Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (47)

47

Този път нямаше да им се размине. Бяха се подиграли с наивността му. Бяха го пратили за зелен хайвер. Лейтенант Делийски изгаси фаровете. От бандата на Копача нямаше и следа. Тези типове действаха като сенки. Не се излагаха пред чужди погледи. Не слизаха в селото за продукти, не разговаряха със селяните, не даваха отчет пред близките си. Живееха като шайка разбойници, които действаха незабелязано и се криеха от властта.

Делийски впери поглед в пустеещия път. Покойният кмет неведнъж се беше заканвал, че ще прогони иманярите от тези места. Истината е, че присъствието им смущаваше съня на жителите. Разбунваше духовете, разбуждаше забранени желания, нажежаваше страстите. Появата им беше гаранция за безкрайни спорове, свади и раздори.

Делийски блъсна вратата на реното и стъпи върху влажната земя. Склонът беше осеян с изровени като от гигантска къртица купчини пръст. Бяха минали оттук. Но вече копаеха другаде. Новината пристигна от надежден източник. Фактите бяха засечени, информаторът — възнаграден. И все пак някъде съществуваше пробив. Някой ги беше предупредил.

Той огледа пустеещия склон. Отвори вратата и се отпусна върху седалката. Иманярите живееха в сива зона, на границата на закона. Лейтенантът запали цигара. Вестта, че Гаврил е станал един от тях, прозвуча като нескопосана шега. С Герев бяха изпили заедно десетки бъчви вино. Бяха изяли торби сол, бяха давили болката си в тонове ракия.

Герасим издуха дима през прозореца. Въпреки първоначалното недоверие, съмнението започна да дълбае съзнанието му. И все пак разумът трябваше да надделее. За какво му е притрябвало на Гаврил да тича по следите на някакво митично съкровище? Полицаят изтръска пепелта. Не беше ясно дали проклетите жълтици изобщо съществуваха.

Той посегна към ключа. Селяните говореха, че приятелят му поръчал екзекуцията на кмета. Лейтенантът избърса с кърпа замъгленото стъкло. Герев беше идеалният заподозрян. Освен това, за никого не беше тайна, че покойният бе сред най-върлите противници на иманярите. Този факт подхранваше версиите за поръчково убийство. Посред бял ден, пред очите на всички.

Лейтенантът завъртя ключа и моторът изрева. Нямаше повече работа тук. Той настъпи газта и изруга. Беше оставил птиченцето да излети. А само преди няколко часа го стискаше в ръцете си.

Реното се заклатушка по неравния склон. Делийски впери поглед през покритото с капчици влага стъкло. Найла Фурера беше единствената надеждна следа. Само тя можеше да го отведе при Гаврил.

Наведе се и зарови в жабката. Беше готов да се обзаложи, че красавицата не е поела към града, както го увери сутринта. Щеше да узнае истината след броени минути. Трябваше просто да побърза. Да се върне в селото и да поразпита лентяите по площада.

Делийски се приведе напред и избърса отново стъклото. В този миг вниманието му привлече тъмно петно, което се спускаше по отсрещния склон. Лейтенантът присви очи. Самотен моторист, който летеше стремглаво по нанадолнището.

Полицаят настъпи газта. Трябваше да узнае кой е веселият самоубиец. И каква работа има по тези места.

Делийски стисна челюсти. Щеше да го причака на разклона. Не беше изключено човекът с мотора да е следата, която отдавна търсеше. Той превключи на втора. Зави по тесния път към реката и в следващия миг настъпи ужасено спирачката. Автомобилът подскочи и Герасим опря гръб в облегалката. Приведе се напред и примига невярващо.

Малкият дървен мост липсваше. Това правеше невъзможно преминаването на отсрещния бряг.

Лейтенантът изскочи навън и се загледа в лениво влачещите се води на реката. Нямаше никакво съмнение. Тази вандалщина бе дело на иманярите. Трябваше да ги открие час по-скоро. Преди да са извършили поредната пакост.

Той се върна в колата и прокара пръсти по пропитата с влага кожа на волана. Денят беше започнал лошо. Но каквото и да беше продължението, нямаше намерение да се отказва.

Напипа мобифона, натисна бутона и чу сигнала.

— Отмени всички срещи за деня! Днес няма да идвам в управлението.

Секретарката се опита да каже нещо, но Делийски затвори. Висенето в кабинета му пречеше да види събитията в истинската им светлина. Освен това, по тези чукари се случваха невероятно любопитни неща. Той зави към разклона за магистралата. Ако побърза, щеше да хване моториста в капана. Ждрелото беше идеалната клопка. Повечето пришълци нямаха представа къде се набутват, когато поемаха натам.

Делийски зави по лъкатушния път към брезовата горичка и наби спирачка. Точно тук щеше да причака странника. Той се усмихна доволно. Беше време да започне да разплита възела. И щеше да го направи. Без да се интересува какво мислят ония отгоре. Без да слага на кантара старото приятелство с Гаврил. Без да се вслушва в съветите на Гълъбина. Без да прибягва дори до услугите на Найла.

Погледна часовника. След три минути онзи щеше да е тук. След още двадесет лейтенант Герасим Делийски щеше да е проникнал в свърталището на иманярите.