Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (87)

87

От няколко дни се въртеше из къщата и вече не го свърташе на едно място. Лекарите не го пускаха да припари в службата, но най-късно до утре щеше да е пратил забраните им по дяволите.

Делийски придърпа бутилката с вино, която Гаврил му остави предната вечер. Вдигна високата стъклена чаша и я напълни почти до ръба.

През последните дни двама души го навестяваха неизменно. Юдата Гаврил и усойницата Гълъбина. След като го изписаха от болницата, намина и Найла. Но Герасим остана с впечатлението, че посещението й е продиктувано по-скоро от нездрав интерес, отколкото от лекарска загриженост.

Лейтенантът отпи от виното и премлясна. Ако всичко, което му беше разказал Гаврил, беше истина, се налагаше да се замисли не на шега над професионалните си изяви. Делийски доля виното и се загледа в чашата. Не можеше да проумее как толкова дълго и упорито бе гледал в грешна посока. Как иманярите се бяха промъквали под носа му, а той не бе надушил нищо. Колибите бяха изникнали като гъби, но никой не се бе запитал кой и с какви средства ги бе построил.

Герасим надигна отново чашата. Беше ясно като бял ден, че Гаврил криеше най-любопитната част от историята. Но затова съществуваше Гълъбина. Психоложката беше неумолима в желанието си да налива щедро масло в огъня. Гъдева потриваше ръце и чакаше сместа от клюки и интриги всеки миг да се взриви.

Делийски потропа с пръсти върху масата. Гълъбина беше готова на всичко, за да докаже, че Гаврил е драснал онази фатална клечка кибрит, която изпрати кмета в гроба. Защо иначе Герев ще се прави на самарянин? И защо ще заговорничи с Найла под път и над път?

Лейтенантът огледа празното шише. Най-късно до шест Гаврил щеше да е оставил нова бутилка. Приятелят му се опитваше да го държи в състояние на постоянно полупиянство, за да избяга от въпросите, с които го преследваше началникът. Гълъбина обаче беше убедена, че Герев щял да разреди посещенията при стария си приятел. Според нея, в момента Гаврил бил зает с нещо много по-интригуващо.

Устата на Делийски се изкриви в усмивка. Как ли щеше да подскочи милата гълъбица, когато узнае, че зад възстановяването на щетите от пожара стои съперницата? Онази, с която Гъдева мереше сили от години. Отдалече. Без да я вижда. И без да се изправя лице в лице с нея.

Делийски въздъхна. Гаврил не беше напълно искрен, но Герасим беше готов да му прости. Герев не бе отворил приказка за онзи жив труп, който бяха разнасяли с Найла в тъмната нощ. Не бе обелил нито дума за пристигането на Дафни. И най-тревожното. Не бе сметнал за необходимо да сподели защо си тръгна Дарко. Въпреки че Герасим знаеше. Причината беше онова разглезено нагло копеле Роко Рочели.

Делийски вдигна крака върху тесния диван. Роко беше изиграл своята мръсна роля в разпадането на семейството. През всичките тези години Гаврил и Дарко бяха като пръстите на юмрук. Здрави, сплотени и неразделни. Дарко остана при баща си, когато спечели стипендия и можеше да избере някои от най-престижните университети в Европа. Младият Герев беше един от стълбовете на дома. Колоната, която не разрешаваше на Гаврил да се срине. След бягството на момчето се налагаше Герев да крепи сам разклатеното си битие.

Делийски поклати глава. За няколко дни негодникът Рочели беше постигнал това, което най-свирепите бури и фортуни не бяха успели да сторят за десетилетия. Да разделят бащата от сина.

Лейтенантът изсумтя. Гаврил сам беше набутал вълка в кошарата. Беше жертвал собственото си дете, за да спаси чуждото. Гълъбина беше права. Герев никога нямаше да се излекува от треската, наречена Дафни.

Телефонът издрънча, но Герасим не посегна към слушалката. Който и да го търсеше, беше в отпуска. Лекарите препоръчваха активна почивка. Но човек трудно можеше да се отдаде на безделие, когато наоколо ставаха толкова необясними неща. Роко беше свободен, но Гаврил го държеше насила под покрива си и не го пускаше да си тръгне. Дафни се беше върнала на мястото на престъплението след двадесет безумно дълги години. Като убиец, който се навърта около жертвата. Найла се беше скрила в черупката си и ближеше рани. Гълъбина не беше готова да сложи оръжието. Беше сигурна, че победата на онази жена е пирова. Че съвсем скоро самата тя ще се окичи с венеца на триумфа.

Делийски се засмя. Въпреки всичките си недостатъци, Гълъбина притежаваше и някои чисто човешки черти. Беше наивница. Доставяше й удоволствие да си замазва очите. Найла от своя страна неведнъж бе доказвала, че предаността й към Герев няма граници. Колкото и да се чувстваше наранена и отблъсната, щеше да продължи да изпълнява съвестно ролята на най-верния му съюзник.

Съществуваха и други герои, които още се спотайваха зад кулисите. Копача, Кречеталото, мумията. Роко беше изскочил на сцената, но не знаеше репликите. Дафни надничаше зад завесите, но госпожа психоложката беше убедена, че в тази игра новодошлата е аматьор. И няма да предизвика овации с превъплъщението си на грешницата, която се разкайва.

Герасим сбръчка вежди. За съжаление, съществуваше и друго. Едно тъмно петно, което стоеше пред очите на всички, но никой не го забелязваше. Гаврил бе проявил добрината да му го посочи с пръст. Въпреки че Делийски нямаше никакво желание да се рови в тинята. И да вади оттам вмирисали се грехове. Следствието си беше казало думата. Страстите в селото се бяха уталожили. Историята беше изпратена в архивите. И все пак подозрението съществуваше. И нямаше да го остави на мира. Щеше да човърка съзнанието му. Да го тормози. Да не му дава покой.

Лейтенантът кръстоса крака. През цялото време Гаврил се опитваше да го убеди, че не съществува престъпление. Че всичко е игра на случайността. Напоследък обаче правеше намеци. Гледаше в земята, почесваше се по тила, говореше със заобиколки. Герасим не можеше да разбере какво цели с разкритието верният му приятел. И защо хвърля бомбата точно сега, когато и най-злословните усти вече са запушени.

Лейтенантът притвори очи. Гълъбина щеше да потрие доволно ръце, ако узнае. Щеше да пръсне слуха из селото като проказа. Затова трябваше да държи тайната далече от нея. Поне докато реши какво да прави с признанията на скъпия си приятел.

Герасим се вгледа в стрелките на часовника. Ако пророчествата на Гъдева се окажеха верни, най-късно до утре Дафни щеше да си е тръгнала оттук. Щеше да е отвела със себе си и красавеца Роко. Щеше да е оставила зад гърба си едно празно гърне, което доскоро е било наблъскано със стари жълтици. Едно разбито сърце. И едно грозно подозрение. Че не е могла да купи щастието си, но за сметка на това е изтъргувала на добра цена невинността на отрочето си.