш да причиниш това на собственото си дете.

Той блъсна вратата. Етажът се разтресе. Дафни чу стъпките му да се отдалечават по каменното стълбище.

Опита да си поеме дъх. Неприятен спазъм задуши гърлото й. Сълзите заляха страните й.

Дафни се хвърли върху твърдия диван. Риданията разтресоха крехките й рамене.