Силвия Кристъл
Пратеникът от езерото Гарда (40)

40

Дарко отхапа огромен залък от намазаната с разтопено масло и поръсена със сушен босилек филия и в същия миг осъзна, че баща му май не се шегува. Старият цъфна на прага, побутвайки като добиче още неразбудения Роко.

Гостът се стовари върху най-близкия стол и подпря лакти върху масата. Гаврил наля горещо мляко в огромна порцеланова купа и ароматът на канела изпълни трапезарията. Роко стисна глава между бледите си длани. Клепачите му тежаха. Кокалчетата на лактите му се плъзнаха встрани и челото му едва не удари дървото на масата.

— Нямаме никакво време. Не е прилично останалите да ни чакат…

Роко не даваше пет пари кое е прилично и кое не. Дарко се запита кой луд ще чака в тая тъмна доба. Но не отвори уста да попита, защото не беше в настроение да задава въпроси. Пък и старият бе решил да се прави на загадъчен. Нямаше да му даде отговор, докато не го изправи очи в очи с предизвикателството.

Дарко приключи с филията, изпи на един дъх млякото и изтръска ръце върху масата. Роко не помръдна от мястото си. Чинията пред него стоеше празна. Млякото в купата започваше да изстива.

— Заведи Роко в бараката и натоварете в багажника всички кирки, лопати и брадви… — Гаврил се зае да прибира приборите. Дарко се зачуди за какво са им притрябвали толкова инструменти.

— Ров ли ще копаем? — попита неуверено той. Гаврил подреди измитите чинии и избърса стичащата се по плота вада. Дарко щракна с пръсти.

— Сетих се! Присъединил си се към отбора на иманярите. Нали тия птици ровят земята нощем? Какво ще търсим? — Той потри ръце. — Онова злато, за което всички говорят? Ако е така, нямам нищо против да си опитам късмета.

Гаврил затвори шкафа, сгъна кърпите и огледа кухнята. Всички прибори бяха по местата си, така че спокойно можеха да тръгват.

— Ако открием съкровището, ще бутнем в трапа тоя приятел и ще го закопаем в гората. Така никой няма да го намери. Пък и на кого му е притрябвало да търси ненужна твар като него? — Дарко изричаше думите с неприкрито злорадство и наблюдаваше с неподвижен поглед дремещия на масата Роко. Думите му накараха госта да се разсъни. Заплахата долетя до дълбините на дремещото му съзнание и за първи път Роко си даде сметка, че няма и най-малка представа къде точно е попаднал. Грижите на Гаврил през последните дни го изпълваха с недоумение. Беше ясно, че любезният домакин не го влачи току-така в къщата си. Щеше да иска нещо в замяна. Явно беше настъпил моментът да си разчистят сметките.

Изведнъж Роко се почувства удивително буден. Сънят избяга от клепачите му. Сърцето му заудря лудо гърдите.

От самото начало беше ясно, че е по-добре да остане в килията. Там поне се чувстваше в безопасност. Този приятел Дарко не си поплюваше. Още първата вечер остави пръстовите си отпечатъци върху лицето му.

— Вие вървете и не мислете за мен. Ще остана да си наваксам остатъка от съня. — Роко се изправи и тръгна към стаята. Мускулестото тяло на Гаврил запречи пътя му.

— Имаме да вършим работа — изрече студено той.

— Досега сте я вършили и без мен. Ще се справите и този път.

— Този път ще дойдеш с нас. — Гаврил грабна в движение якето от закачалката и отвори широко вратата. Отвън нахлу леден нощен въздух.

— Да не сте се побъркали? — Роко хвърли неспокоен поглед към тъмницата в двора. Лъчът на мощен неонов прожектор осветяваше бараката. В дъното до оградата Дарко вече мяташе със замах кирки и лопати в багажника на субаруто.

— Какво сте намислили? — В гласа на италианеца прозвуча нотка неприкрит страх.

— Ще видиш. — Гаврил го избута навън. — Не се тревожи! Дарко притежава свежо чувство за хумор. Скоро ще се смееш от сърце на шегичките му.

Роко прехапа устни. Съмняваше се. Дарко беше злобен и жесток селски младеж, който рядко мери силата на удара си.

Гаврил включи алармата и блъсна вратата. Прибра ключовете в джоба на якето и се спусна към джипа. Роко остана сам върху напоената с влага циментова площадка.

Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. Той усети как сълзите напират в очите му. Избърса ги в ръкава и когато вдигна глава, отстъпи стъписано назад.

Само на крачка от него съзря злобната физиономия на песа. Кучето го наблюдаваше със свиреп поглед. Малките му кръгли очи светеха в тъмното. Веригата, която обикновено висеше около врата му, сега се въргаляше в калта пред колибата.

Моторът на субаруто изрева. Роко се запита дали е по-безопасно да остане отвън, в компанията на този звяр. Или е по-разумно да притича при останалите.

Той заобиколи предпазливо кучето и издърпа вратата на джипа. Настани се върху седалката и облегна глава назад. След секунда почувства до себе си топлината на нечие тяло. Отвори очи и само на педя от лицето си съзря гнилите зъби на песа.