Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (19)

19

Гълъбина Гъдева беше свикнала да става рано. Лягаше с кокошките и се измъкваше от леглото, преди да пропеят първи петли. Спазваше строго този режим и рядко допускаше изключения. Всъщност, така или иначе, вечер нямаше какво друго да прави. На сутринта обаче я чакаше работа. А Гълъбина държеше на работата си, както на нищо друго на света.

Преди четиринадесет години Гъдева извоюва честно университетската си диплома. И след като усилията й да се омъжи за който и да е от колегите в града не се увенчаха с успех, новоизлюпената психоложка се завърна пораженски в родния край. Решението взеха други вместо нея, но Гълъбина се зае да преосмисли приоритетите и да погледне на завръщането си откъм добрата страна. Тук хората я знаеха. И въпреки че от дете беше дръпната и несговорчива, с времето селяните свикнаха да й се доверяват.

Работата в полицията не беше мечтата на живота й, но й осигуряваше заплата и завидна доза самочувствие. Освен това, хората се отнасяха към нея с уважение. Въпреки че с всяка измината година свободните мъже в градеца се вписваха в категорията на изчезващите видове, Гълъбина не се отказваше от намерението да създаде семейство. Истината е, че досега не се беше намерил смелчага, който да дръзне да я ухажва. Но и самата тя не беше склонна да се задоволи с каквото и да е. Изборът й трябваше да е съобразен с годините, социалния статус, материалното състояние и оценката за интелектуалните възможности.

Гълъбина беше наясно, че мъжете изпитват към нея смесица от смътен страх и неосъзнато почитание. Затова избягваха компанията й и почти никога не се навъртаха около къщата й. Единственият, който бе успял да се пребори с този типично мъжки комплекс, беше шефът на полицията Делийски. Преди четири години обаче, тъкмо когато бяха започнали да стават близки, в града ненадейно пристигна разглезена празноглава кукла, която освен че зае мястото на пенсиониралата се учителка по литература, веднага грабна умовете на мъжкото население. За съжаление, скоро стана ясно, че шефът на полицията също принадлежи към тази достойна за съжаление категория.

След бърз флирт, който не остана извън обсега на обществения интерес, една сутрин столичанката се събуди, окичена със званието „многоуважаемата госпожа Делийска“. Истината е, че даскалицата така и не успя да се порадва на тази чест. Няколко месеца по-късно напусна не само училището, но и къщата на началника. И се върна там, откъдето беше дошла.

Злите езици твърдяха, че причината за това скандално решение се криела в дългогодишната връзка на лейтенантшата с известен столичен художник. Колкото и да не го признаваше, госпожица Гъдева все още изпитваше тайно задоволство, когато съселяните подхранваха мълвата. В такива моменти Гълъбина имаше усещането, че съдбата великодушно й подава ръка. Но тя отказваше да я поеме, защото се чувстваше огорчена, обидена и унизена. Освен това, дълбоко в душата й се загнезди желанието да покаже на господин началника, че мъжете не са нищо друго, освен жалки безмозъчни същества, които човек с чиста съвест трябва да подритва, когато се изпречат на пътя му.

Тази сутрин Гълъбина се надигна от леглото по-рано от обикновено. През цялата нощ спа неспокойно, става няколко пъти да пие подсладена вода, накрая реши, че съзнанието й няма да издържи на този натиск. Беше безсмислено да блъска мислите си в бетонени стени. Знаеше прекрасно отговора. Вместо да й дари покой обаче, прозрението разстрои безмилостно душевния й мир.

В осем Гълъбина трябваше да се срещне отново с онова разглезено и необщително същество, което от първия миг на пристигането си в града предизвика объркване и смут. Резултатът от първата среща беше плачевен. Двамата не успяха да намерят общ език, нито да изпитат доверие един към друг. Гледаха се дълго и изпитателно, разговорът зацикляше на всяка фраза, а и онзи демонстрираше без притеснение презрението си. Днес обаче госпожица Гъдева беше намислила да му стъпи на врата.

Психоложката беше убедена, че нощта, прекарана в килията, е поизбистрила мозъка на хлапака. Четирите голи стени със сигурност го бяха направили по-сговорчив. Така че само след два часа щеше да накара онзи пикльо да проговори. Щеше да подходи към чужденеца строго, методично, и без капчица съчувствие.

Гълъбина среса набързо червеникавата си коса, грабна чантата и заключи вратата. Не биваше да изпуска автобуса в шест. Щеше да пристигне рано, но предстоящата среща я изпълваше с възбуда.

Тя се усмихна на отражението си в стъклото. Роко Рочели не беше просто поредният костелив орех в кариерата й. Той беше реваншът, за който Гълъбина Гъдева отдавна мечтаеше…