Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (12)

12

Стоеше на прага гол до кръста, бос, с кървясали очи и протрита от въжето длан. Взираше се в човека насреща, но съзнанието му отказваше да приеме фактите, с които го заливаше посетителят.

Всичко изглеждаше толкова объркано, нелогично, безсмислено. Сигурно съществуваха причини, които не знаеше. Последици, за които никога нямаше да научи. Сигурно всичко беше част от съня. И все пак човекът пред него изглеждаше напълно реален. Говореше тихо, жестикулираше и изглеждаше като неразделна част от действителността наоколо. Подбираше внимателно думите. Въпреки това смисълът на казаното оставяше белези в съзнанието както горещите въглени изгарят незащитената плът.

Колкото повече говореше онзи, толкова повече нещата се объркваха. Изведнъж, без предупреждение, без какъвто и да е знак, всичко започна да идва на мястото си. Усещането беше болезнено, но все пак преодолимо.

Дарко стисна юмруци. Ноктите проникнаха в разранената длан. Той блъсна вратата под носа на лейтенанта и се втурна в салона. Застана на крачка от омотания с въжето негодник. Протегна треперещите си ръце и заби пръсти в гърлото му.

Винаги беше изпитвал съжаление към несретниците. Към хората, изгубили верния път. Но в този миг можеше да се закълне, че за нищо на света не би проявил милост към убиеца на баща си.